Ето ги и книгите :)

Книгите току що пристигнаха от печатницата. 

Струват 17 лв.за брой.
За сега не се предвижда да се продават в книжарниците. В случай, че искате книга, пишете ми тук или на plovdivchankа @ abv.bg. 
Приемам поздравления, вече съм издаден автор. Брех, я па аз. 
Впрочем радвам се, че мога да споделя историята написана в тази книга с вас. Отдавна сякаш напираше да бъде написана…
Поздрави и прегръдки от мен.
Да ви е прохладно в горещите летни дни!

Gold Blue Magic

………….После, царят и царицата се оттеглили в покоите си. Прекрасно място, оазис на спокойствието, в което и двамата се пренасяли в един друг, вълшебен свят на тишината, красотата и любовта. Навсякъде се разнасял приказен аромат на мускус и сандалово дърво… На фона на приглушената светлина от запалени свещи, двамата можели да потънат в мистичния, тайнствен свят на тяхната любов.

Подът бил покрит с меки килими. Тежки завеси се спускали върху стените и закривали прозорците. Навсякъде из стаята били разпръснати множество малки възглавнички. По стените на бледата светлина от приказни фенери се откроявали картини, нарисувани от изкусен художник, пренасящи в други светове. По леглото били разпилени листчета от рози …

Царицата затворила зад себе си вратата, мълчаливо вдигнала поглед към царя и дълго гледала очите му. Това магическо общуване без думи, намагнетизирало и двамата и скоро след това царицата завела царя до постелята, където нежно да отпусне тръпнещото си от очакване тяло.

Огромното царско легло украсено с фини материи, тафта и органза било покрито с фин балдахин и създавало усещане за топлина, уют и разкош.

Докосвайки нежно ръката й, царят се отпуснал и се оставил на нежната, любеща грижа на любимата си. Царицата бавно освободила тялото на царя от царските одежди..

Приближила до него съд с благовонни масла, специално подготвен за вечерта и внимателно започнала да масажира стъпалата му. Тя бавно втривала благовонните еликсири, била изцяло погълната от това… Всеки допир до кожата на стъпалата на царя, бил допир до едно необятно пространство от тишина, спокойствие, мир и любов… нежно тя плъзвала ръка по кожата на тялото му. Докосванията били толкова фини, че по-скоро докосвала въздуха около кожата на стъпалата му, отколкото самите тях…. Всяко докосване потапяло и двамата в дълбочината на неизразими, сладостни усещания… Скоро цялата страст преминала в медитативна сладост. Въздухът се наситил със сладост и нежни аромати.

Полека, полека заедно с нощта, в стаята се спуснали тишина и безметежно спокойствие. Те вече не били същества от този свят… Пред тях се открили други измерения на усещането и други хоризонти на мистерията.

Царицата усещала дишането си дълбоко, сякаш всяко вдишване се случвало не в тялото й, а в безкрайността. В красотата на мига никой не искал нищо и не бързал за никъде, за тях времето било спряло. Стаята се изпълвала с мистичния аромат на димящ инсенс и с тайнственото вдъхновение на тяхната любов… Навсякъде из стените на стаята, в ажурени плетеници се отразявали светлинките от блещукащите свещи, запалени в магически фенери, а стаята била изпълнена със звуци от тайнствена музика.

Царицата докосвала нежно стъпалата на царя… Потопена в овладяна страст, тя целувала всеки милиметър от тялото му, отдавайки се на мистичното желание да потъне, да се изгуби, да изчезне в него. Това разгаряло тайнствения огън на любовта му и царят усещал екстазът на вълни как се изкачва и залива цялото му същество, заплашвайки да го погълне без остатък…

Двамата отворили очи и се погледнали един друг. В този поглед съществувало всичко, без да можело да бъде казано нищо… Те дълго продължили да се гледат в очите, усещайки вълните от фина, лавинообразна топлина – в тях горял мистичният огън на безумната страст на отдаването …

Всеки търсел дълбочината в очите на другия, в които да потъне, да се отдаде изцяло, да се стопи, забравяйки място, време, възраст, пол…. Нощта се спускала и ставала все по-дълбока… Тяхната любов ставала все по-необятна и широка и обхващала вече не просто тях двамата … постепенно обхванала цялата стая, целия палат, целия град… В мистичната тишина на момента, всеки от тях нежно докосвал с връхчетата на пръстите тялото на другия, за да се увери, че то все още съществува…

Всяко ново докосване изригвало във вулкан от екстатична лава, която заливала и разтърсвала съществата им из основи… Царицата внимателно превързала очите на царя и нежно се приближила до устните му. Много деликатно с почти безплътен допир тя целунала въздуха около устните му. После нежно, почти като от перо на птица, спуснала ръката си по тялото надолу и с връхчетата на пръстите си го погалила лекичко ….

