Мигове от едно неотминаващо безвремие

 

Последните два дни само лежеше. Имаше болки, но надеждата, че ще се оправи не я беше напуснала. Вечерта на 7.07 седнах до леглото ѝ.

- Трябва да си ида до Пловдив, бабо. Както съм от работа, така дойдох. Ще ида за тази нощ, но утре още преди обяд ще дойда с колата. Чакай ме.

- Добре баба. Иди върши си работата. Тука съм аз. Виж не мога да ставам, никъде няма да ида.

– Много те обичам! – казах и я напрегръщах и нацелувах като за последно…

После тръгнахме… На вратата се обърнах, тя си лежеше с поглед забит в тавана. Изглеждаше загрижена, в очите ѝ се четеше страх. Неописуем, потресаващ, глух, сподавен страх. Върнах се и я прегърнах пак.

– Не се страхувай, няма да се плашиш. Нали?

- Няма ма, баба. От какво да се плаша. Каквото стане, това е…

Пак тръгнах. На вратата дълго я гледах. Сякаш да я запомня. Сега тази гледка ми е запечатана в съзнанието. Моята мила, любима, най-красива на света, най-благородна, умна, грижовна прекрасна баба от село. Моята баба Мими, която винаги се грижеше за нас, както и за всички хора от селото…

На сутринта станах рано. Пералнята беше изпрала. - Само си простирам прането и удрям петата за към село. Баба ме чака. Трябва да побързам...

Извадих дрехите, прострях ги и се върнах към банята да прибера легена. В момента, в който го оставих върху една кофа, той се раздели на две от горния ръб до дъното.

Стреснах се. Кво му стана бре, на този леген.

Взех го и го заоглеждах. Беше като срязан с нож, в същото време, ножът все едно е рязал масло. Толкова гладко и правилно срязване, което стана баш от нищо.

Не можех да повярвам, този дебел голям леген от плътна червена пластмаса…

После се сетих ,че баба ме чака и го зарязах с намерение да му се чудя друг път.

Облякох се светкавично, бях почти на вратата, когато телефонът иззвъня. Бяхме на домашни телефони още. Нямаше мобилни…

Върнах се и вдигнах. От там чух гласа на дядо. Трепереше сякаш ще ревне всеки момент.

– Миме, няма я вече баба, дядо… Отиде.

В миг всичко в мен замлъкна. Сякаш на стоп кадър... Чух се да казвам:

– Кога?

– Сега, - отговори той. - Няма и две минути… Обаждам се да не бързаш. Ела, когато дойдеш…

Погледнах часовника – беше 9:03 сутринта на 8.07.1998 г.

Преди две три минути аз медитирах на легена, опитвайки се да вдяна как точно успя да се разполови така…

……………………..

 

Днес отново е 8.07...

24 години по-късно всичко ми е като да е станало одеве. Никога не я забравих. Споменът за нея никога не избледня. Може би защото не беше точно спомен, а живот, запечатан в настоящето, към който мога да се връщам винаги, когато поискам да я усетя...

Движи се сякаш притежаваш това място...

 

От близо половин час седях пред кабинета с разширени зеници, очаквайки да ме повикат да вляза на преглед. Пред кабинета нямаше хора, въпреки това дисциплинирано изчаквах - лекарката беше казала, да сляза и да я изчакам да ме повика. Една от сестрите, която изпълняваше функция на регистратура на етажа ми хвърляше по едно око от време на време, но нито тя нито аз подхождахме една към друга да се разберем къв ми е случая...

Накрая жената дойде при мен и ме погледна над очилата:

- Вие за преглед ли чакате?

Стоях пред кабинета по пижама и бели гумени чехли на дупки, държах наръч хартии с изследвания, телефон и очила в ръка. Емоционално не бях в стихията си, предстоеше ми операция и бях със смесени чувства към това... Просто се зачудих за какво друго бих могла да чакам в този вид тук, но все пак учтиво отговорих:

- Да.

