Гимназиално пубертетни трепети

 

В гимназията, двете с Баджика бяхме влюбени в учителя по физика. Това беше от онези тийнейджърски залитания, характерни за пубертета, когато проектираш всички положителни качества върху някого, а после храниш тези прожекции до степен да си въобразиш, че той наистина въплъщава твоите идеали. Тогава вече си готов да минеш през огън и вода за НЕГО! Ех пуберска му работа. Някои ги държи и доста след физическия пубертет! При който - както. Но за това друг път. Сега за учителя по физика от гимназията...

Та по онова време, той беше един изумителен, шармантен, пленително-очарователен мъж на 48, чиято слава на "материализиран ужас" се носеше почти из всички гимназии в града. Изцяло в унисон с лъвската си огнена природа, човекът си имаше замах, сила, дух, чувство за хумор и с всичкото това изобщо не беше някой хахо - тъкмо напротив! Името му предизвикваше страх дори сред учителите. А сред учениците, този страх си имаше съвсем физически израз. В дните, когато имаме физика, хората ходеха полупаникьосани, пребледнели и спечени и докато не мине часът, просто никак да се отпуснат. Съвсем в контраст с чувствата на съучениците, аз виждах в него нещо много хубаво. Тази властна строгост, която толкова ги плашеше, на мен ми изглеждаше очарователно качество, което малцина можеха да проявяват. Имаше сила, но тя не беше арогантна! Държеше да учим физиката, но то беше защото той я обичаше и искаше да ни пренесе тази любов към нея. Гледаше строго, но какво би било, ако ни отпуснеше края? Хората не разбират от любов и приятелство, те знаят или да се страхуват от някого, или да го подценяват и омаловажават, а Александър Христосков не беше учител, който можеш да подценяваш. Алеле Господ да ти е на помощ, ако дори си го помислиш... Е, ето точно това мен потресаващо силно ме привличаше в него.

Дните, в които имахме физика ми бяха любими. Неговото присъствие ме държеше будна и внимателна, но не защото се страхувах. Ако някой е пораснал с баща ми, за него не остават много нещата в този свят, от които да се страхува. Беше ми интересно какво точно ги плаши в него и който и да попитах, никой не можеше да каже адекватна причина. Въпреки това в неговите часове всички седяха мирно, внимаваха какво говори, слушаха... Да излезеш по време на час при него беше невъзможно. Не би ти минало през ум дори. Да закъснееш за часа също. Но какво толкова. Какво може да ми направи - си мислех - ако закъснея. Въпреки това не закъснявах, но отново - не от страх. Към този човек, колкото и да беше странно на фона на гореописаното, аз всъщност изпитвах любов. Усещане за любов и грижа. Ето това. Не страх. Никога, по никакъв начин той не ми подейства плашещо. В нито един момент.

В класа Баджика беше човекът, с когото най-много общувах. С нея бяхме като кафето и бисквитката - където едната, там и другата. Не можеше да се случва нещо с мен, без тя да го забележи, както и обратното. Имахме някаква специална връзка, която усетих още първия път, когато я видях на двора на училището, докато чакаше да ни разпределят по паралелките.

В часа по физика Баджи седеше до мен. Не бяха чинове, а маси, с по трима на маса. Баджика беше доста добра по физика. Учеше здраво и имаше почти винаги отлични оценки. А да имаш отлична оценка при Христосков, бога ми, трябва да си минимум Айнщайн! За разлика от нея, аз физиката нещо не я усещах баш много. Най-хубавото на физиката за мен беше учителят по физика. Колкото и да се опитвах да я уча, просто ей така заради него, защото той ме кефи, е не бе брате бе. Нищо не влиза в тая глава. Действаше ми като китайско писмо. Въпреки това по време на час слушах всичко и много внимавах. Бях цялата сетива. Но когато някой предмет не ти иде, па не ти иде и това е. Скоро осъзнах, че съм цялата сетива, но не за науката, а за това, което емитира учителя по физика. Неговата енергия, неговото излъчване, неговата властност, която леко преминаваше в нежна грижа и любов към учениците... Всички тези качества, които виждах да манифестира, бях като омагьосана, изцяло запленена от тях.

Христосков ме изпита няколко пъти, докато се убеди, че на мен дори тройка по физика ми е много и във всеки друг случай щеше да завърти някоя двойка та да ти натрошат кокалите вкъщи, обаче по странен начин на мен всеки път ми се разминаваше. Все не му даваше сърце. Ей така ме държеше без оценка... защото... не знам, някак и той усещаше, че аз всъщност уча, че изобщо не съм небрежна или мързелива, аз искам да уча и да я знам неговата физика, но просто в главата ми тези файлове, които отговарят за нея липсват. Освен това чувстваше моето отношение към него. Човек винаги усеща, когато някой го обича. На фона на всичкия страх, който му проектираха, той просто знаеше, че мен не ме е страх от него, че аз му се радвам. Че дори да ми пише двойка, това няма да смени моето отношение и затова ме чакаше. Търпеливо чакаше да ме нацели някой ден да знам така, както той иска да знаем физиката, за да ми пише свястна оценка. С него имахме някаква невербална комуникация, която винаги го караше да се усмихва, когато спре вниманието си на мен и понеже той много рядко се усмихваше, да не кажем никога, скоро целия клас почна да ме гледа странно и вече моето чувство към учителя по физика не беше тайна за никого.