И двамата усетили взрив от експлодираща енергия, която екстатично се издигнала по телата им хвърляйки ги във върховно блаженство …. Вече никой от тях не чувал, не виждал. Цялата стая изчезнала. Били потопени в дълбочината на едно неизразимо безкрайно усещане за блаженство и щастие… Плували във фонтани от светлина и се къпели в приказните водопади от блаженството на тяхната екстатична любов…

Безплътни те се реели в пространствата от нежни приказни цветове, фини и деликатни форми и се радвали на неизразимо щастие..

Този свят изгубил своите груби форми и усещания и се превърнал в райско място на блаженство, любов и екстаз… После бавно се връщали отново и само с един допир, едно деликатно движение, всеки от тях изпращал другия в измеренията на екстаза, където отново плували в блаженство, тишина и красота…

…………………………………………

…………………………

Рая отвъд голямата вода IV

Същата вечер Рая легна на пода и спа непробудно. Умората, напрежението, емоциите... тя буквално се събуди в позата, в която беше заспала. Разбуди я смразяващ студ. Прозорецът беше отворен, а тя беше с много леки завивки. Стана и го затвори. Погледна към леглото на Яна. Тя се беше свила в завивките и спеше дълбоко. И на нея й е студено, помисли си Рая и метна още едно одеяло отгоре й, после се облече. Повече не можеше да спи и отиде в хола. Рафаел беше станал, беше изпратил дъщеричката им Ася на училище и сега се подготвяше да  тръгва за работа. Той забеляза гостенката, но не я отрази. Поведението му беше игнориращо, с елементи на досада. Рая искаше да го поздрави, но той беше явно недружелюбен. Тя виждаше, че я приема като натрапник, но сякаш изобщо не й мина през ума да го приеме лично или да се обиди. Това си е между тях двамата с Яна.

Направи си кафе, взе си цигарите и излезе на терасата. Рафаел тръгна, грубо затръшвайки вратата след себе си. След малко тя можеше да го проследи с поглед, докато излизаше от входа. Видя го как влезе в колата, запали и потегли. Рая потърси някаква емоция в себе си към него, била тя добра или недотам, съобразно с която да  изгради поведение, но сякаш все още към него не изпитваше нищо. Дори неговата неприязън към нея не можеше да сподели. Потъна удобно в стола, отпусна се на меката му облегалка и запали цигара.

Ама че хладни са утрините тук в началото на есента. Колко е различно от топлия Лос Анжелис. За миг тя затвори очи и се пренесе там. В спомена й изплува Хари, когото беше оставила на летището, приятното чувство, което й носеше споменът за неговата нежна грижа и внимание. Той беше за нея повече баща, отколкото мъж, и тя искрено се чудеше как може да гледа на нея като на жена. „Обади се, по което и време да се сетиш.“ Това само приятел може да го каже. В Америка е проява на неуважение, ако позвъниш на някого след 21 часа, а той беше съгласен тя да се обажда по всяко време.

После в ума й се появи образът на Андрей, който я беше поканил тук, заради когото тя изобщо предприе това пътуване. Рая осъзна, че реално тя не познава този човек. Беше го приела за близък и се беше отворила към него повече, отколкото към всеки друг. Сега обаче разбираше, че това е било грешка. Тя не беше го виждала в неговия свят. Беше прекарала няколко дни с него в България и се беше доверила на този Андрей, с когото беше там, но очевидно, изваден от контекста на ежедневния си живот, той бе съвършено друг човек. Тук я посрещна някой, който външно изглеждаше като да е той, но всъщност беше някакво негово зловещо подобие.

