Изкуството да бъдеш дете (За децата, за възрастните и за... трамваите)

Този път изобщо не чакахме на спирката. Трамваят дойде практически веднага. Имаше много свободни места и двете с Лидия се ориентирахме към две от тях. Тя завърши със закуската си, погледна ме съзаклятнически, усмихна ми се дяволито и скочи към нейното любимо място в трамвая.

А любимото място на Лидия в трамваите е до задното стъкло, на гърба на возилото. Тя обича да сяда на една такава платформа, която има там и да се хваща за дръжките, които след като седне, практически остават пред нея. Тя седна, намести се удобно и ми даде най-щастливата усмивка на света.

Изведнъж някаква леличка от трамвая се развика.

— Махай се от там детенце! Не може да стоиш там, там минават всички токове на трамвая. Веднага се махни да не те удари ток.

Лидия ме погледна, усмивката и беше угаснала. Тя смръщи устнички и с неохота слезе. Взе си раницата и се върна на мястото, на което седеше преди да отиде отзад. Гледаше ме сърдито. Аз свих рамене.

— Не знам Лиди, аз не разбирам. Щом така казват, може и така да е. 
Тя скръсти ръце, направи нацупена физиономия и смръщи вежди. Това беше нейното любимо място. Сега тази леличка искаше да я убеди, че любимото й място е опасно и тя искрено се ядоса на това. 
— Аз пак ще си сядам там – троснато каза.

— Защо? – попитах.

—Защото там ми харесва.

В това време леличката възторжено заобяснява на всички лелички около нея на висок глас как някакво дете много обичало да сяда там, но един ден претърпяло злополука. Ударил го токът и едва не умряло. Цялото му лице било обезобразено, едвам го спасили. Поне оцеляло.

— Много е опасно това място. Завърши многозначително леличката и закима към ужасените си слушатели.

Лидия все още не беше съвсем убедена, че любимото й място е толкова опасно. Тя се цупеше съвсем искрено.

— Защо мама никога не ми е казвала да не сядам там? Попита тя и отново скръсти ръчички пред гърдите си.

— Може би мама не е знаела Лиди – подхванах меко аз. Ето виж че и аз не знаех, че това място е толкова опасно.

— Хм! Тросна се отново тя. И се загледа през прозореца.

След малко дойде нашата спирка и ние с нея се отправихме към вратата.

Спряхме на светофара.

— Мразя възрастни – каза Лидия и ме погледна така, сякаш искаше да получи съчувствие.

— Защо ги мразиш? – попитах и я хванах за ръката.

— Защото само за страшни неща, говорят, само ме заплашват. Не знам, не ги обичам. Не могат ли просто да кажат каквото имат да казват, защо трябва да обясняват случки, със страшни неща в тях? Защо за всичко трябва да ме карат да се плаша. Не обичам възрастни. Всичките са такива!

— Лиди и аз съм възрастна и мен ли ме мразиш?

— Не, каза Лидия, ти не ме плашиш. Теб те харесвам… ти никога не ми говориш така.

Тя продължаваше да се цупи. Личицето й излъчваше искрен гняв от това, че е малка и не може да се защити от негативните страхови прожекции на възрастните върху нея. На това, че не може да си сяда вече там, където й е толкова кеф да сяда. На това, че някаква част от този страх, който лелката от трамвая емитираше в пространството я беше хванал… на нещо от нейния разказ тя беше повярвала.

— Лиди, може би не е толкова зле да не сядаш там.

— Ама аз обичамммм!

— Ами щом обичаш, тогава сядай си, какво ти пука, че някой казва страшни истории за това място?

Ъъъх! Изръмжа тя и тръсна глава по нейния особен сладурански начин.

Целият следобед й беше гаден. Беше кисела, заядлива, напрегната, нервна и не спираше да повтаря – искам мама.

Понякога наистина не мога да разбера някои възрастни – както вече стана ясно аз не съм възрастна. В света на Лидия прилагателното "възрастен" не значи някой, който е на възраст по-голяма от нейната. То означава някой, който се е взел прекалено насериозно. Някой, който е забравил, че е бил дете. Някой, който се държи назидателно с по-малките от него хора, мислейки си, че знае, разбира и е умен повече от тях. Тя не гледаше на мен по такъв начин, даваше ми статут на равен и ми разказваше неща, каквито на възрастните никога не би споделила. Естествено. Те й внушават само страх. Те изобщо не са от нейната планета.

Да ви питам аз сега вас, уважаеми възрастни, разбирате ли изобщо какво пропускате, с това, че не можете да се интегрирате към ведрия, светъл, очарователен свят на децата? С това, че не разбирате галобски (език, който учат в училищата и говорят в чудната страна Галобия), с това, че не искате да се свържете по положителен начин с тях, за да им предадете евентуалната мъдрост, която се предполага, че сте натрупали в годините?

Мислите, че вашето знание, което им пренасяте чрез страх е много нужно и полезно? Мислите, че великите мъдрости, които искате да наложите, заплашвайки ги, са притрябвали на някого? Мислите, че ще ги вземат на сериозно? (Не, няма да ги вземат. Ще слушат, ще спазват, това, което им казваш, само докато са малки и не могат да се защитят от твоя наставнически авторитет. А после ще пораснат и ще се изплюят върху тях.)

Ако си мислите това, аз ще ви кажа, че изобщо нищо не разбирате. Ако искаш едно дете да вземе на сериозно твоите премъдрости, докажи чрез своето присъствие, излъчване и същност, че те са наистина съществени. Ако ти с твоя живот не доказваш това, на което го учиш, ако думите ти не съответстват на нещата, които правиш, детето няма да те вземе присърце. Защото детето учи чрез опитност. То попива от твоето присъствие, от твоята любов, от твоята харизма, от твоите действия. То ще ти повярва, ако покажеш искрена емоция. ако види, че наистина те е грижа от любов(да не се бърка страх с грижа). В противен случай ще страда от страха, който му внушаваш и ще се противопоставя вътрешно на това, което му казваш.

Има си места където да бъдеш възрастен. Има и други, където е необходимо да извикаш детето в себе си, за да прояви мъдростта, която е натрупало с годините, но да я пренесе като дете на дете. Защото възпитанието и общуването с детето е взаимодействие на любов и разбирателство. То в никакъв случай не е назидателен акт.