Не беше нужно да кажа на никого нищо, достатъчно беше да виждат как ме изпитва и ми спестява двойките месеци наред... Или да видят как отивам с блеснал поглед на дъската, а не мога да реша задачата... Да видят как го гледам и му се усмихвам с една сърдечна сладост, която всъщност трудно им убягваше и то не защото я манифестирах толкова очевидно, а защото вибрационно беше качествено различна от това, което те изживяваха към него. Всъщност нямаше нужда да казвам това на никого. Самото по себе си това ме радваше достатъчно, затова не се появяваше нужда да говоря за него, за да го изживявам чрез говора и реакцията на хората. Но все пак по някое време се наложи да споделя с Баджика. Не ми е много ясен споменът какво точно ѝ казах, нито защо, но скоро тя се запали по него повече и от мен. Изписа рожденната му дата на капака на чантата си, всичките ѝ тетрадки бяха декорирани с неговото име и скоро обичайното "другаря Христосков", което използваше, когато говореше за него, се смени с гальовното "Санди". Слава богу новото чувство към учителя не я направи мързелива и тя не промени отношението си към предмета, даже започна да го учи още по-яко. Бях сигурна, че от нея щеше да стане добър физик, ако се беше ориентирала да учи това след гимназията...

В този ден имахме физика след физическо. Аз, естествено, бях убийствено жадна и след като се облякох хукнах към чешмите в коридора на втория етаж. Там обаче се оказа, че и други са били убийствено жадни, та се наложи да почакам. Би първият звънец. Предвидих, че тичешком мога да стигна до края на коридора - физиката беше също на втория етаж, но на другия край на сградата. Най-накрая се освободи чешма, докато пиех, чух как бие прекъснатия сигнал на втория звънец. Учителят влиза. Трябваше вече отдавна да съм влязла, да съм седнала, да съм отворила учебника и да чакам учителя, а аз бях още на чешмите. Стана ми неприятно, че ще закъснея. Не исках да изглежда, че си позволявам някакви привилегии, непозволени за другите ученици. Беше тъпо. Не исках такива манифестации на близост, които щяха да изглеждат - "е, аз нали те обичам, не усещаш ли, дай сега смъкни малко летвата за мен". Не! Точно заради това, че го обичам, че ми е дал някаква близост, аз се бях мобилизирала да бъда още по-дисциплинирана, ясно осъзнавайки, че близостта е отговорност, а не извънредна привилегия, предполагаща глезотия. Тя е привилегия, но не за егото... По най-бързия начин се изстрелях към другия край на сградата, но дори и олимпийски шампион на 100 метра гладко без препятствия не би успял да влезе преди учителя... Ииии, ето това стана. Закъснях. Сега всеки друг на мое място щеше да реши да пропусне часа. Не можеш да влезеш, бога ми, закъснееш ли, по-добре бягай! Но аз пък, нещо не исках да избягам. Как пък не взема да изпусна възможността цели 45 минути да съм в часа с него!! Да, да! Как пък не взема да избягам. Ще вляза, пък ако ме изгони - ще ме изгони. Ама може и да не ме изгони... Де да знаеш?

Влязох! Всъщност моето влизане никога не е точно влизане. Забелязала съм това. Винаги, когато влизам някъде, аз не просто влизам, аз нахълтвам. Такава ми е енергията просто. Не знам как се получава това... Но в този момент последното, което трябваше да направя е да нахълтам. Закъсняла съм, следва да вляза кротко, да бъда по-ниска от тревата, да гледам виновно или там, каквото би направил всеки друг на мое място, ако изобщо се прежали да влезе. Затова спрях пред вратата, вдишах и издишах два пъти и посегнах към дръжката с намерение да вляза на пръсти... Е, не успях. Нахълтах си по всички правила на действието. Бях запъхтяна от тичането. Стоях на вратата, дишах шумно и чаках позволение да седна. В стаята се възцари тишина. Всички очакваха Божият гняв да се излее над злощастната ми глава. Хората изглеждаха смразено учудени. От една страна се чудеха, защо влизам, ако съм закъсняла, а от друга ги беше страх какво следва... Христосков ме гледаше ултраизненадано. Той се беше погрижил да респектира учениците си до толкова, че такава ситуация да не му се случи никога и сега няколко секунди седеше като човек, който няма реакция за подобна ситуация. Най-накрая каза:

- Ах бе Мария, не стига, че си закъсняла, ами и влизаш като някой генерал, бе момиче! Къде беше?

- На водопой... - чух се да казвам.

