Показват се публикациите с етикет Творческо изразяване. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Творческо изразяване. Показване на всички публикации

вторник, 8 юни 2021 г.

Движи се сякаш притежаваш това място...

 


От близо половин час седях пред кабинета с разширени зеници, очаквайки да ме повикат да вляза на преглед. Пред кабинета нямаше хора, въпреки това дисциплинирано изчаквах - лекарката беше казала, да сляза и да я изчакам да ме повика. Една от сестрите, която изпълняваше функция на регистратура на етажа ми хвърляше по едно око от време на време, но нито тя нито аз подхождахме една към друга да се разберем къв ми е случая...

Накрая жената дойде при мен и ме погледна над очилата:

- Вие за преглед ли чакате?

Стоях пред кабинета по пижама и бели гумени чехли на дупки, държах наръч хартии с изследвания, телефон и очила в ръка. Емоционално не бях в стихията си, предстоеше ми операция и бях със смесени чувства към това... Просто се зачудих за какво друго бих могла да чакам в този вид тук, но все пак учтиво отговорих:

- Да.

- А имате ли запазен час?

- Ъъъъ...

Трябваха ми няколко секунди, да осмисля, а междувременно неразбиращо и тикнах документите пред очите...

- Имате уговорка да влезете без час?

- Да, за операция съм. Трябва да ме прегледат...

- За операция трябва да постъпите в болницата. Приемният кабинет е на първия етаж. - тя посегна към документите ми - направихте ли изследванията?

- Ами... аз съм в болницата. Сега правим последните изследвания преди да ме оперират утре, па затова...

- Ааааа, вие сте в болницата? - Сестрата ме огледа отгоре до долу и чак сега забеляза бялата ми пижама и белите ми гумени чехлички на дупчици...

................

След прегледа се качих на етажа с намерение да си легна. В далечината забелязах възпълничката фигура на сестрата, която ме прие преди няколко часа. Дори с разширените зеници успях да я разпозная отдалече... Седеше на средата на коридора, сякаш чака да се приближа. Като дойдох до нея видях, че ми се усмихва.

- Мария, нали? От четвърта стая?

- Да.

- Хайде Мария, вечерята те чака на шкафчето. - Тя ме тупна по рамото и се засмя сърдечно.

- Нещо смешно ли казах?

- Не не, гледам те как вървиш по коридора. Пациентите в деня преди операция обикновено изглеждат по друг начин, та ти се радвам.

- Как изглеждат пациентите в деня преди операцията?

- Ами... не ходят по коридорите сякаш притежават болницата. Малко по-свити и по уплашени са...

Потърсих емоцията, която преобладава в мен и с прискърбие трябваше да отбележа, че не съм във възторг... Не мога да кажа, че се тресях от страх, но и в никакъв случай не се чувствах като притежателя на болницата, който минава на инспекция...

................

Anyway...

Тази картинка го каза с няколко думички на английски.

Струва ми се, че досега минах през живота точно с такава нагласа.

Може и да ми е вродено...

 

понеделник, 30 декември 2019 г.

Предновогодишно Скопие




От няколко дни с Валентина търсим куфар. Малък куфар с размери, които австрийските авиолинии допускат като ръчен багаж. След като обиколихме всички възможни магазини за чанти и куфари в квартала, дойде ред и на Сити Мол Скопие. Започнахме да обикаляме. Всички книжарници и чантаджийници в мола ги разгледахме - няколко пъти. Все нещо не е така - ако размерите са окей, то пък десенът нещо ще куца. Ако намерим хубав десен, то пък разметите... А ако намерим размер и десен - тогава пък цената... Все някъде ни стяга чепика...