Или поне аз така го изживявам!

М.

Кое прави един художник истински?

— Не обичам художници!

— Защо?

— Защото рисуват за пари и рисунките им не са истински!

— А кои рисунки са истински?

Тя извади от блокчето си рисунките, които беше нарисувала днес в училище. На едната имаше сърце и под него пишеше – мама.

На другата имаше макове, синьо ведро небе навсякъде и малко слънце в десния ъгъл.

— Тези – каза и тикна листовете под носа ми.

Взех листовете и ги заразглеждах. От тях лъхаше непосредственост и свежест. Никакъв ум, никакво желание да се хареса, никакви компромиси с това, което усеща. Всичко беше на листа така както е, без маска и грим.

Това хлапе на седем години беше нарисувало автентична емоция и беше направило картина на състояние, което в момента е преживявало и това беше изкуство много повече отколкото на повечето „истински художници“, които съм виждала и от чиито картини лъха на депресия, фрустрация и нещастие.

Кое прави един художник истински, запитах се наивно. Дали умението му да рисува „за пари“ или умението да бъде автентичен и да изрази искрено радост, щастие, непосредственост.

Кое прави едно произведение изкуство? Дали добре научената и отработена техника или умението дори липсвайки ти техника, да направиш нещо, от което на някой ще му стане по-красиво на сърцето и по-ведро, по-светло в ума.

Снощи разглеждах картини на моя учител Перица Георгиев. Гледах може би десетина, а може и повече. На всяка спирах вниманието и се концентрирах да я усетя, да „вляза“ в нея и да чуя какво ще ми каже. Някои ми казаха…, с други не успях да се свържа…

След като свърших с разглеждането им, усещах главата си по-лека, ума си по-изчистен, сърцето си по-светло.

Ето художник, който съчетава в творчеството си невинността на дете и уменията на изкусен майстор. Ето един истински човек, който прави истинско изкуство. При него всичко е спонтанно, леко, ефирно, изчистено, невинно и автентично. При него картините се случват. Някак изкусно изпод четките му се появяват непознати светове, които те мамят да се изгубиш в тях. А след като си се изгубил веднъж, да ти се иска да останеш там. Да не искаш да се намериш отново като онзи, който си бил преди да започнеш да разглеждаш изложбите му.

Ето един художник, който не рисува просто "за пари', а защото рисуването е нещото, което за него е като дишането за тялото му. Толкова естествено, толкова спонтанно, толкова автентично, толкова магично, преплитащо в себе си умения и невинност по един уникален, неповторим начин.

Ето едни картини, които буквално лекуват уморената и стресирана от ежедневието психика. Които превръщат дома ти в магично място, където да се отпуснеш след изморителния делник, за да си починеш и да презаредиш батериите за предизвикателствата на новия ден.

Можеш да се потопиш в атмосферата на картините на художника на сайта на авторската му галерия, а също и на сайта на виртуалната галерия.

Разбира се никой сайт не може да замени усещането от живото, непосредствено изживяване с картините, затова те каня да ги разгледаш на живо на адрес гр. София, ул. "Янтра" 3 - авторска галерия Махадева.

Желая ти приятни мигове с неговото изкуство.

Дурга

Случвало ли ти се е да се докараш до там да прегориш?

Друг израз за това състояние е - да ти пуши главата, да ти падне пердето, да ти писне на... прическата... Да. Мисля, че вече стана ясно за кое състояние ще пиша.

Разледах много статии из интернет пространството за burn-out синдрома, но в най-голям брой от тях той се съотнася до професионални прегаряния, до родителски... Всъщност това се случва във всяка форма на проява, където има стрес от силни очаквания и се случва, когато очакващият не получава и не получава това, което очаква.

Какво по специално имам предвид - ще се опитам да онагледя с пример.

Представи си, че имаш приятел/ка, може да е и любим/а – под каквато и форма да сте в общуване, есенциално е да имаш желание да поддържате приятелство, любещ контакт, разбирателство, взаимна помощ и грижа. Добре ама за любов са нужни двама. Поне в тази й форма, така че за да постигнеш това равнище на общуване, трябва и другият човек да иска да ти откликне. Трябва да има взаимност, така да се каже. Да си представим сега, че другият човек няма желание за взаимност и не иска да поддържа приятелско, любещо отношение с теб. За сметка на това проявява егоизъм и се дърли с теб за живо и за умряло. Можеш да опитваш отново и отново, може да правиш милион жестове на приятелство, може да му подаваш модел на поведение, да намекваш, да подсказваш, но колкото повече ти опитваш, толкова повече той се дърпа. Сякаш му навлизаш в пространството. Той се пази от теб и те атакува винаги когато му се даде възможност. Да предположим, че ти си търпеливо добиче и не се отказваш лесно. Въпреки всички тези неща, прощаваш продължаваш да си отворен сърдечен и приятелски настроен към човека. Може дори години наред… зависи кога ще ти падне пердето. Но ако ти не получаваш взаимност – все някой ден ще ти падне… на това му викат да прегориш. Има логика. Някак сякаш бушоните ти изгарят и ти спира тока.

Друг пример може да е в работна среда. Не е задължително с твоята посветеност на фирмата, на работата да очакваш потупване по рамото, целувка от служебния катър или усмивка пред строя. Дори може и да не очакваш да те почешат под муцуната или да те погалят зад ушите с думите – добро куче, добро куче. Може да ти е достатъчно просто да живееш в топла, сърдечна, приятелска среда и това да е мотивът на твоето топло, сърдечно отношение. Може да си непоправим идеалист романтик и да искаш всички хора да сте братя, да се обичате и да си помагате. Не е обезателно да си луд, за да искаш такова нещо, но често е необходимо изискване, за да продължиш да го искаш и след стотиците удари под кръста.

Друг пример е да искаш отношения с конкретен мъж/жена. Да изградите връзка, в която да има любов, топлина, сърдечност, грижа. В която да няма егоизъм или поне ако има да е в минимални мащаби. За целта си готов на всякакви саможертви на егото, готов си да простиш хиляда пъти само и само другият човек да дойде до момент, когато ще ти върне със същото, ти ще имаш споделеност и взаимност с него и от това ще изживяваш любов, чрез него/нея към целия свят. Пак ти е нужна доза идеализъм, за да си такъв, но да кажем, че я имаш и проявяваш.