Този Андрей положи всички възможни усилия методично и систематично да превърне гостуването й в САЩ в поредица от кошмарни събития. Рая не искаше да  приеме мисълта това да е нарочно, злонамерено, но така и не разбра как от момента, в който пристигна, нещата се измениха изцяло в противоположна посока. Възможно ли е да е била толкова заслепена, че да не е допускала такова предстоящо развитие.

Споменът за Андрей нахлу с горчивина и болка, толкова интензивни, че тя побърза да го пропъди от мислите си. Не, престоя в Чикаго няма да ми вгорчиш. Няма да позволя... Тя изпусна кълбо гъст дим и бавно отпи от кафето. Не си виновен ти, че ме излъга, виновна съм си аз, че ти се хванах – това, ако изобщо е нужно да има виновни. Когато отчаяно искаш нещо, все ще се намери кой да те излъже, че го има и е готов да ти го даде. В момента, в който се хванеш на тази игра и вземеш това обещание на сериозно... ами, гледай филма. Ама че съм глупава, мислеше Рая.

След малко откъм банята се чу силен шум от съборени пластмасови легени. После – шуртяща вода. Яна е станала, помисли си Рая и се упъти към стаята. Да видим какви ще ги вършим днес. Тя беше заредена с оптимизъм и надежда, че всичко ще бъде наред, че всичко хубаво предстои. Ето, то вече се случва! И с този непоклатим оптимизъм тя се обърна към Яна.

— Добро утро! Ще преглеждаме ли пресата?

Яна си наля кафе и седна на компютъра.

— Да, само ме изчакай да проведа един-два разговора.

— Разбира се. Че как иначе…

Яна се разприказва надълго и нашироко с чат приятелите си, при което напълно забрави за Рая. Тези един-два разговора се проточиха няколко часа. Рая недоумяваше: Какво става, няма ли да търсим работа, нима работата ще дойде тук сама да ни потърси?! Зачуди се дали пък не бърза, може би не трябва да насилва нещата, но тя не разполагаше с безкрайно много време. Минаха няколко часа. Рая усещаше как губи търпение. Мислеше, че няма очаквания и ще приеме каквото дойде, но какво в крайна сметка значи да приемеш каквото дойде?! Поне трябва да направиш каквото трябва и тогава да оставиш резултатите на съдбата. Пък дори да е решила да не търсим работа още от първия ден, не иска ли да поговорим, да ме пита, да я питам... да ми каже, да й кажа...

Месеци преди това Яна й беше писала, при това доста настоятелно, почти нахално, докато бъде забелязана и получи отговор. Обясняваше как иска да бъде на живо с Рая, как иска да говори с нея, да я слуша, смяташе всичко, което тя казва, за манна небесна. Сега Рая седеше пред нея, а тя си пишеше пак в чата, сякаш е сама. Тази повтаряща се закономерност поразяващо приличаше на отношенията й с всички хора, които уж я обичаха. Всеки път тя с изненада откриваше, че те я обичат само когато е далече. Когато могат да я идеализират, да я величаят, да й проектират всякакви хубави неща, а когато имаше реална възможност да е с тях…

Това правеше и мъжът й, това правеше и Андрей, това правеха родителите й... Май беше някаква всеобща болест. Рая пиеше кафе и пушеше подпряна на прозореца. Чудеше се защо хората не се забелязват, не хващат момента, не искат да се видят, сякаш гледат едни през други. Сякаш живеем като насън, в някакъв филм, който си мислим, че е нашият живот, през цялото време гоним Михаля. Беше убедена, че ако сега е от другата страна на океана, Яна щеше да се изтрепе да я търси, да иска да говори с нея. Питаше я за всякакви неща, искаше да я занимава с всичките си проблеми най-детайлно, но само докато е в нета. Ако е на живо: „Имам други чат приятели”. Излизаше, че тя просто обича да говори с хората в интернет, не че има отношение към някой конкретен човек. Пристрастеност към чата.

Тая за какво изобщо ме покани тук, ако ще си чати?! Успешно може да прави това и ако ме няма, размишляваше си наум Рая. И каква е тази глупост непрекъснато да организирам живота си около някого. Ако той благоволи, каквото той реши... Защо си създавам зависимости от хора, които са в пъти по-слаби и безпомощни дори от мен?! Имам ограничено време тук и е очевидно, че сама ще трябва да се погрижа да го използвам максимално ефективно. С тези мисли тя взе един брой на местния вестник и старателно заразглежда обявите.