- А имате ли запазен час?

- Ъъъъ...

Трябваха ми няколко секунди, да осмисля, а междувременно неразбиращо и тикнах документите пред очите...

- Имате уговорка да влезете без час?

- Да, за операция съм. Трябва да ме прегледат...

- За операция трябва да постъпите в болницата. Приемният кабинет е на първия етаж. - тя посегна към документите ми - направихте ли изследванията?

- Ами... аз съм в болницата. Сега правим последните изследвания преди да ме оперират утре, па затова...

- Ааааа, вие сте в болницата? - Сестрата ме огледа отгоре до долу и чак сега забеляза бялата ми пижама и белите ми гумени чехлички на дупчици...

................

След прегледа се качих на етажа с намерение да си легна. В далечината забелязах възпълничката фигура на сестрата, която ме прие преди няколко часа. Дори с разширените зеници успях да я разпозная отдалече... Седеше на средата на коридора, сякаш чака да се приближа. Като дойдох до нея видях, че ми се усмихва.

- Мария, нали? От четвърта стая?

- Да.

- Хайде Мария, вечерята те чака на шкафчето. - Тя ме тупна по рамото и се засмя сърдечно.

- Нещо смешно ли казах?

- Не не, гледам те как вървиш по коридора. Пациентите в деня преди операция обикновено изглеждат по друг начин, та ти се радвам.

- Как изглеждат пациентите в деня преди операцията?

- Ами... не ходят по коридорите сякаш притежават болницата. Малко по-свити и по уплашени са...

Потърсих емоцията, която преобладава в мен и с прискърбие трябваше да отбележа, че не съм във възторг... Не мога да кажа, че се тресях от страх, но и в никакъв случай не се чувствах като притежателя на болницата, който минава на инспекция...

................

Anyway...

Тази картинка го каза с няколко думички на английски.

Струва ми се, че досега минах през живота точно с такава нагласа.

Може и да ми е вродено...

 

Предновогодишно Скопие

От няколко дни с Валентина търсим куфар. Малък куфар с размери, които австрийските авиолинии допускат като ръчен багаж. След като обиколихме всички възможни магазини за чанти и куфари в квартала, дойде ред и на Сити Мол Скопие. Започнахме да обикаляме. Всички книжарници и чантаджийници в мола ги разгледахме - няколко пъти. Все нещо не е така - ако размерите са окей, то пък десенът нещо ще куца. Ако намерим хубав десен, то пък разметите... А ако намерим размер и десен - тогава пък цената... Все някъде ни стяга чепика...

Празници... В мола е яка навалица. Забързани хора, разминаващи се из коридорите, абсурдни реплики, тревожност. И сякаш една непрекъснато поддържаща се енергия на недостиг. Толкова много хора, на които нещо не им достига. Нещо не е окей. Всеки бърза към следващия магазин, където може би се крие заветното нещо, което търси - във вид, форма и цена, които той иска да го намери. Точно като и ние. Стана ми смешно. Стотици хора, обикалящи от магазин в магазин, с лица изопнати от напрегната надежда, че ей сега и хоп... ще се удовлетворим. Без ни най-малко да им минава през ума, че може би това, което е в състояние да ги удовлетвори, не е в мола, не се намира в магазин, не е извън тях самите, изобщо.

- Усещаш ли каква, една такава, енергия на недостигане има тук? - каза Валентина.

Интересно - същата мисъл беше навестила и нейния ум.

-  Валентина, аз точно над това се бях фокусирала в момента. Гледам хората и това  как всеки бърза от магазин в магазин, мислейки си, че това, което търси може да го намери там... Забавно е - в някакъв смисъл...

Валентина се усмихна. - Аз пък нищо не търся. Просто се забавлявам...

Преди няколко дни пак бях тук. Беше същата атмосфера. Сега пак - никак да намерят каквото търсят тия хора. Някакви албанки се бяха хванали за гушата около дамските пуловери. Погледнах - от всичките модели имаше повече от един - зачудих се какво не могат да разделят. Някакви мъжове мереха връхни дрехи и се фръцкаха пред огледалата кат' кокони...