Всичките тези примери говорят за една емоционална природа, един вдъхновен за красота навън и отвътре човек, който обаче черпи вдъхновението си от… представите, които му рисуват собствените му идеали и от това как му откликват отсреща. И за да дойде до това, което иска да получи, той се дава максимално. Минава милион пъти границите на егото си, отказва се от милион и едно неща, прави хиляди компромиси… И не става и не става това, което той иска да се получи. Отсреща получава нови и нови предизвикателства към егото си…

В зависимост от това къде ти е предела, в един момент ще изпушиш. По-рано или по-късно… неизбежно. Ти имаш лимит. Ти не си безкраен. Може да направиш много неща за хората, но ако продължават да ти плюят на ентусиазма в един момент ще дойдеш до този праг. Тогава ще минеш в другата фаза. Ще дойде апатия, ще се затвориш, ще ти стане безразлично, но ще бъдеш нещастен с това безразличие. Ще охладнееш, но то е само, за да не те боли повече. Когато дойдеш до това състояние на индиферентност, може да ти стане едно такова – добрееее бе, дръжте си я тая ваш‘та велика любов, която не искате да я споделяте с мен. Аз пък и не ви я искам повече.

Това емоционално отдръпване е съпроводено с множество психосоматчини реакции. Като например патологична умора, нежелание за комуникация и срещи с хора, загуба на интерес към неща, които иначе си обичал, инертност, отказ от храна (или хронично преяждане) понякога. Лесна раздразнителност или брутален дебилизъм, непукизъм.

Във всеки случай това е нездраво. Това състояние, в което емоциите прегарят и ти става все едно е сигнал, че нещо в твоя начин на живот не върви добре. Че е време да промениш нещо, че трябва да преразгледаш приоритетите си, да видиш дали си на правилното място, с правилните хора. Въпреки че ако това е подходът ти, ти ще го имаш на всяко място, на което се случи да се проявяваш.

Как да излезем от състоянието на прегорели емоции?

Преди всичко трябва да спрем да очакваме от другите каквото и да било. Това е първото и последното нещо, което може да доведе до качествена промяна. Никога никой няма да ти откликне на емоцията по начин, по който искаш, защото няма двама човека, които искат едно и също нещо. Ти никога никого няма да удовлетвориш, нито пък някой някога ще удовлетвори теб по твой собствен начин.

Защо?

Защото не е в природата на нещата удовлетворението да идва от вън. Или това удовлетворение, което идва отвън винаги е временно непостоянно и в самата си същност подлежи на промяна. Докато зависиш от място, хора, отношения, за да си щастлив, винаги може да разчиташ да не получиш щастието. Или ако го получиш, може да разчиташ скоро да си го дръпнат. Защото това, което може да ти бъде дадено от вън, също така може да ти бъде и отнето.

Какво да направим?

В чисто практически измерения, най-напред прости на себе си, а после и на всички около теб. После разбери, че не е възможно да бъдеш удовлетворен по външен начин и насочи вниманието и енергията навътре. Колкото повече гледаш навътре, толкова по-малко очакваш да получиш отвън. Няма хора, няма обстоятелства, няма ситуации… всичко си тече покрай теб, ти присъстваш, отразяваш, но не проектираш в хората и в обстоятелствата нито надежди за удовлетворение, нито разочарования от липса на удовлетворения. Започваш да зависиш все по-малко от външното и започваш да търсиш все повече вътрешното. В един момент може да дойдеш до това, че пак ти е все едно как се проявяват околните към теб, но ти е ведро отвътре. Няма депресия, няма фрустрация, няма скептицизъм и получен в резултат на отчаянието цинизъм. Ти ставаш лек, ефирен и около теб става светло, тихо и спокойно. Нещата се случват, но ти не си този, който ги прави. Хората се проявяват, но ти не си този, който ги съди или преценява. Нито тях нито себе си. В самата си същност си доволен, спокоен и тих, така че нямаш претенция към нищо от това, което е навън. Хората може да те обичат, може да не те. Може да ти се радват, може да не ти се радват. Може да има или да няма разбирателство. Каквото и да е, го приемаш с благодарност и нямаш никакви оплаквания.

Осъзнаваш ли колко много поразии може да направят в живота ти иначе на глед съвсем оправданите ти очаквания към околния свят и към теб самия? Успях ли да те вдъхновя да ги оттеглиш от всички и от себе си? Ако съм успяла, този пост си е свършил работата. Във всеки случай, докато го пишех осъзнах, че дори аз мога да го направя. Просто трябва да сменя посоката.

Да!

М. 

Какво би било ако... те няма?

Сякаш е станало начин на живот, втора природа, непрекъснато да бъдеш някой, който не си, защото някак трябва да се вместиш в околния свят (по-точно в твоите представи за него).

В някакъв момент толкова свикваш с това, че изобщо дори не се съмняваш, че ти си това, което отвън изглежда да си. Приемаш го по подразбиране, сключваш негласнен и неписан договор да играеш играта и изцяло забравяш кой си ти в тази игра.

Участвах в пиеса по индийския епос Рамаяна. Играех лошия демон Равана. С театър Премананда разбира се. Това беше преди около две години. В пиесата героят ми умира. Има сцена, в която съм мъртъв демон и лежа неподвижно, докато над трупа на героя хора четат, говорят...
Когато репетирахме това, в момента, в който лягам по гръб неподвижно и се правя на умряла.... изведнъж изживях.... въздишка.

Нещо като: "Ооофффф, край! Това беше. Ето лежа мъртва и всичко е свършило... Няма ме. Няма нужда да бъда аз, да убеждавам хората и себе си, че аз съм аз, да ги удовлетворявам, за да не са недоволни, да очаквам, да изисквам, да поддържам имидж… всичката тази истерия около поддържането на тази личност "аз".

Другите актьори говорят над "мъртвото тяло", сякаш не съществувам.
Ако репетицията продължи по-дълго, започвам наистина да се усещам сякаш ме няма... и изненадващо за мен беше, че получих облекчение.... Облекчение от възможността да ме няма. Усетих колко енергия взима поддържането на еголичността, която в действителност служи само за да убедиш другите и себе си, че ти си ти и да им доказваш, че си това, което искаш те да виждат в теб. А това по принцип изобщо не е вярно. Нито ти си ти, нито тези, които убеждаваш са тези, които си мислят, че са. 