TO BE CONTINUED...

Рая отвъд голямата вода III

Два сутринта. Нощен полет. Пътуването трябваше да е кратко. Рая вече беше свикнала със самолетите и седна съвсем спокойно, настани се удобно и се отпусна. Въздъхна с облекчение и зачака. Внезапно в главата й изплува полетът до Милано, на път за Лос Анжелис. Това беше първото й стъпване в самолет изобщо. До момента Рая не беше летяла и силно се вълнуваше от предстоящото преживяване, за което не можеше дори да мисли, защото не знаеше какво ще е... Пътуването от България за Америка трябваше да е в три поредни полета, като първият беше до Милано, вторият – до Ню Йорк, и третият – до Лос Анжелис. Предстоеше й сама да обиколи по въздух половината земно кълбо. Рая нямаше представа как се правят прехвърляния по летищата, нямаше никакъв опит с такива дълги пътешествия, още повече по въздух, и не знаеше кое-как, но имаше някакво доверие в себе си, че ще се справи. Тя вярваше, че когато дойде момент за нещо непознато, някаква вродена вътрешна будност, интелигентност ще да се включи и тя интуитивно ще разбере какво трябва да прави.

Качи се в самолета и намери мястото си. До нейния номер седеше мъж на средна възраст, тя му кимна учтиво и седна. Опита да се отпусне, така както го направи сега, но тогава някак не успя. Стоеше нащрек с изострено внимание, както пред всяко ново и непознато нещо. Скоро самолетът потегли и Рая инстинктивно се хвана за облегалките. Тя усещаше всяка вибрация на моторите му, сякаш  протичаха през нея. Самолетът постепенно набираше скорост и когато се отлепи от земята, Рая скочи върху мъжа на съседната седалка, грабна ръката му и силно се стисна за нея. Мъжът в изненада извика:

— Ай донна! Коза фай!?

Беше италианец, тя не можеше да му обясни, а и от вълнение беше онемяла, така че само успя да промълви:

— Извинявай, за първи път ми е.

Той сякаш я разбра и се усмихна. Стреснато раздразнителната му реакция премина в приятелски снизходителна и той й се усмихваше окуражаващо.

Леле боже, как се изложих пред чужденците, ай, ай, ай... – мислеше си. – Веднъж да стигна Милано, вече ще имам опит и няма да се стряскам толкова. Всъщност Рая не можеше дори да се страхува. За да се страхуваш, трябва да има от какво, да имаш някакъв предишен неприятен опит, а тя не знаеше, така че беше в нещо като наелектризирана будност. Постепенно самолетът достигна нужната височина и напрежението й спадна. Тя се загледа в облаците, сред които се движеха, и притеснението й премина във възторг.

Сега спомените нахлуха внезапно и предизвикаха у нея умиление към онова момиче, което беше предприело тази авантюра с наивност и доверие, присъщо на дете, и което нямаше и най-бегла представа какво го чака там. Пред очите й като на филм преминаха последните почти три месеца. Цялата палитра от преживявания, чувства и емоции, разбити мечти и надежди, а сега се бе озовала в този самолет с нова надежда, която отново беше свързана с доверие в човек и която отново не знаеше какво ще й донесе.

Рая мислеше с приятелска нежност за Хари, за това, че получава грижа и внимание от човек, който дори не е познавала, преди да дойде тук, а от този, който я покани на гости в Щатите и който обеща да се погрижи за целия й престой, тя получаваше шамар след шамар. Ама че работа. Кой да се сети, че някой, който уж й е приятел, който уж я обича, ще я докара тук, сама на другия край на света, и ще я зареже да се оправя както може, а друг, когото дори не е познавала, ще се отзове, ще се погрижи за нея като да му е най-близко, любимо същество. Май наистина са неведоми пътищата Божии…

Погледна през прозореца. Облаците бяха започнали да се обагрят от наближаващия изгрев. Няма такава красота, мислеше си. Боже, като тайнствен, приглушен огън, заплашващ да се превърне в пожар. И малките облачета на фона на изгрева добиват странни, чудни форми и цветове. Чия ли ръка е нарисувала тази картина?! Рая гледаше в абсолютно благоговение, изцяло погълната от красотата на Сътворението. Сърцето й се изпълваше с възторг и щастие. Умът й беше изпразнен от мисли, свързани с минали преживелици, и се беше превърнал изцяло в съзерцание. Беше забележително как, издигайки се над земята, човек сякаш оставя и проблемите си там. Сега изгревът сякаш носеше обещание за ново начало, за красота, любов и изобилно щастие.