Отново тишина. Няколко секунди Христосков ме гледаше втренчено. После избухна в гръмовен смях. Класът се отпусна. След малко всички се заливаха от смях, а аз се чудех какво толкова смешно казах... Но във всеки случай дори да се смееха на мен, беше по-добре отколкото спечено да ме гледат с глух ужас в очите.

- И не ти ли мина през ум да избягаш от часа, като си закъсняла? Нали така правите вие...

- Машаллах. Да избягам от час по физика?! Да не съм луда?!

Последва втора сесия освобождаващ коремен смях! Хората се смееха и звукът от техния смях се носеше из пространството на талази. Христосков през смях ми направи жест с ръка да сядам. Аз бързичко си седнах до Баджика, извадих си учебника и тетрадката и почтително зачаках да почне часът. От този ден нататък всички се обръщаха към мен с "Машалла". Всички, освен Баджика разбира се...

Земетресението в Скопие - 26.07.1963 г.

 

Беше четвъртък вечерта - 25.7.1963. От следващата седмица излизах в отпуска. Бях подготвил всичко. Бях купил билети за влака, бях платил почивната станция, щяхме да отиваме на Ядранот (Адриатическо море). Бях голям организатор. Всичко ми беше подготвено. Щяхме да пътуваме на другия ден. Беше много жежко. Както този юли, много високи температури. Същата вечер 25 срещу 26 легнахме на пряко на спалнята. Беше ни много горещо, за да не сме много близко един в друг, легнахме тримата напряко. На сутринта земята почна да се тресе. Подскочих, всички книги паднаха там, където трябваше да са ни главите, ако бяхме легнали нормално. Библиотеката се откачи, всичко се изсипа на леглото. Станах. Насреща имахме шкаф, на който седеше радиото. Земята се тресеше силно и радиото ми падна на гърба. Изтичахме към вратата с детето и жена ми. Жена ми беше бременна с второто ни дете. Излязохме от къщата и тръгнахме към парка. Дърветата се люлееха, гаргите нямаше къде да кацнат. Земята се отваряше на големи цепнатини под краката ни. Не можеш да бъдеш сигурен къде ще стъпиш в следващия момент. Отидохме в парка. Там имаше люлки лодки. Сложих сина на една лодка да го люлям, докато жена ми се успокои. Майка ми и баща ми останаха в двора на къщата. Земята не спираше да се тресе. По някое време се върнах в къщата да взема дрехи. Бяхме излезли така както спяхме. Взех дрехи за жена ми, за детето и нещо за родителите. Излязох. После имах още две влизания в къщата за някои вещи и документите ни. На последното видях как къщата се беше издула като балон, коминът ѝ се беше извъртял на 90 градуса, но не беше паднал, а една огромна цепнатина, голяма колкото да мине кола от там, се беше появила в стената на нашата спалня. От спалнята видях улицата. Тогава видях какви щети са нанесени на къщата. Беше сериозно разпукана.

Същият ден отидохме в Църниче – квартал на Скопие, където живее братът на жена ми. През нощта дойдоха и други хора. Скоро дойде и съпругът на сестрата на жена ми. Там се разбрахме едната фамилия да отиде в Охрид в пощенско летовище, а другата фамилия да отиде в Гевгелия. И така жена ми и сина ми заминаха за Охрид. Останаха там до ноември, когато вече имаше къде да ги настаня.

Аз останах и през цялото време бях в републиканския щаб за бедствия и аварии, където приемах гости, представители на медиите и ги насочвах към компетентните органи или ги водех по местата, които бяха ощетени. Приемах помощите, които пристигаха за щаба – храна, дрехи и всичко, което идваше от съседните градове, от Югославия или от чужбина. Оказа се, че много страни се включиха в акцията да помагат на Скопияни в този тежък момент. Русия дойде и с жива подкрепа. Хрушчов дойде да види какво се случва при нас още докато земята се тресеше. Тогава Тито и Хрушчов държаха реч в обединените нации. Те потърсиха помощ за Скопие от цялата световна общност. Хората от Скопие останаха без ток, без вода, без жилища и без надежда. Стотици руски войници дойдоха да помагат при ваденето на пострадалите под руините уплашени скопияни.

Сградите бяха заприличали на торти, етажите им бяха паднали един върху друг. Мой другар беше жив сред срушените стени на съборената им сграда, заедно с детето му, което беше под него. Тогава няколко човека се бяха заели да ги изровят и почти бяха успели, когато на помощ дойдоха войниците и с механизация бутнаха стената на съседната сграда. Тя падна точно там, където бяха Любе и дъщеричката му и… ги смаза. До днес тази сцена изпълва очите ми със сълзи.

Едно момиченце беше останало на четвъртия етаж на паднала сграда. Детето беше останало в самия ъгъл на стаята, който единствен беше останал здрав. Всичко около нея беше разрушено. Там, където беше детето нямаше никакъв начин да се приближи някой и да му помогне да го свали. Детето стоеше като птичка кацнала на висок клон. Не помня какво стана с детето. Дали успяха да го свалят… Спомням си безпомощността на таткото, който не знаеше как да се справи със ситуацията. Той остана жив. Много добър човек беше.