Едни кръшни дълги опашки се виеха на всичките, пфф... може би двеста, каси, които бълваха лавини от хора, изнасящи Рамстора, опакован в торбички.... Ша речеш, че идва края на света. Сякаш ще ядат, ще ядат, ще ядат...

Споко ве хора! Къде сте тръгнали? И целия мол да изядете, пак няма да ви е сърце на място. Все  нещо ще ви недостаса. А и в крайна сметка Нова Година е само един ден. Ден като всеки друг. На сведващия ден пак всичко си е по старому.

Никога не успях да разбера цялата тази истерия за пазаруване около такива празници.

А впрочем оказа се, че Дядо Мраз иска да ми донесе дебел пухен юрган. Без майтап, видях че е на много голям попуст в JYSK. Направо си е престъпно нехайство да се пропусне такава възможност. Па толкова отдавна искам да си купя такъв на прилична цена...

И точно преговарях с белобрадия старец да намине да ми го пусне в комина - то пък не сменят български левове за македонски денари, ' му са невиди...

Ей тва е то. Та, дет' се вика, нека се знае! Тази година няма да спя с лекичко пухено юрганче!

Това бяха новините от Скопие от последните дни
От нас - светъл празник на всички
Ние ви обичаме - обичайте се и вое
Дурга и компания 
:)
М.

Ще ви разкажа приказката за... дървото!!

Живееше си дървото на полянката още от времето, когато беше малка фиданка. Около него щастливо живееха малки храстчета, а в близост и цяла редица тополи. Дървото имаше голяма широка корона. През лятото даваше подслон на изморените минувачи, които се спираха да отдъхнат под сянката му. Птици живееха по клоните му. Пееха песни, виеха гнезда и си отглеждаха пиленца. Всяка сутрин дървото приветстваше слънцето и празнуваше новия ден, а вечер го изпращаше със залеза и кротко заспиваше в прегръдката на нощта.

Напролет дървото разцъфваше в бяла премяна. През лятото се преобличаше в красива зелена дреха, а на есен, преди да я съблече изцяло, се покриваше в злато и кехлибар. И тъй като зимата седеше голо голеничко, небето се грижеше да го облича в пухкава снежна одежда.

Дървото беше свързано с цялата Природа и като част от Нея се радваше на всичко, което тя му дадеше. Лятото се къпеше в топлите лъчи на слънцето, или празнуваше свежестта на дъжда, или пък весело развяваше листенца, люшкано от вятъра... Дървото се радваше на Природата и Тя се радваше на дървото. Понеже не бяха двама отделни, те съставляваха едно единно цяло.

Един ден на полянката дойде човекът!

С ръце в джобовете, той смръщено огледа положението и прецени, че около дървото може да се разположи блок. И така, един ден, до дървото израсна жилищна сграда. Дървото вече не беше само под слънцето. Заедно с новата жилищна сграда, съседи му станаха стотици семейства. Дървото продължаваше да празнува Съществуването, вече за радост и на съседите в новата жилищна сграда.

Така си заживяха щастливо дървото и сградата, заедно с всичките съседи в нея като едно голямо семейство.
На клоните му кацаха птички, пееха свиваха гнезда, през лятото деца играеха по него, катереха се по клоните му беряха и ядяха плодовете му. Дървото нямаше никакви оплаквания. То се радваше на всички независимо дали го забелязваха или не.

Мина време и един ден отново дойде човекът. Той огледа отново критично района и отсече - тук ще има нова сграда, нооо... това дърво пречи. За да бъде построена, трябва да се отсече дървото.
Дървото разбра - беше дошло време да напусне това съществуване. Щеше да се пресели в рая на дърветата и щеше да радва Бог със съществуването си на друго място в друга форма.