Изобщо в този театър на живота никой не е този, който се прави че е, но никой не осъзнава това. И само защото не осъзнава, непрекъснато ужасно много се напряга.

А някой ден това няма да е само репетиция на пиеса. Някой ден ще трябва да изиграеш и тази роля в пиесата на твоя живот.

Може би точно заради това е толкова трудно човек просто да се отпусне и да бъде.. Напрягаш се, бързаш, препускаш през живота като състезателен кон – нямаш време и това непрекъснато ти диша във врата. Внушава ти страхове и притеснения, които дори не осъзнаваш като такива. Даваш им други имена.

Пропускайки да осъзнаем това, ние продължаваме да робуваме на собствените си изисквания, които непрекъснато поставяме към себе си заради другите, и изисквания на другите към нас, които ни поставят волно или неволно, защото такива са правилата на играта, която ти някога несъзнателно си приел да играеш.

Това е... просто е толкова уморително.

Такива ми ти работи...

М.

Когато вътрешното е удовлетворено и външното е щастливо!

На 16.01.2018 представихме книгата "Рая отвъд голямата вода" в Бургас.  Тука обаче ми е думата не за този ден, а за следващия. Денят, в който се връщахме към София. Та значи, пътувахме обратно за София с влак. Представянето беше минало много удовлетворяващо и както разказах тук след това бяхме на гости на една много светла мила и очарователна Ели. На сутринта тя ни стовари бодри на гарата и ние си хванахме влака обратно за София.

Харесахме си купе настанихме се и след малко влакът тръгна. В купето беше хладно. Не можехме да свалим якетата – поради някаква техническа неизправност точно в този вагон парното работеше на по-ниски температури. Но ние с Рени нямахме оплаквания… поне до някой момент. Скоро дойде кондукторът да ни провери билетите и обясни, че ще отиде в другите вагони, за да види на какви температури работи там парното. Имал съмнения, че в този вагон нещо не е наред с отоплението.

— Така е, не е наред, съгласихме се ние. Вижте, не можем да свалим якетата.

— Ами, ако там е по-топло преместете се. Сега ще ида до там и на връщане ще ви кажа дали има свободни места.

Ние с Рени се спогледахме въпросително, но веднага след това издадохме онзи звук между е и а, с който искаш да кажеш – ааайде сега, чак пък толкова да си угаждаме… Нашата компания, приятелската близост и присъствие на всяка от нас правеше атмосферата топла, сърдечна и компенсираше студеното купе. Когато ти е топло на сърцето, и тялото някак се сгрява.

Малко по-късно обаче кондукторът дойде и ни обясни, че оттатък (в другия вагон) си е направо жега, има много свободни купета и можем да се преместим ако искаме. На мен вече беше почнало да ми става студено и с якето. Явно на Рени също. Отново се спогледахме съзаклятнически. Дали да не си подарим едно топло пътуване до София – поне за остатъка от пътя – попитахме се негласно. Веднага след това и двете се хванахме за багажите и тръгнахме към топлите страни.

В другия вагон се оказа, че няма толкова много празни купета, колкото на кондуктора му се е сторило. Да не кажем направо, че нямаше и едно. Все пак ние бяхме замислили сериозно да пътуваме през остатъка от пътя до София на топло. Избрахме най-празното купе и се настанихме в него. Там имаше само едно момиче.

— Ех че топло е тук – възкликнах. Лелеее, ама ние за кво се мъчихме толкова на оня студ? Я гледай тук каква е жега, можем да си свалим якетата сега. Чудесно.

Настанихме се отворих си лаптопа и се захванах да си редактирам следващата книга.

Май успяхме да пропътуваме един час там. В някакъв момент слънцето толкова силно напече, че се наложи да мина от другата страна, където не пече толкова. Заради топлото купе и заради силното слънце в някакъв момент се зачудих защо всъщност не си взех банския. На плажа може да не можеше да се ползва, но затова пък във влака…

Спогледахме се отново с Рени. И двете явно ни беше подгонила носталгия по хладното купе, в което най-напред се настанихме. За к‘во изобщо дойдохме тук? Дали да не се върнем пак там, а?

— Давай, решително каза Рени.

Отново се заподготвяхме за миграция.

Когато се върнахме в хладното купе установихме, че всъщност там температурата не е чак пък толкова ниска. Освен това, понеже купетата бяха от другата страна, където няма слънце, нямаше и възможност да ми пече в очите докато работя на компютъра… Настанихме се. После отворих лаптопа отново и написах този извод::

В тялото и в сетивата удовлетворение няма да намериш. Или ще ти е прекалено топло или ще ти е прекалено студено, или ще ти е прекалено тъмно или ще ти пече в очите…

Винаги нещо няма да достига, винаги нещо ще е в повече от необходимото.  И винаги някъде ще те стяга чепика… затова вместо да настояваш да намериш перфектната външно удовлетворяваща среда, по-добре седни медитирай!

……………….

Когато вътрешното е удовлетворено и външното е щастливо!

Такива ми ти работи…

М.

Прекалено си зает, нямаш време за медитация?

Ти си много стремящ човек, но просто нямаш време да медитираш? 

Тц, тц, тц, тц...  Гледай каква несправедливост значи!

Слава Богу, вече и за теб има решение. 

Само сега на ексклузивна цена!

Е, как го предпочиташ просветлението? 

На капсулка, на свещичка, на гелче или на пластир? Ъ?

Warning, very important message!

Започни от днес

Намираш ли време да медитираш? Да се отпуснеш в тишината на твоето същество поне за няколко минути на ден? Ако до сега не си намирал/а, започни от днес. Намери поне няколко минути време на ден да забравиш за околния свят.  Потапяй се в тишината на твоето сърце и си почивай там. Не се притеснявай, че той (околният свят) няма да се справи без теб. Повярвай ми, отлично се е справял преди да дойдеш, отлично ще се справя и след като си идеш. Нашето време на този свят е ограничено. Това тяло ще се мотае тук определено време, а после ще трябва да го напуснеш. Всяка минута е миг, който си отива, за да не се върне повече. От теб зависи какво ще правиш с това време - дали ще го изживееш интензивно тук и сега, или ще го пропуснеш в блуждаене, грижа, мислене, нервничене и прочие всякакви подобни "важни" занимания.