Имах един приятел, страстен риболовец. Тази сутрин беше отишъл да лови риба в пет сутринта... Неговата къща беше срушена и цялото му семейство загина. Той остана жив...

………..

Веднага се изградиха населби от палатки, които имаха функция на болници, приемен център за пострадали. Организираха евакуация за тези, чиито домове бяха съборени, места където временно да се установят. Цяла Югославия помагаше и приемаше хора.

Много хора загинаха. Един от моите другари беше натоварен със задачата да снима починалите и да обявява снимките за разпознаване. Дадоха му камера, дадоха му кърпи да им бърше лицата преди да ги снима, някои бяха в лошо състояние... Оставиха го човека сам с мъртвите. На сутринта отиват да видят какво става, заварили го да пее. "Защо пееш?" - го питали. "Щях да побудалея - рекъл - с всичките тези мъртви хора па и да ги бърша и да ги снимам...". 

Майка ми и баща ми получиха палатка и я разположиха на двора. Настаниха се в палатката. От време на време ходех да ги видя. Цяло Скопие беше в мрак. Само една лампа светеше на площада и една имаше при железопътната станция. Беше разпоредено да се стреля, ако някой е съмнителен за крадец. Можеш да си представиш как съм минавал 4-5 километра, за да отида там да ги видя. Но аз не се страхувах. Ни най-малко. Не знам защо беше така. Някак все едно ми беше.

……………………..

За земетресението с магнитут 6,9 по Рихтер, което разруши Скопие в 5ч. и 17 мин. на 26.07.1963 година си спомня Христо Георгиев, който тогава е бил на 31 години.

Спомените записа: Мария Сталева

 

Каква атмосфера създаваш около себе си

Питали един суфи - Как се разпознава дали един човек е духовен? По това, което говори, по това което прави....? По какво?
- Нито по това, което прави, нито по това, което казва - отговорил суфито - ще го разпознаете по това каква атмосфера създава около себе си. Човек може да имитира духовност на думи, може да имитира духовност дори на действия, но не може да преправи това, което излъчва и атмосферата, която създава около себе си.

Искам да кажа, че ако си кактус, не можеш да се правиш на роза. Да имаш бодли не е достатъчно. Роза има и нещо друго.

Няма и нужда!!
Просто бъди си кактус и помни, ако Бог е искал да има само рози, е щял да създаде само рози. Очевидно е искал да има рози, но да има и кактуси! Така че бъди си кактус цялостно и пълноценно, без значение дали има някой да те види и да те похвали или не. Има място за всички под небето. И за рози, и за кактуси, и за детелини...

Благословена сряда приятели
М.

Приказка за Старата година

от Максим Горки

В последния ден от своя живот, преди да се завърне към Вечността, Старата година устройва нещо като тържествено посрещане на своята приемница - събира всички човешки Качества и беседва с тях до 12 часа, до момента на своята смърт, до момента на раждане на Новата година.
Ето, и вчера беше така - вечерта на гости при Старата година започнаха да се събират странни и неопределени същества - същества, чиито имена и форми са ни познати, но чиито същности и значения още не можем да си представим съвсем ясно.
Най-рано от всички пристигна Лицемерието под ръка със Смирението, след тях важно пристъпваше Честолюбието, почтително съпровождано от Глупостта, а след тази двойка бавно вървеше величествена, но изтощена и очевидно болна фигура - това беше Умът и макар в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше гордост от себе си, имаше повече мъка от собственото му безсилие.

След тях вървеше Любовта - полуразсъблечена и много груба жена, с очи, в които имаше много чувственост и нито искра от мисъл.
Разкошът, който я следваше, предупредително шепнеше в ухото и:
- Любов! Как си се облякла! Нима такъв костюм подобава на твоята роля в живота?
- Ба! - откликна Празномислието. - Какво искате от Любовта, господине? Винаги сте бил и ще си останете романтик, ето какво ще ви кажа. Според мен, колкото е по-просто, толкова е по-ясно, толкова е по-добре и аз съм много доволно, че успях да смъкна от Любовта покрова на фантазиите, в който я обвиваха мечтателите. Ние живеем на земята, тя е твърда и цветът и е мръсен, а небесата са толкова високо, че между тях и земята никога няма да има нищо общо! Не е ли така?
А самата Любов мълчи, езикът и отдавна е почти ням, няма ги предишните горещи слова, желанията и са груби, а кръвта - рядка и студена.

Яви се също и Вярата - разбито и колебливо същество. Тя метна един поглед, изпълнен с непримирима омраза към Ума и неусетно се скри от очите му в тълпата от гости на Старата година

След нея се мярна като видение Надеждата, мярна се и изчезна някъде.
Тогава се яви Мъдростта. Тя беше облечена в ярки, леки тъкани, украсени с множество фалшиви камъни и костюмът и беше толкова ярък и блестящ, колкото самата тя бе тъмна и печална.
И ето че пристигна Унинието и всички ниско му се поклониха, защото то е на почит у Времето.
Последна пристигна Правдата, свита и съсипана, както винаги, болна и печална, тя тихо и незабелязана от никого се промъкна в ъгъла и седна там.