Дървото се сбогува с всичките си съседи - тревата храстчетата дори с жилищната сграда и малките си приятели - децата.
Когато дойдоха хората с големите триони, то вече беше готово да напусне.

И така на мястото на дървото се появиха строители, бетон, железа, арматури и бетонобъркачки. Скоро там щеше да изникне чисто нова сграда, която щеше да се напълни с новодомци, а за дървото само отвреме на време щяха да се сещат най-възрастните, докато разказват на внуците си как преди много време от тук през прозорците се е виждало едно дърво, което е живеело тук, но което е трябвало да напусне заради безчувствените човеци с дебели кожи. Кой си спомня за дървета, които някога са били някъде...

Посвещавам на дърветата от един парк, пред една жилищна сграда, чийто клони наскоро най-безпардонно бяха отрязани.

Посвещавам и на всички братя дървета, които служат със съществуването си на неблагодарното човечество. И съвсем в унисон с изречението на индианския мъдрец напомням, че - когато бъде отсечено и последното дърво, когато бъде отровена и пресушена и последната река, когато бъде убито и последното животно, хората ще разберем, че парите не стават за ядене!

Save The Planet
!
М.

В един магазин, някъде насред вселената...

Те са тук...

Можеш да ги усетиш навсякъде.

Понякога могат да ти се появят дори във формата на човек.

Както добрите така и лошите.

Добрите сякаш по-рядко, заради което си мислех, че почти ги няма тук.

Но вчера...

Вчера едно божество в женска форма ми направи кафе в Билла.

Бях отишла до магазина да пазарувам. Не бях настроена да срещам божества. Поне не в тази част на денонощието и не в магазина....

Мотаех се из изложените стоки, не бях взела количка, но бях взела разни неща и почти нямах свободна ръка за следващите, които се канех да взимам.

Обичайно не гледам хората. Не им обръщам внимание, ходя си концентрирана в себе си или в това, което правя.

Обаче сега минавайки покрай стелажите чух глас.

Гласът каза:

- Искате ли да опитате нес кафето Якобс?

Обикновено на такива покани не обръщам внимание и се правя, че не съм разбрала, че на мен говорят. Не искам да опитвам нищо, нито пък искам някой да ме спира и да ме заговаря. Наречете ме темерут или както искате - това е положението. Но този глас ме спря. Бях с гръб към гласа, затова се обърнах да видя от къде идва. Пред мен стоеше божество в женско тяло. Или някакво същество от ангелските светове може да беше... Не знам със сигурност, но тя излъчваше светлина. Очите й грееха, а усмивката й излъчваше невинност на дете.

Освен, че не се заговарям по улиците и в магазините, аз и не гледам хората в очите. Нямам никакво вдъхновение да се свързвам с нещата, които очите им излъчват.

Но тези очи...

Това бяха най-невинните очи на земята.

Втрещих се. Стори ми се, че сънувам... Ангелското създание ме попита пак с най-светлата усмивка на света:

- Ще опитате ли кафето Якобс?

- Ще го опитам - Казах.

- От кое да ви сложа? Има с по-мек вкус и каймак, а има и твърдо силно, но и двете са много ароматни. Сега в Билла са на промоция, на половин цена са.

 - Направете ми от по-мекото моля.

Тя извади кафето, сложи го в картонена чашка. После взе каната и наля вряла вода в него. Попита ме за захар. Аз кимнах и тя ми сложи една. Посегна към втората. Казах, че искам само с една.

Разказа ми за кафето. За цената. За промоцията, която тече в момента...  Подаде ми чашката и каза: - Вижте какъв каймак.

Наблюдавах движенията й, докато правеше кафето. Тя пипаше предметите сякаш са от светлина, а не от материя.

Ръцете й бяха особено ефирни. Движеше ги бавно и във всяко движение усещах тишината на нейния ум и светлината и топлотата на нейното сърце. Чувствах, че съм замлъкнала и сякаш сме само аз и тя във вселената. Сякаш нямаше магазин, хора, продавачи, обкръжаваща среда. Тя ми подаде кафето. Взех го и попитах.