Медитирай сега

и сега

и сега

и сега

и сега

...........

С пластир, със свещичка, с гелче или на капсулка - важното е да не мине и ден без да усетиш вкуса на тишината.

Gratitude!

M.

Българска или руска? кирилица

Искам да кажа, че…  

...по препоръка на един сайт попаднах на този… Манифест за българска кирилица.

Понеже много харесвам момичето, което го води, нейния начин да пише, да мисли, да разсъждава и всичко останало, което съм получила като впечатления от нея, то взех много сериозно препоръката й и прочетох манифеста – веднъж.

Когато завърших статията, гледах няколко минути в стената (метафора за неразбиращо), а после го прочетох още веднъж.

След второто прочитане още не бях съвсем сигурна какво точно иска да каже авторът, така че прецених, че може би днес не ми е ден за разбиране на манифести и отложих за някой от по-интелигентните ми дни.

И зачаках…

Когато дойде той (този, по-интелигентния ми ден) прочетох четивото трети път. Но се оказа, че – жива да не бях!!! – ми аз и третия път не го разбрах. Тогава прецених, че това не е за прости хора като мен. Това ще да е за някои ултраинтелигентни, много мъдри и разбиращи хора, които намират смисъл в разделянето и обособяването, за разлика от мен, която намирам смисъл в събирането и обединяването.

Не знам кое е по-добре, но във всеки случай когато видя един текст, написан с някакъв шрифт първото, което ми прави впечатление е големината на шрифта и четивността му. Защо? Защото за мен е важно да прочета статията, без след това два дни да ми сълзят очите. За мен е важно шрифтът да е такъв, че да мога да забравя за него, очите ми да се плъзгат по него с разбиране за текста, не с умуване над това тази форма на коя буква трябва да отговаря. Защото какво е важно за един шрифт? Да поднесе по разбираем начин един текст. Както за един текст е важно да поднесе по разбираем начин един змисъл. 

Според манифеста обаче се оказва, че смисълът на един шрифт е – да е български. Естествено! Щом е на български, добре е да е на български! По-интересно обаче става с това, че има български български и руски български…. И съответно ние, бидейки българи, трябва да знаем кои са българските български шрифтове и кои руските (Times New Roman например бил руски) и като едни ревниво пазещи своята писменост българи да си търсим тези шрифтове, които са български, за да не стане, видиш ли, претопяване на езика, нашите български ценности, традиции, нашата национална, културна идентичност.

Стига бе! Сериозно ли? Ще се разплача. Я дайте направо глаголицата да си ползваме. Чи то квой туй такоз!

Дано някой не се обиди, но на мен наистина ми е смешно. Сигурно проявявам непростимо невежество, но заклевам се, едва с този манифест разбрах, че имало руски и български шрифтове. А другите страни ползващи кирилица, те как са? Има още дванайсет страни ползващи кирилица. Нямат ли си и те някой техен шрифт, който да ползваме по погрешка?

Не не, не искам да кажа, че е съвсем глупаво. Щом някой се е захванал манифест да прави, страхувайки се, че нашата българска писменост ще се претопи с руската, значи това е важно. Поне за него. И за всичките две хиляди триста и незнам си колко човека гласували в подкрепа на този манифест. Още веднъж давам линк към манифеста, за да може уважаемият читател да го види, в случай, че не го е видял и да го вземе под внимание, в случай, че го сметне за необходимо. Аз лично не го намирам за адекватен.

Добре, признавам, че този шрифт, който те са ползвали за статията и обозначили като българска кирилица ми харесва чисто в графичен смисъл. Красив е и да, бих го ползвала, ако го имах на word-a, но това не значи, че не ми харесва шрифт Georgia, Palatino Linotype на който публикувам текстовете в този блог, Book Antiqua и т.н.

Чудя се защо хората винаги наблягат на малките различия, които ни разграничават, вместо да се концентрират на големите прилики, които ни обединяват? И ако така или иначе ще разграничаваме, защо тогава да не разграничаваме на основа на това кое е по-красиво, по-четивно, по-удобно за очите, по-функционално т.н.? Защо разграничаваме на основа на националност, като в крайна сметка всички сме от едно и също място дошли и всички на едно и също място ще идем?
Мммм???

…………

Просто исках да кажа…

М.

Да пишеш от сърце за сърце...

Не съм сигурна кога за първи път усетих порив да пиша, но сякаш винаги ми е било по-лесно да се изразявам в писмен вид. Чудила съм се защо е така и съм откривала единствено това, че впускайки се в обяснения в живия контакт може да вляза в емоция (не може, то със сигурност се случва), а емоцията няма особена мъдрост, тя замъглява съзнанието и ми става трудно да структурирам  и изложа добре мисълта си. Докато писмено мога да си пиша и едновременно с това да съм в емоция. Просто текстът ще стане по-наситен емоционално.

Вчера докато разглеждах избрани цитати, попаднах на тази мисъл на Джон Грийн: "Писането е нещо, което правиш сам. Това е професия за интроверти, които искат да ви разкажат една история, но не искат да ви гледат в очите, докато го правят"

Порази ме. Точно така го изживявам. Изцяло сме в синхрон с Джон Грийн.

Първото писмено съчинение направих в училище. Бях в четвърти клас. Учителят ни изведе на разходка до един парк, като преди това каза – този час излизаме на разходка, на следващия ще пишете за това какво сте преживели по време на тази разходка. Аз приех много присърце задачата. Понеже няма кой знае какво външно да преживееш с едно групово ходене до парка с класа и с учителя за 45 минути, аз бях някак си наясно, че ще трябва да опиша вътрешни преживявания. А за да ги опиша, трябваше да ги имам, да забележа какви са. Дадох си задача да се наблюдавам, да не зяпам безцелно, а да медитирам на това, което се случва. Тогава не знаех, че това е да медитирам на нещо. Просто обърнах вниманието навътре, да виждам какво се случва с мен в съприкосновението ми с това, което ме заобикаля. Може би това са били моите първи уроци по медитация, които учителят по литература, без да осъзнава ми е дал.

