Няма успяло его. Успялото его е изчезналото его.

Намерих си едни записки от една лайфкоуч сесия. 
И аз кат‘ хората се включих веднъж в едно такова събитие, да видя дали ме влече да се занимавам с това. Докато съм слушала сесията съм си направила изводи и съм си ги написала даже. Ето ги:

*Всяка ситуация, в зависимост от степента на осъзнаване на най-будния в нея, може да бъде изменена в положителна посока независимо как тръгва.

*Детето получава увереност от вниманието на родителя.

*Променяйки своето отношение към нещата, човек изменя цялостния ход на събитията като следствие на това.

*Необходима е гъвкавост при изясняването на проблемни моменти с хората. Подаваме на човека толкова, колкото в момента усещаме, че неговото его позволява да приеме.

*Няма по-лошо от постигната цел. Целите се явяват илюзорни обещания за щастие. Постигайки някоя цел, ние осъзнаваме, че това нищо не ни е донесло, освен временно удовлетворение и минимално спокойствие до възникването на друга.

*Няма успяло его. Успялото его е изчезналото его.

*Цел над, която да се работи – да дезинтегрираме егоистичния аз. Да излезем от зависимост от натрапчивите му желания. Да постигнем спокойствие тук и сега, с това което сме и това, което имаме.

Не съм съвсем сигурна дали това е искал да каже водещият на сесията, но аз това съм разбрала. Замислих се над това за натрапчивите желания на егото. Колко може да се измъчва човек, докато да се докопа до изпълнението на някое от натрапчивите си желания, само за да осъзнае, че много скоро, постигнатото вече не го радва толкова, а той е в преследване на нещо друго.

Няма изпълнено желание. Всяко изпълнено желание донася след себе си още поне двайсет чакащи ред. Ако живееш, за да ги изпълняваш има много да се мъчиш. И все пак, сякаш самата енергия на човека е ориентирана навън, да иска да получава отвън, заради което непрекъснато възникват желанията.

Ето каква история чух тия дни.