Празници... В мола е яка навалица. Забързани хора, разминаващи се из коридорите, абсурдни реплики, тревожност. И сякаш една непрекъснато поддържаща се енергия на недостиг. Толкова много хора, на които нещо не им достига. Нещо не е окей. Всеки бърза към следващия магазин, където може би се крие заветното нещо, което търси - във вид, форма и цена, които той иска да го намери. Точно като и ние. Стана ми смешно. Стотици хора, обикалящи от магазин в магазин, с лица изопнати от напрегната надежда, че ей сега и хоп... ще се удовлетворим. Без ни най-малко да им минава през ума, че може би това, което е в състояние да ги удовлетвори, не е в мола, не се намира в магазин, не е извън тях самите, изобщо.
- Усещаш ли каква, една такава, енергия на недостигане има тук? - каза Валентина.
Интересно - същата мисъл беше навестила и нейния ум.
-  Валентина, аз точно над това се бях фокусирала в момента. Гледам хората и това  как всеки бърза от магазин в магазин, мислейки си, че това, което търси може да го намери там... Забавно е - в някакъв смисъл...
Валентина се усмихна. - Аз пък нищо не търся. Просто се забавлявам...

Преди няколко дни пак бях тук. Беше същата атмосфера. Сега пак - никак да намерят каквото търсят тия хора. Някакви албанки се бяха хванали за гушата около дамските пуловери. Погледнах - от всичките модели имаше повече от един - зачудих се какво не могат да разделят. Някакви мъжове мереха връхни дрехи и се фръцкаха пред огледалата кат' кокони...
Едни кръшни дълги опашки се виеха на всичките, пфф... може би двеста, каси, които бълваха лавини от хора, изнасящи Рамстора, опакован в торбички.... Ша речеш, че идва края на света. Сякаш ще ядат, ще ядат, ще ядат...
Споко ве хора! Къде сте тръгнали? И целия мол да изядете, пак няма да ви е сърце на място. Все  нещо ще ви недостаса. А и в крайна сметка Нова Година е само един ден. Ден като всеки друг. На сведващия ден пак всичко си е по старому.
Никога не успях да разбера цялата тази истерия за пазаруване около такива празници.

А впрочем оказа се, че Дядо Мраз иска да ми донесе дебел пухен юрган. Без майтап, видях че е на много голям попуст в JYSK. Направо си е престъпно нехайство да се пропусне такава възможност. Па толкова отдавна искам да си купя такъв на прилична цена...
И точно преговарях с белобрадия старец да намине да ми го пусне в комина - то пък не сменят български левове за македонски денари, ' му са невиди...
Ей тва е то. Та, дет' се вика, нека се знае! Тази година няма да спя с лекичко пухено юрганче!

Това бяха новините от Скопие от последните дни
От нас - светъл празник на всички
Ние ви обичаме - обичайте се и вое
Дурга и компания 
:)
М.


събота, 29 юни 2019 г.

Можеш ли да отделиш автора от книгата?



Можеш ли да отделиш творението от твореца?
Можеш ли да харесваш картината, но да не харесваш художника?
Можеш ли да харесваш книгата, но да не ти харесва авторът?
А ако ми харесва авторът, има ли шанс да не харесам книгата му?
Някак естествено ми идва да възприемам нещата в тяхната цялостност. Така когато видя заглавие, ми се иска да видя писателя, който го е написал. Толкова много неща говорят чрез и за него докато го гледаш.
Възприемаш излъчване, вибрация, трептене... 
Ако с някого не трептиш на една честота, няма начин да навлезеш в творбата му. Ако не навлезеш в творбата му няма начин да я усетиш. Книга, която не усещаш, с чиито герои не заживееш, с чиято тематика не можеш да опишеш нито един аспект на живота си - тя не те е докоснала наистина.
Днес Gal Ka се обади за да ми каже, че е завършила четенето на книгата "Рая отвъд голямата вода"....
...и че очаква с нетърпевние следващата...
Ех... хора. Толкова ви се радвам.
В нейна чест ще напиша и другата.
Съвсем скоро!
М.


понеделник, 24 юни 2019 г.

