Нищо не предизвикваш, от нищо не бягаш. Присъстваш, отразяваш...

 Това се случи на 7.03.2016 година...

Малко след това го описах писмено в този разказ...

И така най-после заветните, дългоочаквани пари дойдоха при Янка и тя сътвори галерия Махадева. От вземането на решение да направи нещо с тях, докато да й ги дадат мина много време и много фази на различни намерения. От сладкарница, в която Шуки беше поканена да бъде съдружник, през магазин, до галерия за постоянна изложба на картини на Кану. В крайна сметка парите дойдоха във фазата на намерението за галерия, така че ето я Янка с новото начинание, в навечерието на откриването му. Прекрасната галерия с още по-прекрасните картини на Кану ще бъде открита с пърформанс на 7.03.2016.

Тази вечер всички дойдоха за пърформанса. Разбира се дойдох и аз. Цял ден мислех за това, и се чудех как да се измъкна по-рано, така че хем да не стане фал с работата, хем да отида навреме на пърформанса. В крайна сметка пристигнах навреме, даже малко хванах от подготовката на кръга. Намерих залата по адрес, пред залата нямаше никой. Застанах пред витринната врата и занадничах вътре. Кану подготвяше кръга, заедно с момичетата от пърформанса, които стояха около него и му помагаха, която с каквото…

Залата е малка, така че пърформансът ще се представи само с Джоти и Шуки, а момичетата, които стоят със свещи отстрани този път ще участват като публика. Гледката – толкова мила, топла, семействена… буквално ми стопли сърцето. Кану ме видя, че надничам и каза да ме пуснат да вляза. Това беше неочаквана, приятна изненада за мен. Аз бързо влязох и седнах на една табуретка, максимално опитвайки се да не създавам смут или да преча по някакъв начин. Подготвянето на кръга е свещенодействие и да присъствам на него за мен е изключителна радост и вълнение. Разбира се в голяма степен и отговорност…

Малко по-късно новата галерия кръстена от Кану „Махадева“, отвори врати за гостите на нейното откриване. Пърформансът започна.

…………….

След Пърформанса Кану имаше кратка лекция, а след нея – вечеря в някакъв ресторант наблизо. Навън валеше дъжд – ситен, но мокрещ. Придружих го до колата и с Ананда бързо се отправихме за към ресторанта. Оказа се, че той е съвсем наблизо, за късмет Ананда го знае къде е.

— Да се разбързаме малко, а? Нямаме чадър – вали, ако не забелязваш. Отбеляза загрижено Ананда.

Всъщност аз разбира се бях забелязала, но някак бях погълната от Кану, от току що завършилия пърформанс и преживяването, което той донесе и някак пропусках небрежно факта, че сме без чадър. Сякаш се шмугвах някак между капките или не ми пречеше, че ме мокри.

— Да, да – отговорих аз и забързах крачка.

Изглежда, че ресторантът наистина е наблизо. Много скоро се оказа, че сме почти до него.

– Бързо, ето ги! Давай, тичай по-бързо – развълнувано извика Ананда, виждайки джипа да наближава.

Разтичах се, за да мога да го посрещна, когато колата спре. Разбира се бях навреме. Подадох му ръка и двамата през локвите прецапахме до ресторанта.

Наместих на неговата маса, заедно с целия екипаж на Премананда мандир и разбира се Кали Джи. Седнах така, че да съм срещу него и го загледах. След малко се присъединиха и останалите, които насядаха по масите наоколо. Кану заговори….

В такива моменти, когато съм до него не запомням нищо от това, което говори. Затова и записвам…, но на ресторанта не включих диктофона.… Отпуснах се на масата, подпряла брадичка с ръка и се отдадох на сладостното усещане да седя и да го гледам. Някак си не се усещах като нещо отделно от него. Седях си така, изцяло погълната от енергията и присъствието му и го впивах с всички сетива, чрез които ми беше достъпно. Усещах вълните от енергия, които течаха през тялото ми и около мен и бях неразделна част от цял един жив организъм, каквото представлява цялото събитие. Тази безметежна наслада обаче изглежда, че приближаваше към своя край. Както и всичко в живота, което се случва в измерението на пространството и времето… Изглежда неусетно беше дошъл моментът да си ходим. Хората се заприготвяха…

Изпратих Кану, взех си довиждане с него и… останах да гледам след отдалечаващата се кола. Междувременно народът се беше разпределил по колите за прибиране. Нанди ме видя, че съм се зазяпала и ме хвана за ръката.

— Дурга, ти си с нас – хайде, тръгваме…

Нанди се усмихваше приятелски и грижовно ме подканяше към колата на Прашанти. Усещах се сякаш съм препила. Толкова светлина и сладост бях погълнала от неговото присъствие, че нямах усещането, че сме се разделили. Той е в мен, аз съм в него и никой никъде не е отишъл. Само така изглежда, заради отдалечаването на неговото тяло от моето. В този момент можех да се закълна, че тялото със сигурност Е част от човека, но то изобщо не е всичко, че дори във света на телата човекът да си е тръгнал с друга кола нанякъде, ако вътрешното ти същество е свързано с него, всъщност раздяла не е възможна. Той продължава да вибрира в теб като присъствие и всяка поета глътка въздух сякаш изпълва алвеолите ти с Него.