И така ние тръгнахме и до парка практически нямах нищо, за което да мога да кажа – ето това си струва да се напише. Но когато стигнахме парка, всичко започна да ми говори, да ми изпраща послания, сигнали, да пулсира в своеобразен ритъм и да ми показва своите тайни. Сякаш попаднах в приказен свят. В него дърветата бяха живи същества, въздухът, листата, тревата… имаха специфична аура около себе си и ме привличаха да се свързвам с тях по начин, който сякаш в момента беше недостъпен за другите деца. Те се забавляваха, но не наблюдаваха вътрешното измерение на забавлението си. Просто бяха на един урок на открито.

После се върнахме в училището и до следващия час по литература не помислих за урока на открито. Когато дойде време да имаме час отново, ми се стори, че бях забравила всичко. Трябваше да повикам спомена, да върна изживяването и да го опиша по максимално жив начин, така че всяка вибрация, всеки нюанс от преживяното да намери израз, за да направи автентичността на преживяването да изглежда като текст. Осъзнах, че целия запис от разходката съществува в мен в мирис, звук, цвят, картина, и е толкова жив, колкото беше и когато бях там. Осъзнах, че аз съм в състояние да привикам спомена не само като мисъл, но и като преживяване и това е ключ към това да напиша максимално жива и автентична историята. Усещах, че буквално съм това, и бидейки това не ми е никак трудно да го напиша. Аз пиша себе си...

Тогава не мислех по такъв начин, просто се случваше естествено. Някак спонтанно, като да дишам. Докато пишех изчезна изцяло стаята, децата, учителя, времето пространството. Аз бях цялата в света, за който пишех. И енергията на всичкото ми внимание беше концентрирана на това единствено нещо, за което пишех.

В някакъв момент чух, че би звънеца. Това ме извади от приказния свят и ме върна в класната стая. Децата шумяха, те бяха шумели и докато съм пишела, но това изцяло съм го пропуснала. Аз не съм била във външния шум. Аз съм била в писането на разказ по преживяно.

Сега, много години след това, мога да видя и да кажа, че това е било моята медитация. Не беше учудващо, че когато учителят връщаше писмените работи, моята работа беше оценена с 6 и два плюса. Не беше чудно, че когато учителят дойде до моето име и моя лист, се спря, дойде до мен и ме погледна втренчено. После погледна работата ми, а после пак мен. Накрая каза:

— Мария, знаеш ли, че ти можеш да пишеш?

— Ааа, ъъъ…

— Оригинален подбор на изразни средства, специфичен начин да разкажеш преживяното… – Ето виждате ли? Когато някой много чете, после му е лесно да борави с думите. Той ми подаде листа и ми се усмихна. – Виж си работата, а после ще я оставя за таблото, да я видят всички класове. Искам да  говоря за това с родителите ти, но ти трябва да знаеш – имаш моята подкрепа ако решиш да се учиш и да се развиваш в тази посока.

Признавам, че това ме смая. Първо защото аз не съм от тези, които четат много и второ нямам някакъв специфичен начин да се изразявам, нито пък имам специален подбор на изразни средства. Просто пускам емоцията да тече, а с нея потичат и думите. Нямам никаква заслуга за това. Просто ги записвам. Обаче не можех да обясня това на учителя…

Не помня дали казах на родителите ми, дали той е говорил с тях на някоя родителска среща… Помня само, че този двоен лист хартия, издърпан от средата на тетрадката и изписан с моите преживявания по време на часа на открито, бяха накарали учителя по литература да изрази задоволство, да ми се усмихне, да се зарадва. Това беше наистина важно, защото този учител никога не се усмихваше. Никога, от никого и за нищо не беше доволен или дори да е бил, внимаваше да не го изрази пред нас.

Може би не точно с това, което ми каза, но заради това, което излъчваше и изразяваше докато го казваше, аз усетих, че нещо много красиво е видял в моята писмена работа и ми се прииска пак да я прочета. Този път през неговите очи…

Това беше първата ми писмена изява и тя беше поощрена, но аз не се впуснах да я развивам.

После пишех предимно във форума на абв, но форумното писане, особено в онзи форум беше повече разговор с хората, които най-често се подвизават там. Не мога да го нарека творческо писане или форма на творческа изява. Първото нещо, което написах и в последствие издадох беше романът „Рая отвъд голямата вода“.

Тук се изкушавам да цитирам поета, който е казал – изпълни хартията с диханието на твоето сърце. Това е подходът към всяка форма на творческа изява, и е особено важно за писмената. Читателите ще искат да четат твоите неща, само ако усещат, че си искрен, че това което пишеш идва от твоето сърце. Тогава директно докосва техните. Читателят може да ти прости някоя и друга грешка, някое и друго пропуснато тире, някое и друго излишно повторение, но той няма да ти прости ако си неискрен с него, а и моите лични впечатления са, че само когато пишеш искрено и от сърце усещаш истинско удовлетворение от писането.

Общо взето... такива ми ти работи.
М.

Треска за къщи

Входната врата се отвори с гръм и мълнии. Докато Шери се събуваше и оставяше багажа си в антрето усетих, че е странно напрегната. Интересно – помислих си – изглежда разходката не е минала много добре. Последно ми беше казала, че излиза да се разходи. Докато тези предположения течаха в главата ми, вратата на стаята ми се отвори и се показа кафеникаво оранжевата глава на Шери.

— Дария, ставай тръгвай с мен – извика превъзбудено тя.

— Къде?

— Отиваме да купуваме къща!

— Ъ?

— Хайде, хайде не се мотай ставай да тръгваме, че закъснявам.

Шери си имаше треска за къщи от както я помня, но никога не е била тъй бърза и решителна. Тя общо взето само ангажираше брокерите да й показват жилища, а после се отказваше от тях поради причина, каквато умът й предоставеше в момента. Въпреки това, сега тя беше готова вече да купува.

— Въх, кво ли ша да е т‘ва жилище, което е видяла – помислих си.

— Каква къща? Попитах. Къде е?

— Такава – тип блокче, ниско, но има двор. В този квартал е, аз си свикнах тук и тук искам да купя. Къщата е хубава. И място за магазин има да ти направя на двора. Нали искаш да работиш нещо? Ето ти място, вземи един магазин и работи, продавай каквото искаш, ако искаш ламбени шишета продавай. Магазинът ще е на моя двор.

— Какво?

— Абе айде бе жена тръгвай, ще видиш каква е като отидем. Човекът ме чака, няма никакво време. А, чакай, трябват ми 2000 лева.