Дъждовни вълшебства



Дъжд.
Гръмотевична буря...
....
Бях навън.
Нощта е вълшебна.
Небето мята мълнии и настървено се излива над града.. 
Въздухът вибрира. 
Природата вилнее...
.
Оставяш се на бурята. Ставаш едно с нея. Даваш си възможност да се излееш над града чрез нея. Всичко, което си задържал, което не си проявил, което си натрупал и с което си се задръстил... Оставяш на бурята да го изрази вместо теб. 
И тя го прави. 
И ето те притихнал, чист и обновен. 
Няма страх, няма напрежение, никой за никъде не бърза, никой никъде не отива.
Просто водната стихия, която се излива от небето, и с която сте станали едно...
Без утре
Без вчера
Без бъдеще
Без минало...
Това Е, което Е!
И няма нищо друго освен Него!

М


понеделник, 3 юни 2019 г.

Представяне на книгата в София - на 18.06.2019



Уважаеми зрители, драги радиослушатели. :) Пролетния базар на книгата в НДК завърши.
Кой разгледа, разгледа. Кой си купи книга си купи. 
За тези от вас, които така и не успяха да сколасат да дойдат - ще има втори шанс. 
Предстои представяне на "Рая отвъд голямата вода" съвместно със "Срещи с Лудия" и Таня Иванова.
Ще бъде в София, галерия Махадева на ул. Янтра 3
Представянето ще се води от до
ц.  Рени Захариева.
Ще можете да си закупите книга с автограф да подлагате авторките на кръстосан разпит, да споделите свои виждания или преживян личен опит, да прочетете откъси от книгите... 
С други думи ще се забавляваме според както ни е интересно. 
Сложете си го в календара за приятни преживявания на дата 18.06.2019 г.
Запомнихте нали?

София
ул. Янрта 3 галерия Махадева.
18 ч.
Ще ви чакаме :)

Такива ми ти работи

М.



събота, 25 май 2019 г.

Прошката, това е ароматът , който дава цветенцето, когато го стъпчат



Попитали едно малко момиченце какво е "прошка"
То отговорило - това е ароматът, който дава цветенцето, когато го стъпчат.

Независимо колко сте готови да се давате за някого (нещо), по-рано или по-късно той ще ви се изака в устата. 

Човешката глупост е безгранична и почивен ден няма. 

Тя без съмнение най-често ще ви идва чрез хора, към които сте отворени и сте допуснали в себе си. 

В нормални условия нормалните хора имат нормални отношения. Не знам обаче къде има такива нормални условия... 

В ненормални условия... може би не е зле да медитираме на дефиницията за прошка за това детенце...

Помага...

:)

М.

събота, 30 март 2019 г.

Не ми казвай, че луната свети; покажи ми блясъка на счупено стъкло!



Ако твоята страст и начин за творческо изразяване е писането, сигурно ще ти бъдат интересни (полезни не по-малко) тези десет съвета за творческо писане, на големите.

Много е вероятно ако пишеш да осъзнаеш, че някак тези неща ги знаеш. Само не си си ги дефинирал. Въпреки това - никога не е излишно.

Та ето съветите на писателите за писането:


1. Махай скучните части “Аз се опитвам да изрязвам пасажите, които читателите обикновено прескачат.” - Елмър Ленард

2. Eлиминирай ненужните думи “Пиши “по дяволите” всеки път, когато ти се иска да сложиш “много”. Редакторът и без това ще го изтрие и написаното ще излезе точно така, както трябва да бъде!” - Марк Твен

3. Пиши със страст “Изпълни хартията с дишането на сърцето си!” - Уилям Уърдсуърт

4. Рисувай картини “Не ми казвай, че луната свети; покажи ми блясъка на счупено стъкло!” - Антон Чехов

5. Пиши просто “Убедителното писане е сбитото!” - Уилям Стрънк Джуниър

6. Прави го, защото го обичаш “Пиши без да мислиш за плащане, докато не се появи някой, който да предложи да ти плати!” - Марк Твен

7. Научи се да приемаш критика “Трябва да знаеш как да приемаш отказ и как да отказваш предложения.” - Рей Бредбъри

8. Пиши постоянно “Количеството ражда качество. Ако пишеш малко, си обречен.” -  Рей Бредбъри  “Начинът да се определиш като писател е, когато използваш всяка свободна минута за писане. Ако не се движиш по този път, никога няма да напишеш нищо.” - Джон Ървинг