Излезе Старата година, погледна гостите си и присмехулно се ухили.
- Здравейте и прощавайте! - заговори тя. - Прощавайте, защото умирам, както е написано от Съдбата. Смъртна съм и се радвам, че съм смъртна, защото, ако продължа да съществувам и един ден още, не бих могла да понеса мъката на бледия си живот. Толкова е скучно да съм жива, като си имам работа с вас непрекъснато! Искрено ви съжалявам, вие сте безсмъртни. И още повече съжалявам, че в деня на раждането ми всички бяхте много по-силни, свежи и цялостни, отколкото днес, в деня на смъртта ми. Да, аз искрено ви съжалявам - всички вие сте страшно изтъркани от хората, обезцветени, омачкани и толкова подобни един на друг в своето уродство. Вие ли сте това - човешките Качества? Вие - без сили, без цвят, без огън! Съжалявам и вас, и хората!

Старата година се усмихна и после, след като отново огледа гостите, попита Вярата:

- Вяра! Къде е силата ти, караща хората да вършат подвизи и одухотворяваща живота?

- Той ме ограби! - глухо каза Вярата и посочи Ума.

- Задължен съм й, че досега хората все още вярват в моето могъщество. Но в борбата с нея изхабих най-много от силите си! - гневно откликна Умът.

- Не се карайте, нещастници! - отново безстрастно се усмихна умиращата старица и като помълча, добави: - Да, страшно бледи и изпити сте всички вие. Каква ли мъка е да бъдеш човек и да трябва да си има работа с вас ден след ден в продължение на много години? Кой там утвърдително клати глава? А, това си ти, Правда! Все такава ... не на почит у хората ... Е, какво пък? Прощавайте, бивши спътници мои. Прощавайте, нямам какво повече да ви кажа ... Но ... сред вас не виждам някого? Да? Къде е Оригиналността?

- Нея отдавна я няма на земята - измъчено отвърна Правдата.

- Бедната земя! - съжалително каза Старата година. - Колко ли й е скучно! Жалки и безцветни са хората, ако са загубили оригиналността на думите, чувствата и постъпките.

- Те даже костюм не умеят да си скроят, такъв, че поне малко да прикрива уродството на формите им, лишени от древна красота - тихо се оплака Правдата.

- Какво им е? - замислено попита Старата година.

- Загубиха желанията и останаха да живеят само с похоти ... - обясни Правдата.

- Нима те също умират? - изненада се Старата година.

- Не - каза Правдата. - Те още живеят. Но как живеят? Повечето по навик, някои от любопитство, а всички - без да си дават сметка, защо именно живеят.

Старата година хладно се засмя.

- Време е! Още минута и ще удари моят час - часът на моето освобождение. Тръгвайки, ще кажа още ... Аз съществувах и установих, че това е много тъжно. Прощавайте още един и последен път. Съжалявам ви, съжалявам, че сте безсмъртни и ви е недостъпен покоят. Дъщеря на Времето - аз съм безстрастна, но все пак съжалявам вас и хората. Първият удар! Два ... Какво е това?

Като удари два пъти, часовникът спря да бие.

С изумление всички се вгледаха в него и видяха странно нещо.

Някой, с крила на главата и на краката, стоеше при часовника, прекрасен, като боговете на Елада и като придържаше с ръка минутната стрелка, гледаше Старата година в очите, гаснещи в предчувствието за смъртта.

- Аз съм Меркурий и съм пратен тук от Вечността - съобщи той. - Тя каза - за какво са й на Новата година вехти хора? Кажи им, че Нова година няма да има, докато не се родят нови човеци. Да остане с тях тази, която вече беше, само да се преоблече от саван в моминска рокля и да живее ...

- Но това е изтезание! - каза Старата.

- Оставаш ти! - непреклонно повтори Меркурий. - И докато хората не обновят философията и чувствата си, оставаш с тях, Бабче! Така каза Вечността - живей!

И той изчезна, посланикът на Вечността... И когато изчезна, часовникът хвърли в тишината на изумлението десет глухи удара.

И Старата година, умираща с тържество, остана да живее с Унинието, скръбно усмихвайки се в неговото сбръчкано лице.

Тихо и печално се разотиваха гостите на Старата година.

И Надеждата, тръгвайки, мълчеше, а Лицемерието, изписало на лицето си мъка, се заиграваше с Празномислието, говорейки с него нещо за Ума, нещо за Търпението и говорейки, се страхуваше да не би Унинието да дочуе речта му и да го порицае за нея.

И накрая всички си тръгнаха.

Остана само Старата година, вече преоблечена в роклята на Новата. Да, и Правдата - винаги и навсякъде последна.

Максим Горки

Ще ви разкажа приказката за... дървото!!