След малко ще кацнат. Тя обичаше да гледа през прозореца как изглежда земята от птичи поглед. Усещането от издигането и спускането на самолета я държеше будна и тя внимаваше, за да не изпусне и един миг от това преживяване. През прозореца все още се виждаха бели облаци, изглеждащи като гигантски къдели вълна, пух или памук. Колкото повече се спускаше самолетът, толкова повече се показваше земята и скоро тя можеше да види разграфената на геометрични фигури плоскост, която представлява Чикаго. Тук-там някоя висока сграда, която от тази височина изглеждаше като изправена кибритена кутийка. Видът на земята, видяна от прозореца на самолета, събуди такова умиление у нея, че я заливаше възторг всеки път, когато погледнеше надолу.

Скоро гигантската птица кацна. Тя щеше да се озове сама на непознатото летище в непознатия град. Беше оставила мобилния, който Хари й даде, в Лос Анжелис. С Яна имаха само една уговорка как точно да се намерят и къде да чака. Ако трябва да се чуят, нямаше как. Ще ползвам автомат, имам монети – Рая не беше жена, тип паникьорка. Нищо не мислеше предварително и живееше с някакво усещане, че всичко ще дойде, както трябва да дойде.

Слезе на летището, взе си багажа и отиде там, където се бяха разбрали да се чакат с Яна. Летището беше хладно, голямо и мрачно. Дали заради ранния час и студеното време, но на нея то й се стори доста негостоприемно. Тук няма да я посрещне Хари. Имаше някакъв уют в това, той да е наблизо, да усеща, че е покрай нея или най-малкото, че всеки момент ще дойде. Сега тук Хари няма да дойде след малко и от осъзнаването на това й стана още по-студено. След малко ще дойде Яна. Рая извади от сака си тънко яке и го облече.

— Ама че е студено тук... Уххх!

Тя седна и зачака. Времето вървеше бавно. Яна все така я нямаше. Летището беше странно пусто, сякаш нямаше хора, които този ден да пътуват нанякъде. От това то изглеждаше дори още по-хладно и негостоприемно. Беше с един тънък летен панталон и сандалки. В края на септември в Чикаго времето е различно от времето в Лос Анжелис, а Рая нямаше никакви топли дрехи. Впрочем изобщо не беше предвидила посещение в Чикаго, за да си вземе такива.

Тя чака повече от половин час, после стана и започна да обикаля насам-натам. Да не би да не е разбрала, да не би Яна да я чака другаде… Страхове и съмнения почнаха да минават из главата й.

Боже, к`во ми трябваше на баир лозе. Тая Яна не е добре с главата, как пък можах да се навия да дойда тук.

 Пред нея беше Чикаго с всичките му предизвикателства и цялата му непознатост и тя отново нямаше на кого да разчита, освен една Яна, която силно я стягаше шапката и която съвсем не беше сигурно, че ще се отзове. Времето минаваше и това, че Яна не идва, започваше да изглежда страшновато.

                                                              ***

Въпреки че Рая не се плашеше лесно, някакъв смут започна да се прокрадва в нея. Добре де, като я няма, ще я чакам, може да закъснее, но не може да не дойде –  мислеше си тя, докато нервно обикаляше насам-натам. Потънала в мислите си, не усети кога до нея дотича някой и я повика по име. Обърна се и видя Яна, ухилена до уши.

— Извинявай, че не дойдох навреме, малко се забавих, дано не си се притеснила. Трябваше да…

Рая изпусна въздишка на облекчение и умореният й поглед се проясни. Яна се заобяснява, но Рая изключи. Качиха се в колата и Яна подкара към дома си. По пътя говореше, без да спира, обяснявайки най-обстоятелствено... нещо си... Рая я слушаше, но не чуваше нищо. Тя се отпусна на седалката и усети как цялото напрежение, което я беше държало будна, почна да минава в желание за сън. В колата беше топло, дори може би имаше време да се поспи.