9. Пиши за онова, което знаеш… или за това, което искаш да узнаеш “Ако човек иска да има изчистен стил на писане, първо трябва да е наясно с мислите си; ако някой иска да пише възвишено - първо му трябва възвишена душа!” - Гьоте “Най-добре за писането се учи от четене.” - Лорд Актън

10. Бъди уникален и непредсказуем “Дължа успеха си на следното: възползвам се от всеки най-добър съвет, който ми дадат, и правя точно обратното на него.” - Честъртън “Постоянството е последното убежище на тривиалното.” - Оскар Уайлд




сряда, 27 март 2019 г.

Който е разбрал заблуждението на копнежите, ги оставя в миналото


Животът непрекъснато дава намеци, натвърдъци, указания подсказки - стига човек да иска да учи. Ако някой е настроен на чете знаците които животът му дава той по подразбиране е отворен да учи. На това му се вика мъдрост. 
Зрелите хора имат мъдрост и тях не е нужно животът да ги бие много. Те и от малко разбират. Другите.... е какво пък, дори да си разбрал някой житейски урок по трудния начин, пак добре е, че си го разбрал. Иначе може да се спъваш на един и същи камък животи наред... 
Ето някои от уроците, които на Рая й бяха преподадени - от упор :)
Комуникацията между хората е едно от най-трудните неща изобщо. Ако не си в хармония със сърцето на човека, чрез ума няма да успееш.
Разглеждай приоритетно своите интереси, не се стеснявай да бъдеш егоист. Във всеки случай е по-добре отколкото да се правиш на скапан алтруист особено ако не си такъв. Не се притеснявай да кажеш не. Когато твоето НЕ е истинско, може да се счита че и ДА-то ти ще бъде истинско.
Не очаквай да те харесват всички. Не само, че не е възможно, но и е зловредно. Всички тези хора с всичките им критерии – при това колкото хора толкова критерии. А ти си само един. И си това, което си. Не се притеснявай ако не отговаряш на нечии критерии за съвършенство. Да не говорим, че някои хора ако те харесват направо си е за притеснение.
Не губи време и енергия в това да оправдаваш непочтените действия на някого. Не се ангажирай с това да съдиш и преценяваш. Ако можеш да обичаш хората такива, каквито са - обичай ги. Ако нещо в някого не ти харесва, подмини. Не се спирай да го поправяш. Ние можем да работим над себе си. Над другия може да работи той самият.
Не очаквай от никого да те удовлетворява. Това е сигурен начин да си заработиш доживотно недоволство. Никой не е тук заради теб и не е длъжен да е такъв, какъвто ти го искаш. Всеки е тук заради себе си и трябва да прави това, което него го радва. Същото важи и за теб. Не се притеснявай да правиш нещата, които обичаш и остави това право и на другите.
Когато някой иска нещо, намира начин. Когато не иска – намира оправдания. Най-добре да не намираш оправдания за твоето нещастие. Може да звучат правдоподобно, но не помагат да промениш нещата. Промяната идва с действие. Мрънкането само хаби енергия, но не води до нищо градивно.
Не планирай – действай. Най-често нещата не стават според плановете ни. Те стават...  както станат.

Не се самосъжалявай. Най-големият враг на самотния е самосъжалението. Докато разчиташ на някой друг да те направи щастлив, ще даваш шанс на самосъжалението и ще се изживяваш като жертва. Който е разбрал заблуждението на копнежите, ги оставя в миналото си.
.......................
Такива ми ти работи...

M.

четвъртък, 21 март 2019 г.

Довиждане госпожа Зима




Благодарим ти за снеговете, студовете и виелиците.
За уюта на живия огън в печката.
За нощните фиести на танцуващи снежинки под лампата пред прозореца.
За пухкавите кожухчета по дърветата и белите одеалца по покривите на къщите...
Ще те чакаме пак догодина.

А сега...

Добре дошла госпожице Пролет!