- До кога е промоцията?

Тя вдигна поглед към мен и ме загледа. Усетих миг на колебание - тя не знаеше до кога продължава промоцията, просто можех почти да видя как търси във файловете на ума си информация за продължителността й. Накрая ме погледна с нейния ангелски невинен поглед и простичко каза - не мога да ви кажа до кога е...

В този отговор нямаше нищо.

Никакво подсъзнание.

Нямаше раздразнение, че я питам, нямаше неудобство, че не знае, нямаше упрек, че й губя времето, нямаше намерение да се освободи от мен, за да предложи на друг...

Очите й грееха, тя се усмихваше, ръцете й бяха невинно хванати една в друга пред гърдите. Аз се усмихнах и благодарих. После си тръгнах по нататък в магазина.

Сигурно сънувам - си помислих. - Чакай да се ощипя. Нямах свободна ръка, с която да се ощипя, но кафето в ръката ми беше съвсем истинско. Искам да кажа материално.

Свих зад стелажите и продължих. Имах чувството, че ходя в друго измерение, паралелно съществуващо с това. Стъпвах като в транс. Почти не усещах пода под стъпалата си. Момичето беше на не повече от 18. Имаше светло кестенява права коса, дълга до брадичката. Нямаше грим, червило, разкрасители. Но имаше светлина. Вътрешна светлина. Красивите й очи излъчваха светлина. Грееха по специфичен начин.

Прииска ми се да я видя пак. Върнах се. Исках да видя как прави кафе на клиентите. Свих зад стелажа. Нея я нямаше. Нито нея, нито масичката с каната и бурканите с кафе.

Мястото беше празно.

Заоглеждах магазина, затърсих я с поглед. Да бяха минали не повече от 30 секунди откакто бях тук. Как е възможно да се вдигне с целия щанд толкова бързо? Сънувала съм - си помислих... А после погледнах чашата с кафе, в ръката си. Попитах жените, зад щанда с готвените храни къде е девойката с кафето. Те се държаха сякаш не знаят за какво говоря. Показах им чашката с кафе - момичето, което презентираше нес кафето. До преди половин минута беше тук и ми направи това кафе.

- Тя беше до 16 часът тук госпожо. Тръгна си. Кажете какво има, ако можем ние да помогнем - каза любезен мъжки глас зад мен.

-  Какво? До 16 часът? А колко е сега?

Той ми показа телефона си - беше 16:43.

................................................

.............................................

Исках да кажа, че... те са навсякъде.

Може да ги видиш под формата на момиче, което ти презентира нес кафе, или под някаква друга форма. Може да не ги видиш, но да ги усетиш.

Във всеки случай, когато са наоколо, възможно е времето да ти спре.

Да се усетиш сякаш в някакво преплитане между световете.

Насред магазин, изгубен някъде из вселената....

...и да не можеш да се сетиш къде е отишъл цял един час от живота ти...

Такива ми ти работи в събота.

М.

Защото това е Твоят глас

В онова лято ходех всеки ден да се храня на Аладин-а. Техните сандвичи с фалафел бяха станали основната ми храна за близо два месеца и то ежедневно. Кой ще се занимава с готвене посред лято… Бяха ме запомнили и само като ме видеха знаеха какво ще поръчам. Когато често посещаваш някакво място, дори да е колкото за да си купиш фалафел, служителите те запомнят. Какво служителите, те и кучетата те запомнят. На такива места, около такива заведения по обяд можеш да видиш всякакви просяци и клошари. Там се извървяват маса народ, все някой ще им купи храна или ще им даде някой лев да си купят.

Няколко дни поред бях забелязала един човечец да се навърта пред павилиона. Беше на не повече от 55, обаче изглеждаше по-възрастен, смачкан и много мръсен. Не съм сигурна дали тялото му беше усещало мокротата на водата от последния дъжд насам. За сапун не става дума изобщо. Дори в най-големите жеги ходеше с дълго, омърляно яке. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки.