Живееше си дървото на полянката още от времето, когато беше малка фиданка. Около него щастливо живееха малки храстчета, а в близост и цяла редица тополи. Дървото имаше голяма широка корона. През лятото даваше подслон на изморените минувачи, които се спираха да отдъхнат под сянката му. Птици живееха по клоните му. Пееха песни, виеха гнезда и си отглеждаха пиленца. Всяка сутрин дървото приветстваше слънцето и празнуваше новия ден, а вечер го изпращаше със залеза и кротко заспиваше в прегръдката на нощта.

Напролет дървото разцъфваше в бяла премяна. През лятото се преобличаше в красива зелена дреха, а на есен, преди да я съблече изцяло, се покриваше в злато и кехлибар. И тъй като зимата седеше голо голеничко, небето се грижеше да го облича в пухкава снежна одежда.

Дървото беше свързано с цялата Природа и като част от Нея се радваше на всичко, което тя му дадеше. Лятото се къпеше в топлите лъчи на слънцето, или празнуваше свежестта на дъжда, или пък весело развяваше листенца, люшкано от вятъра... Дървото се радваше на Природата и Тя се радваше на дървото. Понеже не бяха двама отделни, те съставляваха едно единно цяло.

Един ден на полянката дойде човекът!

С ръце в джобовете, той смръщено огледа положението и прецени, че около дървото може да се разположи блок. И така, един ден, до дървото израсна жилищна сграда. Дървото вече не беше само под слънцето. Заедно с новата жилищна сграда, съседи му станаха стотици семейства. Дървото продължаваше да празнува Съществуването, вече за радост и на съседите в новата жилищна сграда.

Така си заживяха щастливо дървото и сградата, заедно с всичките съседи в нея като едно голямо семейство.
На клоните му кацаха птички, пееха свиваха гнезда, през лятото деца играеха по него, катереха се по клоните му беряха и ядяха плодовете му. Дървото нямаше никакви оплаквания. То се радваше на всички независимо дали го забелязваха или не.

Мина време и един ден отново дойде човекът. Той огледа отново критично района и отсече - тук ще има нова сграда, нооо... това дърво пречи. За да бъде построена, трябва да се отсече дървото.
Дървото разбра - беше дошло време да напусне това съществуване. Щеше да се пресели в рая на дърветата и щеше да радва Бог със съществуването си на друго място в друга форма.

Дървото се сбогува с всичките си съседи - тревата храстчетата дори с жилищната сграда и малките си приятели - децата.
Когато дойдоха хората с големите триони, то вече беше готово да напусне.

И така на мястото на дървото се появиха строители, бетон, железа, арматури и бетонобъркачки. Скоро там щеше да изникне чисто нова сграда, която щеше да се напълни с новодомци, а за дървото само отвреме на време щяха да се сещат най-възрастните, докато разказват на внуците си как преди много време от тук през прозорците се е виждало едно дърво, което е живеело тук, но което е трябвало да напусне заради безчувствените човеци с дебели кожи. Кой си спомня за дървета, които някога са били някъде...

Посвещавам на дърветата от един парк, пред една жилищна сграда, чийто клони наскоро най-безпардонно бяха отрязани.

Посвещавам и на всички братя дървета, които служат със съществуването си на неблагодарното човечество. И съвсем в унисон с изречението на индианския мъдрец напомням, че - когато бъде отсечено и последното дърво, когато бъде отровена и пресушена и последната река, когато бъде убито и последното животно, хората ще разберем, че парите не стават за ядене!

Save The Planet
!
М.

Дъждовни вълшебства

Дъжд.
Гръмотевична буря...
....
Бях навън.
Нощта е вълшебна.
Небето мята мълнии и настървено се излива над града.. 
Въздухът вибрира. 
Природата вилнее...
.
Оставяш се на бурята. Ставаш едно с нея. Даваш си възможност да се излееш над града чрез нея. Всичко, което си задържал, което не си проявил, което си натрупал и с което си се задръстил... Оставяш на бурята да го изрази вместо теб. 
И тя го прави. 
И ето те притихнал, чист и обновен. 
Няма страх, няма напрежение, никой за никъде не бърза, никой никъде не отива.
Просто водната стихия, която се излива от небето, и с която сте станали едно...

Без утре
Без вчера
Без бъдеще
Без минало...

Това Е, което Е!
И няма нищо друго освен Него!

М

Защо ме остави, Господи?!

Един човек вървял през пустинята сам. Облечен в дрипи, гладен, жаден и отчаян той търсел къде да отдъхне... Бил толкова нещастен, че внезапно спрял и се провикнал:
- Ах къде си Господи, защо ме остави?
Чул се глас:
- Не съм те оставил детето ми, никога няма да те оставя, винаги когато ти е тежко, поглеждай надолу в пясъка и ще видиш как редом с твоите стъпки има още едни - Те са Моите.
Човекът погледнал и видял само едни стъпки в пясъка и отново се провикнал:
- Но... тогава защо сега в пясъка има само едни стъпки?

- Защото сега те нося на ръце...

Оптимистична вечер от мен приятели. 

М.

В един магазин, някъде насред вселената...

Те са тук...