Озари синевата.
Танцувай в сърцата.
Събуди съществата.
Залюлей ни под дъгата.
Оцвети сивотата.
Изтръгни тъмнината.
Запали Любовта и Светлината.
И съживи тишината.

..........................
Че комай вече доста дълго се задържа тая зима в душата...

.....
От все сърце 
М.

сряда, 27 февруари 2019 г.

Gratitude



Взирайки се в ангелското лице на шейха,
Окъпана в светлината на благодатната му любов,
преливаща от благодарност запитах сърцето си
О мое сърце, виждаш ли тази Божествена красота,
Тази Благославяща милост, която щедро се излива върху теб?
С какво можеш да се отблагодариш за това,
което съвсем незаслужено получаваш?
Сърцето отговори,
Нима е възможно на неизмеримото да дадеш по мярка?
Не мога… не искам никога да се отблагодаря.
Искам да остана негов вечен длъжник
И притихвайки в нектарните му стъпала
вечно и с благоговение да славя…

By Durga
Inspired by Kanu

God Bless my Guru

M.

петък, 22 февруари 2019 г.

За истинския творец изкуството е страст, която граничи с лудост



Кой не знае скандалния Чарлз Буковски, кой не е чел нещо от него…

Малко перифразирам поета, но с Чарлз Буковски имам много, такова едно, усещане за сродност и близост.

„Всичко на масата”, за който се смята, че е по историята на неговия живот (някои смятат така, аз направо съм сигурна в това) ми звучи сякаш аз разказвам фрагменти от моето детство…

Буковски е имал трудно детство. Баща му не е пиел, но го е биел жестоко където завари, с което му е направил множество травми.
Няма да анализирам кое го е тласнало към алкохола, ще кажа само че е бил пияница, алкохолик, женкар… не знам още какви пороци спрягат към неговото име, обаче не може да му се отрече, че е гениален.

Буковски пише с толкова директен, да не кажем направо брутален език и е толкова безпардонно натуралистичен, че някак започваш да разбираш думите на Хемингуей, който казва за него просто – „Проклетата гениалност…”

Въпреки, че е велик писател, всички знаем, че е прописал чак на 50 години. Викаш си – добре де, защо толкова късно… Жалко за всичките ненаписани книги, които са можели да видят бял свят, ако на твореца му се беше дала възможност да ги напише…

За съжаление (или пък не) и той както и вероятно много други творци е трябвало да работи всякакви невдъхновяващи занимания, преди да се реши да започне да се издържа от писане.

Трагедията на твореца – това, че в този прагматичен свят, където изкуството е лукс само за ценители и в най-масовия случай всичко се върти около злободневни битовизми, на него му се налага да работи някъде от осем до пет за насъщния, което не може да даде нито време, нито пространство за творчество. 
Това изсмуква всичките творчески сили и енергии и притъпява усещанията, и не дава на мисълта да полети по-високо от сметките и месечния наем, а това бавно и полека те убива…



За щастие през 1969, годината преди да навърши 50, е забелязан от издателя Джон Мартин, който попада на негови публикации в списание Open sity. По това време Буковски работи в щатските пощи и публикува в това списание поезия… не знам, може би и белетристика…

Мартин, който е с очевиден усет за таланта на злополучния пощальон, му предлага 100 долара на месец, за да напусне пощата и да се отдаде само на писане.

Не съм сигурна каква покупателна способност са имали 100 долара по онова време, но той е приел предизвикателството и това е поставило началото на една бляскава кариера.

Когато има кой да се погрижи за екзистенциалните ти неволи, ти може да се отдадеш на писане (рисуване, композиране, танцуване или каквато творческа експресия жадува да прояви твоята душа).

(Сещам се за Ван Гог. Неговият брат Тео му е давал малко пари за храна, а той ги е използвал за платна, четки и бои, като заради това се е налагало да се храни през ден или през два… Не ще и дума, че за истинския творец изкуството е страст, която граничи с лудост.)

Две години по-късно излиза първия му роман „Поща”, в който писателя описва лични опитности, които е имал по време на работата си в пощата.