Оглежда се, гледа с надежда към всеки, който му се стори потенциална възможност, но от никого конкретно не иска. Поне не с думи. Един ден срещнах погледа му. Веднага извърнах глава. Човекът не сваляше очи от мен. Гладен е – помислих си. В сърцето ми се събуди желание да го прегърна, но прецених, че един сандвич ще му помогне повече от една прегръдка. Подадох му сандвича, който си бях поръчала за себе си. После се върнах на касата и си платих втори. Докато чаках да ми го направят се взрях в усещането. Боже, та аз се усещах готина вееееее. Ама толкова, толкова невъобразимо готина. Току що бях нахранила един просяк. При това без да ме е напъвал да му купя храна. На мен ми дойде вдъхновение да го направя – съвсем спонтанно. Иначе ги подминавам, когато почнат да ми навират пластмасови чашки по улиците, мрънкайки „мааа како, дааа даваш някоя стотинка мааа“.

Взех си сандвича и седнах на пейката. Потърсих с очи "моя" човек. Като се грижиш за някого, почваш да го усещаш свой. Нормално - влагаш енергия в него... 
Видях го отсреща на камъка до сергията от пазара. Ядеше точно като гладен. Онова усещане, че съм готина се усили. Ето – в момента някой яде този сандвич, защото аз, видите ли, съм му го дала. Я па аз… ма то бива готина бива, ама тва мойто е прекалено… 
В някакъв момент се усетих, че егото ми прави номера. Добре, добре! Купила съм сандвич на гладен човек. Няма защо да правя голяма работа от това. Станах и си тръгнах.

На следващият ден, както и всеки друг ден отново отидох за фалафели. Моя човек го нямаше. Огледах се, ослушах се – не го видях. После, докато си ядях обяда на пейката пред павилиона, той се появи иззад сергиите от пазара и застана прав, гледайки ме втренчено. 
Сигурно е гладен – помислих си. 
Свърших със сандвича и отидох на касата. Този път му купих пица. Отидох до него и го попитах

— Гладен ли си?

Той кимна с глава. Подадох му торбичката с топлата пица и си тръгнах. Отново бях преизпълнена с онова усещан, че съм готина.

На третия ден той вече ме чакаше. Още щом се появих, се залепи за мен с очакване. Умът му вече знаеше – тази ми купува храна. 
Като ме видя, просто дойде и зачака да му купя храната. Усетих се под натиск. Това, което чувствах предходните дни, го нямаше. На негово място се беше появило нещо друго, заради което не исках да го нахраня. В ума ми почнаха да се блъскат аргументи – "Еее, няма всеки ден да му купуваш храна? Ами айде сега, някой пък друг да му купи, няма да го осиновяваш…" Ей такива и всякакви от този сорт. Купих си фалафел и не седнах да си го ям на пейките пред павилиона, за да не седя под втренчения му, пълен с очакване поглед.

На следващия ден човекът отново се лепна за мен с надежда. Аз отново подминах и този път той дойде до мен, за да ми напомни, в случай че съм забравила. Направи някакви невербални намеци - жестове, че е гладен. Усетих отново онзи потрес отвътре. Сякаш някой ме натиска да направя нещо и заради това, че ме натиска на мен изобщо не ми се иска… 
Свих рамене и вдигнах ръце в знак, че не мога да му купя сандвич.

Тръгвайки си към къщи в ума ми се блъскаха въпроси: 
– Кво става ве Мария, нали беше готина? Да не ти мина? Що не му купуваш всеки ден храна, нима ти ядеш веднъж на няколко дни. Нима не знаеш, че хората се хранят няколко пъти дневно. 
Не, никаква реакция, никакъв вътрешен отклик. Не искам да му купя нищо. Следващите дни човекът беше там подпрян на парапета и чакаше някой да му вземе сандвич. Всички го подбутваха и подминаваха и никой не искаше да му купи. Ако направеше знак на някого – виж ме аз съществувам, купи ми храна – оня го поглеждаше така, както ако видиш разпльокана жаба и с погнуса отминаваше. За времето докато бях там никой не му купи храна. Дали ядеше изобщо, кога, как и какво, не ми беше ясно. Може би някои добри хора се грижеха за него и го хранеха от време на време.