Можеш да ги усетиш навсякъде.

Понякога могат да ти се появят дори във формата на човек.

Както добрите така и лошите.

Добрите сякаш по-рядко, заради което си мислех, че почти ги няма тук.

Но вчера...

Вчера едно божество в женска форма ми направи кафе в Билла.

Бях отишла до магазина да пазарувам. Не бях настроена да срещам божества. Поне не в тази част на денонощието и не в магазина....

Мотаех се из изложените стоки, не бях взела количка, но бях взела разни неща и почти нямах свободна ръка за следващите, които се канех да взимам.

Обичайно не гледам хората. Не им обръщам внимание, ходя си концентрирана в себе си или в това, което правя.

Обаче сега минавайки покрай стелажите чух глас.

Гласът каза:

- Искате ли да опитате нес кафето Якобс?

Обикновено на такива покани не обръщам внимание и се правя, че не съм разбрала, че на мен говорят. Не искам да опитвам нищо, нито пък искам някой да ме спира и да ме заговаря. Наречете ме темерут или както искате - това е положението. Но този глас ме спря. Бях с гръб към гласа, затова се обърнах да видя от къде идва. Пред мен стоеше божество в женско тяло. Или някакво същество от ангелските светове може да беше... Не знам със сигурност, но тя излъчваше светлина. Очите й грееха, а усмивката й излъчваше невинност на дете.

Освен, че не се заговарям по улиците и в магазините, аз и не гледам хората в очите. Нямам никакво вдъхновение да се свързвам с нещата, които очите им излъчват.

Но тези очи...

Това бяха най-невинните очи на земята.

Втрещих се. Стори ми се, че сънувам... Ангелското създание ме попита пак с най-светлата усмивка на света:

- Ще опитате ли кафето Якобс?

- Ще го опитам - Казах.

- От кое да ви сложа? Има с по-мек вкус и каймак, а има и твърдо силно, но и двете са много ароматни. Сега в Билла са на промоция, на половин цена са.

 - Направете ми от по-мекото моля.

Тя извади кафето, сложи го в картонена чашка. После взе каната и наля вряла вода в него. Попита ме за захар. Аз кимнах и тя ми сложи една. Посегна към втората. Казах, че искам само с една.

Разказа ми за кафето. За цената. За промоцията, която тече в момента...  Подаде ми чашката и каза: - Вижте какъв каймак.

Наблюдавах движенията й, докато правеше кафето. Тя пипаше предметите сякаш са от светлина, а не от материя.

Ръцете й бяха особено ефирни. Движеше ги бавно и във всяко движение усещах тишината на нейния ум и светлината и топлотата на нейното сърце. Чувствах, че съм замлъкнала и сякаш сме само аз и тя във вселената. Сякаш нямаше магазин, хора, продавачи, обкръжаваща среда. Тя ми подаде кафето. Взех го и попитах.

- До кога е промоцията?

Тя вдигна поглед към мен и ме загледа. Усетих миг на колебание - тя не знаеше до кога продължава промоцията, просто можех почти да видя как търси във файловете на ума си информация за продължителността й. Накрая ме погледна с нейния ангелски невинен поглед и простичко каза - не мога да ви кажа до кога е...

В този отговор нямаше нищо.

Никакво подсъзнание.

Нямаше раздразнение, че я питам, нямаше неудобство, че не знае, нямаше упрек, че й губя времето, нямаше намерение да се освободи от мен, за да предложи на друг...

Очите й грееха, тя се усмихваше, ръцете й бяха невинно хванати една в друга пред гърдите. Аз се усмихнах и благодарих. После си тръгнах по нататък в магазина.

Сигурно сънувам - си помислих. - Чакай да се ощипя. Нямах свободна ръка, с която да се ощипя, но кафето в ръката ми беше съвсем истинско. Искам да кажа материално.

Свих зад стелажите и продължих. Имах чувството, че ходя в друго измерение, паралелно съществуващо с това. Стъпвах като в транс. Почти не усещах пода под стъпалата си. Момичето беше на не повече от 18. Имаше светло кестенява права коса, дълга до брадичката. Нямаше грим, червило, разкрасители. Но имаше светлина. Вътрешна светлина. Красивите й очи излъчваха светлина. Грееха по специфичен начин.

Прииска ми се да я видя пак. Върнах се. Исках да видя как прави кафе на клиентите. Свих зад стелажа. Нея я нямаше. Нито нея, нито масичката с каната и бурканите с кафе.

Мястото беше празно.

Заоглеждах магазина, затърсих я с поглед. Да бяха минали не повече от 30 секунди откакто бях тук. Как е възможно да се вдигне с целия щанд толкова бързо? Сънувала съм - си помислих... А после погледнах чашата с кафе, в ръката си. Попитах жените, зад щанда с готвените храни къде е девойката с кафето. Те се държаха сякаш не знаят за какво говоря. Показах им чашката с кафе - момичето, което презентираше нес кафето. До преди половин минута беше тук и ми направи това кафе.