Всеки, който се е пробвал да пише някога, може да свидетелства за това, че най-добре можеш да пишеш за нещата, които поне частично си изживял. Личната опитност дава една валидност на написаното и някак сякаш читателят знае, че авторът е искрен с него.
Или поне аз така го изживявам.



Намерих това благодарствено писмо, което Буковски е изпратил до издателя (благодетеля) си и въпреки, че се подмята на много места из нета, се вдъхнових да го публикувам и тук. 
В него с типично неговия език, авторът най-искрено разказва как рутинната работа от девет до пет, при която компромисно се налага да се занимаваш с изцяло невдъхновяващи неща изсмуква силите на твореца и го затъпява. 

Това писмо съвсем откровено те приканва да се замислиш за това, че всяка секунда от живота ти е неповторима и уникална. Тя се случва веднъж и не се връща повече. 

Както и за това дали това съществуване, което спечелените по такъв начин пари ще ти обезпечат, си струва цената, с която го плащаш.

............................

Чарлз Буковски до издателя му:

“12 август, 1986

Здравей, Джон,

Благодаря за хубавото писмо. Не вреди, струва ми се, понякога да си спомни човек откъде е дошъл. Ти знаеш местата, откъдето дойдох аз. Дори хората, които се пробват да пишат или да снимат филми за това, не могат да уцелят съвсем истината.

Наричат го “от 9 до 5″. Никога не е от 9 до 5 – на тези места никога няма обедна почивка; всъщност, на много от тях изобщо не обядваш, за да си запазиш работата.
След това идва извънредният труд, а книгите никак не го разбират този извънреден труд, и ако се оплачеш, винаги ще се намери някой нещастник да заеме твоето място.

Знаеш, че все казвам “Робството никога не е било отменяно, само го разшириха, за да включва всички раси”.

И най-болезненото е постоянно топящата се човешка същност на онези, които се борят да запазят работи, които не искат, но се боят, че алтернативата ще е по-лоша.

Хората просто се изпразват отвътре. Стават тела с плашливи и покорни умове. Цветът напуска окото. Гласът погрознява. И тялото. Косата. Ноктите. Обувките. Всичко става грозно.

Като младеж не можех да повярвам, че има хора, които отдават живота си на такива условия. Като възрастен мъж още не мога да го повярвам. За какво го правят? За секс? За телевизия? За автомобил на изплащане? Или за деца? Деца, които просто ще правят същото, което са правили и те?

Едно време, когато бях още доста млад и скачах от работа на работа, бях достатъчно глупав, за да казвам от време на време на останалите работници: “Ей, шефът може да влезе всеки момент и да ни изволни всичките ей така, не разбирате ли?”
Те само ме гледаха. Пробутвах им нещо, което не искаха да влиза в умовете им.

Сега в индустрията се правят огромни съкращения (стоманените фабрики са мъртви, в други фактори на работното място има технически промени). Уволняват хората със стотици хиляди и лицата им са зашеметени:

“Вложих 35 години…”
“Не е правилно така…”
“Не знам какво да правя…”

Никога не плащат достатъчно на робите, че да могат да се освободят – само толкова, че да останат живи и да се връщат на работа. Аз виждах всичко това. Те защо не го виждаха? Реших, че пейката в парка е точно толкова добра, или че е също толкова хубаво да стана постоянно присъствие в кръчмите. Защо да не стигна там пръв, преди те да ме пратят там? Защо да чакам?

Пишех просто с отвращението от всичко това и беше облекчение да го изкарам от себе си. И ето ме сега, така наречения професионален писател, след като подарих първите си 50 години, открих, че има и други отврати отвъд системата.
Помня веднъж, когато работех като пакетировач в една компания за осветителни тела, един от колегите ми изведнъж рече: “Никога няма да бъда свободен!”.
Наблизо минаваше един от шефовете (казваше се Мори) и пусна един сладък кикот, наслаждавайки се на факта, че тоя приятел е в капан до
живот.