— Яна, далече ли живееш, колко време ще пътуваме до дома ти? – попита тя, докато се наместваше удобно на седалката.

— Ей, не заспивай бе, Рая, сега ще спиш у нас, ще те запозная с Рафаел, ще го видиш.

— Кой е Рафаел? – сънено попита Рая.

— Мъжът ми бе, как кой? Забравила ли си, или не съм ти казвала? Добре, ето каквo: ние с него не живеем като семейство от седем години насам. Той си има негов живот, аз си имам мой. Той ходи насам-натам, някакви жени среща, не знам, ама и какво ме интересува.

Рая слушаше, но беше прекалено уморена, за да отговаря.

— Чуваш ли ме бе, да не заспа? Eй сега ще те запозная с Рафаел. Tой не обича хора да ни идват на гости, така че опитай да си мила и да му направиш добро впечатление, че да не се нацупи, като разбере, че ще останеш.

— И таз добра, мари Яно, защо не ми каза това, преди да дойда? – подскочи Рая.

— Еее, ако ти бях казала, нямаше да дойдеш бе – Яна се смееше, изглежда се забавляваше искрено.

— Разбира се, че нямаше да дойда. Как не ще се натреса някъде, където не ме искат, за пореден път в живота си.

— Е, ама аз искам да дойдеш.

— И защо не го пита тогава да каже дали е съгласен?

— А, че той не приема нищо, което аз му кажа, просто отсича „не” и край. Сега, като те види, няма начин да каже „не”. Ти имаш излъчване, ще те хареса!

— Манипулаторка!

На Рая това все по-малко й харесваше. Чудеше се какво ли още й е подготвила Америка. Добре, нека се случи каквото има да се случва, помисли си тя и прие предизвикателството. Яна продължаваше да обяснява.

— Рафаел ще ти хареса, той е висок, строен, симпатичен. Ако искаш, може да правиш секс с него, има доста голям член. Ще останеш доволна.

Рая се опули изненадано, но не каза нищо.

— Рая, за мен е по-добре да си ти, отколкото някоя друга. Де да го знам с какви ходи. Притеснявам се така, а и не мога да го питам, ние нямаме отношения. Не се притеснявай, аз няма да ревнувам, той ми е мъж само проформа, фиктивно. Защото няма къде да живея и живеем тук с дъщеря ни, но нямаме съвместен живот като мъж и жена. Нещо стана и отношенията ни се разпаднаха. Така че недей да имаш скрупули. Окей?

Рая се опита тактично да смени темата, този разговор вече минаваше в графа „нахалство“.

— Кажи каква работа бихме могли да намерим?

— Ами ще видим, още не съм много наясно... Mоже в някой магазин. Ама ти пък нямаш работна виза. Уффф... Не знам бе, ще видим какви обяви има. Лесна работа, закъде бързаш?

— А ти не си ли разгледала, след като ме каниш, за да не губим време? Какво значи закъде бързам, аз съм тук още два месеца, не съм като теб за постоянно, забрави ли?

Тя звучеше като да не й е особено важно това с работата. Беше отнесена в някакви други неща и това й беше сякаш покрай другото. Личеше си, че някой друг се грижи за нея и тя можеше да си позволи лукса да нехае за работа. Но защо тогава непрекъснато говори някакви лоши неща за мъжа си!? Ако той се грижи за нея, без спешно да й се налага да работи, значи не е чак толкова лош човек. Рая си спомни как през времето, докато й беше гостувала, а и в разговори по интернет Яна й беше разказвала неща, които го рисуваха в много тъмни краски. Може би е преувеличавала, за да предизвика съчувствие, или просто е лъгала?! Хм...

— Е, не съм, на мен ми хрумна спонтанно.

— Добре. Ще видим.

Рая пак се отпусна на седалката и се накани да спи. Клепачите й тежаха, умората я натискаше, напрежението я беше пуснало и беше отстъпило място на съня.

— Чакай де, не заспивай, наближаваме, дано Рафаел не е тръгнал. Той трябваше да отиде на работа, но обеща да изчака, ако не закъснеем много. Ще ти хареса, сигурна съм. И сексът с него е много хубав... Има доста голям член.