— Ама какво и пари ли ще даваш? – знаех, че Шери е изключително предпазлива по отношение на парите. Никакви пари не може да бъдат измъкнати от нея по никаква причина, освен ако не е свързана с внуците, па ако ще земята да гори. Сега беше готова да даде пари, и то не просто някакви пари, тя щеше да даде 2000 лева!!! На мига качествата на жилището, което е видяла се изкачиха в представите ми с 36 степени нагоре. Какво ли е видяла…?! Някое архитектурно чудо ще да е. Може би трябва да ида с нея и да го видя, все пак. Нещо, което ще накара Шери да даде пари, без да си остави възможност дори ден да помисли, най-малкото да пренощува с идеята….. След малко Шери дойде с пликче с банкноти, седна на леглото ми и трескаво почна да брои.

— Обличай се през това време, не се мотай, човекът ме чака там, искам да го видиш и ти, иначе сама бих отишла.

Гледах я как брои парите – не ми се ходеше точно в момента, имах други намерения за този ден, но тя настояваше да видя и аз. Все пак накрая изброи парите, мушна ги в плика и решително каза:

— Ако не ти се ходи, ще ида сама.

Станах, взех си чантата, метнах я на рамо и тръгнах с нея. Щом е в този квартал, значи няма да се ходи кой знае колко далече, ще се разходя с нея до там. Трескавостта на Шери не ми харесваше. Човек не трябва да прави нещата в такова състояние.

— Колко струва тази къща – попитах докато чакахме автобуса на спирката.

— 43 000 евро, но мисля, че ще успея да го накарам да намали малко.

— Какво представлява, опиши ми го.

— Има две стаички вътре, а надолу се слиза по едни каменни стълби, долу има нещо като механа. Но най-много ми харесва това, че има дворче. Аз цял живот мечтая за къща с дворче и ето ти сега дворчето, къщата, има и изглед към Витоша, а пред нас е Райфайзен банк. Можем да направим закусвалня и да продаваме закуски на служителите от банката. Какво ще кажеш?

— Имаш ли достатъчно пари, за да го купиш?

Шери беше пуснала в обява за продажба апартамента си в Пловдив, но още нямаше купувач, а до колкото знаех нейните спестявания не бяха достатъчни, за да купи нещо друго сама. Щеше да е необходимо участие на дъщеря й.

— Ще намеря, ще искам от дъщеря ми. Тя ще ми даде, а като продам ще й ги върна. Само да видиш какво хубаво дворче има. Като остареем ще живеем там двете. Искаш ли? И ти ще ме гледаш. И ще се грижиш за мен и ще молиш да не умра.

— И защо да се моля да не умреш? Влязох у филма й аз.

— Ами защото ще останеш на улицата, ако умра. Няма да има къде да живееш.

— Ами ти ще ми припишеш една тоалетна барем. Иначе за какво ще се хвана да те гледам?

Ето тук вече не познах. Това не влизаше във филма на Шери. Може да я гледам – даже е желателно, нейните хора са в чужбина и тук освен мен няма никой, който да я погледне, така че за нея е благословия да съм наблизо и да се грижа за нея ако се наложи, но чак пък да ме обезпечи мен за времето, когато ще съм тук, а нея няма да я има… еее… Може да има сделка само ако се хвана да я гледам срещу живеене. Т‘ва пари, имущество, други такива материални неща – те не се вписват в иначе емоционалната ми природа. Няма защо да търся удовлетворение на това ниво. Беше ми забавен снобския модел, по който се движеха мислите на Шери, но не й се дразнех. Тя беше толкова наивно егоистична по един такъв много мил начин да иска всичко да работи за нея, без тя да трябва да направи нищо за никого, че на мен ми домиля. Душичка. Иска да ме използва докато е жива, после какво ще стане с мен – дреме й. Дори не се опитва да го направи да изглежда по друг начин. Автобусът спря на спирката, на която трябваше да слизаме. Ние се ориентирахме към вратите.

— Знаеш ли, тук ще сме комшии със сватята – ей там живее тя, съвсем близо е.

— А къде е въпросната къща? – попитах.

— Ей сега ще видиш - каза трескаво тя. Къщичката е страхотна, много ще ти хареса. Като начало ще я давам под наем, ще ми дават някой лев, за да си помагам с наема. Шери и Дария живееха под наем заедно. После ако няма къде да живеем ще живеем тук двете, ти в едната аз в другата стая.

— Ето това е. Виждаш ли, има място и за магазин.

— Ъъъ, аха… казах аз и загледах ниската сграда, с дебело саниран втори етаж. – това ще е най-малко набор на майка ми – помислих си. Но са го пооправили отвън.

— Здравейте аз съм Алекси Асенов.

— Представи се мъж на малко над 50 години с широка, угодническа усмивка.

— Здравейте, приятно ми е, Дария. Представих се аз. Мъжът не спираше да се хили. Външната врата беше алуминиева, с две матови стъкла. Приличаше ми на вътрешна врата за офис, или врата за тоалетна. Не разбрах защо са сложили такава за входна… продължих с огледа на това, което се намира зад вратата. Въведоха ме в тясно коридорче, покрито с теракотени плочки, които бяха сложени скоро. Имаше една малка стая, в която имаше място точно за една спалня и един гардероб, но ако ще се спи там, на кой му е нужна голяма квадратура. Стаята беше светла и светло боядисана, а спалнята и гардеробът бяха нови. Другата стая беше по-тъмна, което според обяснението на брокера беше заради това, че е спуснал пердетата. Беше боядисана в тъмен тюркоазен цвят с частични рисунки на голи мадами върху две от стените.

— Тук е имало квартиранти момчета, – ухили се брокерът.

— Какво друго да гледат, освен голи мадами?!

— Да, явно им е трябвало вдъхновение – казах аз и продължих с огледа. Надолу по тъмни каменни стълби се слизаше в мазе, което бяха решили да направят на кухня. Беше мрачно и усойно, въпреки прозореца, който гледаше към специално изкопана дупка в двора, през която да влиза светлина. Имаше влага и силно миришеше на мухъл, което съчетано в миризмата на цигари правеше особено вдъхновяваща амалгама от аромати, която беше сигурно вдъхновение за готвене или хранене на това място. Всички електроуреди бяха ръждясали отдолу заради съприкосновението си с влажния каменен под. Брокерът видя, че кухнята меко казано не ми хареса и почна да ми обяснява как може да се преработи спалнята на кухня, ако не искаме да готвим и да се храним тук. В умът ми се въртяха чуденки кое точно е харесала Шери… Върнах се навън, тя дойде при мен, хвана ме за ръката и ме попита.