Та, късметът, който най-накрая извадих да се махна от тези места, без значение колко време ми отне, наистина ми даде някаква радост, радостната радост на чудото. Сега пиша от един стар ум и едно старо тяло, много след времето, когато повечето хора дори биха помислили да продължат нещо такова, но тъй като почнах толкова късно, дължа на себе си да продължа.
И когато думите започнат да избледняват и някой трябва да ми помага да се качвам по стълбите, и повече не мога да различа синигер от кламер, все пак смятам, че нещо в мен ще си спомня (без значение колко съм сдал багажа) как съм минал през кръв и лайна, за да стигна до един поне щедър начин да умра.

Да не си пропилееш напълно живота ми се струва ценно постижение, па макар и само за мен.

Твоето момче,
Ханк



четвъртък, 21 февруари 2019 г.

Аз съм императорът!!!



Аз съм императора!!!

Аз - Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик... и тоя и оня, и едикой си! (На галено Друзил :) )
А тииии... уважа'аш ли ма мене!?

Не знам що точно с Клавдий се беше описал и всеки път, когато беше у фаза влизаше в образ. :)

Поне от трийсе и няколко години нататък....

И понеже Императорът днес е рожденик, непрекъснато някакви картинки, мисли, гледки, спомени с него прехвърчат в съзнанието ми. Някак далечни, неуловими, останали повече като аромат, атмосфери, отколкото като спомени с плътност и екзистенциалност.

Сякаш всичко е било някакъв фантомски живот, живян някога от някого, обаче нямащ нищо общо с мен. Тази аз, на която се е случил този живот я няма. Фактуална памет за някои случки и събития - да, психологическа памет (емоционални запеци и осъждания) не е останала.

В една група четох въпрос от рода на - как да простиш на родителите си... (Може да не го цитирам точно.)

Може би отговорът е този - ей така. Като доведеш съзнанието до точката, в която го няма наранения. Като няма наранен, няма и кой да осъжда. Като няма кой да осъжда, няма кой и какво да прощава.

Защото кой си ти, че да съдиш хората, които са те родили и отгледали? За това, че правили или не направили нещо си... Или за каквото и да било. Всеки прави каквото и колкото може, съответно на съзнанието, което има към момента на правенето. И това, което прави, към момента е най-доброто, на което е способен. И тогава, как е възможно да съдиш някого? 

Кого?

Моят Учител ме научи да благодаря за всичко и да нямам никакви оплаквания Да не бъда съдия на хората. Да тека с живота и да бъда проточна. Да дам възможност на всичко да се случи, а после да остана чиста, невинна и празна. Без упрек, без осъждане, без неприемане - сякаш нищо не се е случило на мен. 

Сърцето ми години наред беше отровено от спомени за случки направени от хора, които са ми били близки, но са се проявявали като врагове. Към мен!!! Към Мимито. А тя горката жертва, мъченица на живота и лошите хора само е страдала. Тц, тц, тц, тц... Как може!

И що пък да не може! Да не мислиш, че Бог е глупав и точно с теб и с твоите близки го е сбъркал това Творение?
..........................
Днес за мен е толкова очевидно, това че... "all we are is dust in the wind".

Любовта изтрива всичката горчилка, която с години ревниво си кътал в сърцето, за да си вярваш, че това наистина си ти.

Любовта проветрява застоялия въздух в ума ти и го прави проточен, тих и възприемчив. Дава възможност животът да тече през теб, ти да течеш с живота без да засядаш на нищо.

Любовта те прави да изчезваш всеки миг, за да се раждаш като безкрайност и безвремие - жив и влюбен в пречистващия огън на вечното настояще.

Затова сега искам да кажа, че...

Благодаря на моите родители, за това, че създадоха това тяло и ми дадоха възможност да дойда в този свят. С това те свършиха една много важна част от работата. И каквито и да са били, те са най-прекрасните възможни за мен!

Благословени да са - нямам никакви оплаквания!

И от все сърце благодаря на Бог, че ме срещна с Учителя, чрез когото във всеки момент неотклонно ме води към Себе Си.

Blessings!

М.