Мина месец. Бях направила пауза с фалафелената диета. Не бях стъпвала там изобщо. Един ден отново отидох. 
Иии, познайте кого видях да проси там? 
Мда, точно той. Бяха ми минали филмите от преди месец и отново ми се прииска да му купя храна. Все пак сега той не ме натиска, не ме гледа с надежда… просто аз така искам. Поръчах направо два сандвича. Когато ми направиха единия, пристъпих до него да му го подам. Той ме изгледа сякаш ме познава от някъде, но не се сеща от къде.

— Гладен ли си? - попитах.

— Да, - каза той и грабна сандвича.

Върнах се да взема втория.

— К'во сме ти направили, та го храниш тоя? – измрънкаха дюнерджиите.

— Моля? – не бях сигурна, че точно разбрах какво значи това.

— Тоя стои тука по цял ден на главите ни заради такива като теб, които го хранят.

— Е, ами нали и той иска да яде…  - казах.

— Като иска да яде, да не пие по цял ден, а да иде да работи. Като го храниш, ти му позволяваш да седи тук по цял ден и да създава ситуации, да ръмжи и да налита на бой на хората… а те са ни клиенти. Плащат.

Обърнах се и изгледах просяка с недоумение. Тоя смачкан от живота човек, мръсен, неизбръснат, неугледен е налетял на някого да се бие?

— Вярно ли е това? -  Възкликнах. - Така ли правиш?

Той избърса носа си с ръкава на мръсното си дълго яке, намести каскета си, хвърли на младежите от павилиона един поглед, пълен с „майната ви“, обърна се като наритано куче и се отдалечи.

От тогава не съм ходила да ям фалафели………….

 Какво искам да кажа с тази история ли?

Поне три неща. който открие още - бонус да му са.
Едното е – забелязвате ли подбудите, с които правите нещата, които правите? 
Егото винаги участва. 
Дори в нещата, които си мислиш, че уж правиш за някой друг, пак ти си там, пак ти го правиш, пак ти си важният, пак ти си центърът на вселената, а тоя някой, който приема да направиш нещото за него, той просто е фонът, на който ТИ да блеснеш. В своите очи или в очите на другите – най-често в очите на кьоравите.

Не не, нищо не искам да кажа. Просто споделям наблюденията си…

Другото е това, че когато някой очаква нещо от теб, на теб просто ти напира да НЕ го направиш! 
Просто този натиск на очакването...

И третото е, че понякога правейки добро за някого, може да се окаже, че правиш недобро за някой друг. С други думи, човек не може да угоди на всички.

В такъв случай, кое е важното? 

Най-вече това да следваш вътрешното си усещане за правилно. Но не онова, което ще ти каже после колко си готин, па благороден, па 'намсикъв… Не! 
Слушай онова усещане, което ти казва да направиш това, което трябва да се направи, а после ще забрави за направеното. 
Защото този е гласът на това, което действително прави нещата да се случват. 
Защото този е гласът на единството с всичко и всички. 
Гласът на това, за което никой не е по-важен от никой друг, никой не е по-ценен от никой друг… 
Гласът на това универсално нещо, което се грижи за теб не повече отколкото се грижи за всеки друг. 

Защото това е Твоят глас.

 Такива ми ти работи...

М.

Съхранявай само толкова привързаности, с колкото ще можеш да се разделиш за не повече от две минути, когато това се окаже необходимо

Скоро прочетох анонс, за това, че G+ ще бъде закрита като социална мрежа в началото на март. Всички профили и страници към тях, ще бъдат изтрити и потребителите, да имат грижата да си изтеглят информацията, материалите, снимките - всичко, което са си поствали там, за да си го запазят.