— Какво ще кажеш, добро ли е?

— Ми… не е чак толкова зле. Може би трябва малко ремонт…

— А, не няма да ремонтирам, направо под наем ще го дам така както е.

— Не знам аз не разбирам, ти си знаеш…

Брокерът дойде и започнаха пазарлъци за цената, уговорки и т.н. а когато дойдоха до консенсуално решение започнаха да пишат предварително споразумение, което да удостовери, че тя е дала 2000 лева за курника, а той ги е взел. Шери подписа и човекът започна да брои парите. Оказаха се с 50 по-малко.

— Тук са 1950 – каза мъжът.

— А, е как така – учуди се Шери, като да не беше възможно да е сбъркала. Тя взе банкнотите и започна да брои. В този момент в съзнанието ми изплува мисъл – това е знак, ще има проблем, вземи парите, скъсай споразуменията им и измъкни Шери от тази дупка. После й хвърли един бой и я полей със студена вода, а после като изтрезнее ще ти благодари. Това беше гласът на трезвеността, но аз не последвах идеята му.

— Поправете сумата на споразумението – запишете, че сме дали 1950 и се подпишете отново.

— Не не, каза Шери, нека да е точно, аз съм взела пари.

Тя бръкна в портмонето си и извади сумата.

Отново чух гласчето – взимай парите и Шери под мишницата и си тръгвай. Не е случайно, че е взела по-малко пари. Това е знак. И отново не го послушах. Шери и брокерът си стиснаха ръцете. Тя взе откъснатият от тефтера му лист, който представляваше споразумението й за 2000 лева и доволна от сключената сделка тръгна за към спирката.

— Е, попитах аз – как се чувстваш, миряса ли?

— Не.

— Защо не? Нали искаше да купиш и да мирясаш?

— Ами… не знам, не се чувствам мирясала.

— Аз ти казах, че мирът не идва от това, че ще си купиш апартамент.

— Да… ами такава съм.

— Ето честито, имаш сделка. Само не разбирам кое наложи бързането. Ти бързаше като да изпускаш последния влак, а това е най-обикновен курник.

— Какво, не ти ли хареса? Е защо не ми каза там тогава?

— Не казвам, че не ми е харесало, не казвам нито, че ми е харесало, казвам само че не е нещо, което да се страхуваш да не го изпуснеш.

— Дария, малките жилища се взимат на секундата. – Обясни Шери. – Този апартамент го гледаха вече шест човека днес.

— Шери, ако нещо е за теб, то ще те чака и ти ще си го получиш, ако не е за теб, дори да бързаш няма да го вземеш. Този апартамент от на баба ми сватбата не е нещо, за което да примираш в случай, че го изгубиш, това се опитвам да ти кажа. Впрочем мен ако питаш, аз не бих си заменила хубавия отремонтиран апартамент в Пловдив който е на хубаво място в квартала за тази дупка в нивата оттатък околовръстния път на София.

— Що бе, не е лошо място…

— Не казвам че е лошо място. Казвам, че няма си заменя апартамента в Пловдив за това.

— Не го искам апартамента в Пловдив, там имам спомени, гадни спомени…

— Ами направи си нови хубави… - всъщност това е твоя работа. Щом ти се занимава на 70 години да продаваш и купуваш имоти, забавлявай се. А как си с парите, ще ти стихнат ли да го платиш?

— Дъщеря ми ще ми даде.

— Дъщеря ти ще ти даде само 5000 евро, другите достатъчни ли са до 43.

Шери замълча. Полека еуфорията от правенето на нещото почна да я пуска и тя почна да вижда по-трезво. Аз не знаех какво е финансовото й състояние, знам че има спестявания, но не знам колко са, за да й направя сметка дали ще й стигнат. Така че изобщо не исках да се ангажирам със съвети по отношение на купуване и продаване в тази сфера. Знам че жилищата са й болна точка, но никога не съм имала пориви да се намесвам да й я лекувам. А и тя крие, не казва, което значи, че не иска да й се бъркам в това.

Два часа по-късно.

— Аз се обадих на човека. Казах му, че искам да се откажа от сделката.

— Но нали според споразумението ще изгубиш парите, които си оставила капаро.

— Не мога да я завърша, нямам нужните пари.

— Но ти ги нямаше и когато тръгна да капарираш.

— Ами луда съм, какво да направя?

— Финализирай си сделката, не се отказвай.

— Не мога, дъщерята няма да ми даде повече от 5000, а ако не продам в Пловдив няма да имам.

— Нали разчиташе да продадеш до 2 месеца.

— Да но сега виждам, че не е възможно, няма да мога.

— Искай от дъщеря ти повече.

— Не, нямам намерение да я вкарвам в семейни проблеми с мъжа й заради моите щурави идеи.

Аз свих рамене. В крайна сметка това е нейният филм. Тя трябва да го гледа, тя го иска, защо да й се намесвам.

Още два часа по-късно

Болестта на Шери се разрастваше и заплашваше да я зарине цялата.

— Пак говорих с човека. Каза, че не може да ми върне парите, защото ги оставил във фирмата. Ще говори с шефа евентуално да ми върнат половината.

— Недей. Финализирай си сделката. Недей да пилееш пари напразно. После го продай. Ти обичаш да купуваш и продаваш имоти. Тъкмо възможност.

— Нямам да имам пари, Дария. Не разбираш ли? Не искам да завъртам всички в моя филм. По-добре да загубя тези пари, отколкото да ида по-нататък в това.

— Ако аз ти поискам 2000 лева без да ти ги връщам, няма да ми дадеш – казах – но на тоя бастун за тази дупка ги даде!

— Така е, няма да ти дам… 

На следващият ден Шери отиде в агенцията и си прибра парите. Бяха я глобили 200 лева. Тя беше благодарна, че й бяха върнали 1800-те. Авантюрата й струваше 200 лева и два милиона негативни емоции.  

Всички от главата си патим!

Такива ми ти рабти...

      M.