Енергия на сладост се разливаше по мен като фонтан. Колата тръгна.  Хората вътре си приказваха… за каквото си приказваха. Слушах ги като сладък шум, не като смисъл на думите, които казват. Някъде по трасето спряхме, за да оставим Бринги, после отпрашихме за на към нас. В някакъв момент звуците сякаш започнаха да стават много далечни, като че ли ги чувах от много далече. Бях със затворени очи и мислех за Кану. Или може би мислех не е точната дума за това което… просто цялото ми вътрешно пространство беше преизпълнено с него. Усетих се сякаш на този свят сме само аз и той. И няма никого… не съществува нищо друго… ни кола, ни хора, ни пърформанс, ни галерия… само аз и той… лицето му сияние, свети. Той се усмихва и неговата усмивка озарява цялото ми същество. Стори ми се, че аз съм неговата усмивка. В този момент ако кажа, че го обичам би било прекалено тривиално… Всъщност в този момент усещането за единство, за преливане, за изпълване, за цялостност е толкова силно, че каквото и да бъде казано ще е неточно и непълно. Изобщо не го чувствах като да е друг човек. Усетих устата си изтръпнала, цялото си тяло омекнало, някак странно изтръпнало и леко, като да е от птичи пера.

Паркирахме пред Премананда. Изобщо не съзнавах, че съм в малко по-друго състояние и скочих от колата като да си бях в тялото. Оказа се, че май не бях съвсем там. Излизайки навън усетих, че краката ми сякаш ги няма. Цялото тяло ми е… го няма… Тръгнах към входа, (поне такова намерение имах) но се оказа, че тялото ми върви настрани, не в посоката, в която го водя. Нанди видя, че съм с пиянската походка и дойде да ме хване. Тя винаги се притича на помощ, когато съм в нужда. Подхвана ме под ръка.

— Дурга държа те, давай хайде.

Дойде и Прашанти и ме хвана за другата ръка. Буквално ме понесоха към входа. Загледах се в улицата. Виждала съм я толкова пъти – а сега… сякаш някак странно свети, блести, изглежда различна. Отсреща се задават някакви коли… стори ми се, че сякаш тези коли вървят по мен. Че аз съм улицата, тоест улицата е в мен, колите, които вървят по нея вървят по мен и изобщо цялото това движение на хора, коли, кучета, велосипеди, звуци, шумове, всичко се случва в мен… толкова съм пространствено обемна… широка… че обхващам всичко наоколо, то се случва в мен. Струваше ми се, че се движа, без да се движа. Усещам краката правят движения, ние тримата ходим, но всъщност никъде не отиваме. Няма движение. Стоим на едно място. Няма къде да се отиде, няма пространство, сякаш всичко е спряло… Подпирайки се на Нанди и Прашанти някак стигнахме до асансьора.

— Слушай Дурга, дръж се – каза загрижено Нанди – Кану го няма и недей да ми припадаш сега, че не знам какво да те правя.

Аз се бях ухилила от ухо до ухо и се бях отпуснала.  Не чувствах страх, никакъв. Не разбирах загрижеността на Нанди. Но бях положителна към това. Тоест сякаш не ми беше възможно да изпитвам отрицателност към никого и нищо. Чувствах единство с всичко, към което погледнех. Независимо дали е човек или предмет. И едно усещане за свещенност. Към всичко и всеки. Качихме се с асансьора, а после някак се озовах на леглото си. Нанди ми свали ботушите и донесе няколко парчета от пица.

— Вземи хапни нещо, да се заземиш. Яде ли изобщо? Ето сега и сладко ще ти дам…

Нанди говореше сякаш се притеснява да не взема да ритна камбаната. Тя извади парче кекс.

— Вземи яж, яж! Изяж го всичкото. Добре ли си? Как си сега?

Аз закимах утвърдително.

— Аз съм добре, добре съм…. Когато се увериха, че съм добре, всички ме оставиха сама. Седнах в леглото и медитирах… Толкова енергия, всичко свети… не може да се спи, просто не трябва!!!

На сутринта все още тази светлина, енергия и любов не си беше отишла от мен. Станах някак различно от друг път. И в мен имаше спокойствие. Спокойствие, с което подходих към обличането, към излизането, към отиването на спирката. Спокойствие, което усещах във всяко движение на тялото или мисълта. Всичко си беше на мястото. Нямаше и едно излишно движение, напрежение, бързане притеснение, недоволство…

Днес съм на работа – всъщност както и всеки друг ден. В автобуса някакви жени се караха – това е денят на жената – 8 март… някакви лелички се караха на някакво момиче, което говореше на висок глас по телефона в автобуса.

— Поне на този ден се дръж като дама – съскаше възмутена гражданка.

— На мен пък знаеш ли как ми пука, че ти преча – отговаряше на свой ред момичето.

Други лелички се обадиха в защита на недоволната – момичето се нацупи, затвори телефона и спря. Не можа да издържи на агресивните атаки на още сънените, но вече злобни, празнуващи осми март жени около себе си.

Загледах се в себе си Аз слушах всичко. Какво се случва в мен? Какво отношение имам аз към случващото се? Търсих някакво отношение, независимо положително или отрицателно. Обикновено винаги имам, без значение дали го изразявам или не. Сега нямах никакво. Сякаш мен това изобщо не ме касае. Нямам нищо общо и нямам ангажимент с мнение за или против някого, нещо… Липса на каквато и да била преценка. Просто присъствие, но без никакво отношение. В същото време не бях хладно безразлична, нито апатична. Бях по жива от всякога, но бях невъвлечена. Тотално изцяло тук и сега, възприемаща всичко, и без никакъв отклик към случващото се.

Ето какво било! Тайната! Каквото и да се случва в обсега на вниманието, да бъде наблюдавано без да се ангажираш с емоциите или мислите. Нищо не предизвикваш, от нищо не бягаш… присъстваш. Отразяваш. Като огледало. Огледалото оглежда еднакво и красиви и грозни и млади и стари и дебели и тънки и умни и глупави. И няма никакво отношение към това, което ще застане пред него. Нито положително, нито отрицателно.

Естествено това не може да бъде предизвикано. Някак в този момент това се случваше съвсем естествено и спонтанно. Така, както когато не може да е иначе.