Веднага отидох на профила си, да си видя запазените съкровища, които се състояха най-вече от видеа по ютуб на мантри, музика, интервюта, медитативни практики, прилежно събрани в колекции за по-лесно намиране...

Какво? Ще ми изтрият тези неща? Как пък не!

Умът ми трескаво почна да търси решения - той това прави - решава проблеми.  Сетих се, че бих могла да си ги организирам в плейлисти в профила ми в ютуб и се заех най-посветено. Зер това са спомени с пет годишна давност. Бива ли да ги остави човек на произвола, ей така да бъдат изтрити... Тц тц тц тц... К'ви хора!!!

Направих няколко плейлисти. Организирах една част от маркираните видеа - останаха още за преглеждане. Мислено оцених с 6+ идеята ми всички текстови информации, поеми, разкази, откъси от лекции, снимки, сентенции, и т.н. да съм ги записвала в блог. Мислено се потупах по рамото и се захванах със споделените линкове от сайтове.

Преглеждайки с нагласа за преценка кое ще ми се иска да запазя и кое не ми е актуално, внезапно в ума ми възникна мисъл: Ами ако закрият ютуб? И блогер? А, бе не е лошо да имам бакъп на всички писани съкровища в wordpress, клиповете да си ги сложа и в dailymotion... Отделно да видя кое имам - кое нямам и да си го сваля и на компютъра, а може и на лаптопа, зер може и на компютъра нещо да му стане. Де да знаеш, на техниката не мое се разчита!! Ей на, наскоро харда на лаптопа ми умря...

С всички тези обезпокоителни предположения и необходимост от въвеждане на предпазни мерки в ума ми влезе толкова шум, хаос и неадекватни емоции...

Разпознах състоянието на съзнанието си като непривично и спрях всичко. Това не е естественото състояние на ума. Неговото естествено състояние е тишина. Целия този ментален шум възникна от... страх! Страхът предизвика нужда от вземане на предпазни мерки, а те пък предизвикаха усилени движения в ума и спокойствието и тишината бяха замъглени.

Оставих всичко. Изведнъж осъзнах цялата абсурдност на психологическия ум. Неговата параноя, истерия, неговата потребност да пази, да затваря в буркани, да консервира...

От къде дойде това? То дори не е характерно за моята психика и темперамент...!! Аз цял живот, къде подсъзнателно - къде съзнателно, съм се водила от максимата: "Съхранявай само толкова привързаности, с колкото ще можеш да се разделиш за не повече от две (2) минути, когато това се окаже необходимо", какво ми става сега!? Явно почвам да остарявам. За какво ми е да колекционирам спомени и ако го правя, за какво се страхувам някой да ги изтрие всичките в един момент?!

И без това всичко, което е минало е свършило работата си в момента, когато съм го изживявала и изобщо не е ясно дали ще ми значи нещо в друг момент, когато ще бъда с друг ум...

И без това някой ден ще дойде смъртта, и тя ще изтрие всичко в този материален свят, с което е било свързано това материално тяло. Свръзки с хора, роли, контакти, щепсели... Цялото това АЗ с целия му микросвят, който си е било създало, за да съществува тук, на това поле ще отиде с тялото.

Всяко изтриване на неща, с които сме свързани, е изтриване на част от психиката. Всяко изтриване на част от психиката е изтриване на теб самия - доколкото ти си описан (идентифициран) с нея. А дали ти наистина си това? Дали не се държиш за тези счупени парчета самоличност, за да продължиш да си затваряш очите пред очевидното - че теб всъщност те няма!!

Кой си ти приятелю?

И дали този, който наистина си, се стиска за виртуални притежания на спомени по G+?

А има ли невиртуални?

..........................

:)

Такива ми ти работи в понеделник

М.