- Тя беше до 16 часът тук госпожо. Тръгна си. Кажете какво има, ако можем ние да помогнем - каза любезен мъжки глас зад мен.

-  Какво? До 16 часът? А колко е сега?

Той ми показа телефона си - беше 16:43.

................................................

.............................................

Исках да кажа, че... те са навсякъде.

Може да ги видиш под формата на момиче, което ти презентира нес кафе, или под някаква друга форма. Може да не ги видиш, но да ги усетиш.

Във всеки случай, когато са наоколо, възможно е времето да ти спре.

Да се усетиш сякаш в някакво преплитане между световете.

Насред магазин, изгубен някъде из вселената....

...и да не можеш да се сетиш къде е отишъл цял един час от живота ти...

Такива ми ти работи в събота.

М.

Книжките, с които пораснах. Мимето

Мимето беше една от любимите ми книжки (другата беше "Майчина сълза" на Ангел Каралийчев) по разбираеми причини – И аз съм Мими J

И то точно това издание. С илюзтрациите на Борис Димовски. Баба ми я четеше по няколко пъти на ден. После се научих да чета и си я четях сама. Четях я на сестра ми, на куклата ми, на цветята... Не ми омръзваше. Четях я на всеки, който искаше да слуша :)

Бях я научила наизуст. J

Не знам къде е моята книжка за Мимето, някъде във времето е изчезнала вероятно..., но скоро намерих тези снимки някъде из нета и с умиление си я припомних.

Осъзнах, че онова Мими, което е съм била тогава, отдавна го няма; че сега я чете друга Мими, но изглежда, че и на тази Мими й харесва. Затова... ей на, сега я споделям тук, да си я припомните и вие :)

МИМЕТО

Имат си
мама
и татко
дете -
и за детето си
грижат се те.
Гледат го, сякаш
е цвете в саксия,
всичко поднасят му
те на тепсия.

Слага му баба

в устенцата хляба,

таткото - млякото,

супата - мама.

Глезят го всичките -

обич голяма!

Мими се мръщи,

потропва,

пищи:

- Супа не искам,

разбираш ли ти?

- Мамино Мими,

що искаш, кажи ми!

- Искам бисквити,

ала шоколадови,

сладки, каквито

ни дадоха Владови.

- Мъжо, бисквити

иди достави ти!

Татко излиза

набързо по риза.

Носи кутия

с бисквити, обаче

не тъкмо тия -

и Мимето плаче.

- Тези не ща!

Направете ми крем!

- Крем ли? Щом искаш,

и крем ще дадем!

- Мъжо, изтичай,

яйца ми купи. 

Мамино Мими, 

сега, потърпи!

Мими се плези, но...

радват се те. 

Мими разглезено 

чедо расте!

Радост!

Дочакват

голямата слава -

Мимето им

първокласница става!

Но първокласници

с нея и те са -

всички са роби

на тази принцеса.

Има ли Мими

домашни задачи -

има и свита

добри помагачи!

Своята работа

татко зарязва,

синя хартия

на ленти нарязва.

Прави на Мимето

ново сметало,

старото вече

било овехтяло!

Мама лицето

на Мимето мие,

бабата внучето

трие с хавлия.

Грижи за Мимето -

колкото щеш!

- Мими, почивай си,

да порастеш!

Вкъщи случайно

тя днеска сама е,

ала без работа

Мими се мае.

С кални обувки

лежи на чаршафа.

Гладна е тя,

но далече е шкафа!

Как ще се мъчи

яйца да вари!

Хляб да нареже

е трудно дори!

Но се усмихва

щастливият миг,

баба се връща -

тя среща я с вик:

- Бабо, къде си се

влачила, ма?

Обеда как

ще приготвя сама?

Баба слугува, 

а Мими яде.

- Бабо, водица! -

И тя и даде!

Връща се мама -

тревога голяма!

- Мамо ма, копчето

я ми заший!

Дай ми престилката

и ме среши!

Идва и татко,

нарежда му кратко:

- Хайде, обувките

ми почисти,

иначе, татко,

защо си ми ти?

Ляга по гръб

на кушетката Мимето,

а се залавят

за работа тримата...

Тъй се минават

години наред,

стават капризите

нейни безчет.

- Искам на бар да отида!

- Иди.

- В бара с цигара ще бъда!

- Бъди.

- Искам без вас

да вървя на море!

- Щом настояваш,

тогава добре.

Мими израсна

девойка прекрасна -

нежна, кокетна

и шик издокарана,

само че с работа

всякаква скарана!

- Моля те, Мими,

ела, помогни ми!

Ето,

в мазето

слезни за кюмюр!

- Как да отида

в мазе с маникюр?

- Слушай, момиче,

хвани се за работа!

- Нека се хване

за работа бабата!

Ех, че отмяна

отгледаха те -

май че в саксията

плевел расте!

Дайте на Мими

разкош, развлечения,

но не мъчете я

с труд и учение!

Мими с труда

не желае приятелство.

Принц потърсете

за нейно сиятелство!

Асен Босев