Рая се чудеше кога ще спре това с члена. Боже, та тя не го беше видяла даже този човек, а вече й обясняваха как ще прави секс с него... какъв член има... И този начин на Яна да го предлага, сякаш е някаква вещ за ползване. Възможно ли е да няма никаква ревност, дали всичко това не е само поза?! Впрочем Рая не търсеше секс. Още повече пък с мъже на приятелки, били те и с развалени семейни отношения. Но това парадиращо, настоятелно предлагане от страна на Яна й се видя прекалено. Чак пък толкова освободеност, липса на ревност, дори минимално чувство, каквото всеки човек има. Да не повярваш?!

Яна продължаваше да бълбука. Рая гледаше през стъклото на колата. Беше й интересно откъде минават и какво има наоколо. Яна си говореше, тя сякаш не виждаше гледките. Беше им свикнала явно.

Странен град, мислеше си Рая. Повече работнически, такъв един. Усети се, че сравнява с Лос Анжелис. С неговата помпозност и шармантност, на фона на които Чикаго беше някакво сиво, скучно индустриално градче. Дори растителността тук е друга. Много широколистни дървета, никакви палми, климатът като в България, четири сезона, ветровито и хладно. Различна визия, различна атмосфера, различно усещане...

Скоро наближиха сградата. Колата сви вдясно и спря на паркинга пред ниска пететажна сграда, подобна на ниските блокове в България. Яна весело изчурулика:

 — Хайде, слизай, тук сме.

Рая слезе и тръгна към входа. Беше уморена, ходеше като на магия, нуждаеше се от сън. Емоциите от преживяното последните месеци и безсънието я бяха изтощили, беше бледа и отслабнала. Само големите й тъмни очи бяха останали на лицето.

На вратата ги посрещна Рафаел – висок строен мъж на не повече от 35, с брадичка катинар, с тъмна коса, смръщен поглед. Погледна ги почти статистически, с елементи на досада. Сякаш с поглед казваше „Уф... хайде, домъкна ми сега пък тая”.

Рая се събу, остави сака, протегна ръка и каза:

— Здравей, аз съм Рая.

— Рафаел – отсече той и се усмихна доста насилено.

Личеше, че не е очарован, нито вдъхновен и последното нещо, което иска, е да види жена си с тази нейна гостенка, която един Господ знае колко време ще му виси в къщата. Дори не се опитваше да изглежда мил, беше искрено подразнен и не го прикриваше. Рая хареса това. Ако има нещо, което наистина й беше гадно, то е фалшиви маски на щастие, скриващи разкривени лица на откровена злоба. Самата тя беше такава – ако е на кеф, е на кеф, ако не е, не е и толкоз. Няма да се хили за пред някого, за да му създава усещане за комфорт.

Рая влезе навътре и седна на дивана пред телевизора. Семейството на Яна живееше в стандартен апартамент с две спални и тераса на хола. Особеното е това, че от входната врата се влиза направо в хола, което е характерно за повечето жилища в Америка. Самият хол е просторен. Яна й показа стаята си, където щеше да спи и Рая. Беше малка стая с едно легло и масичка с компютър, голям кафяв гардероб и голям прозорец. Помещението беше семпло, в приятни меки и топли цветове.

— Ето, това е моята стая, но понеже има само едно легло и на него спя аз, ти ще спиш на земята, ей тук, до гардероба. Другата стая е на дъщеря ми. Там леглото е по-голямо, но е само едно. Ако искаш да спиш на легло, може да спиш на дивана в хола, до леглото на Рафаел.

Рая набързо си импровизира легло на пода с материалите, които й бяха дали. Одеяла, завивки, възглавничка. Искаше да легне и да поспи. Беше изморена, усещаше се без сили и искаше да се отпусне.

— Чакай бе – извика Яна, – няма ли да пием кафе?

— Не, на мен ми се спи, Яне, като пребита съм. Хайде да поспя, и после.

— Нито си яла, нито кафе си пила. Ела, ела!

Яна извади бисквитки, фъстъчено масло, конфитюр и други вкусотии за похапване. Ароматът от прясно направеното кафе подейства доста ободряващо, Рая се разсъни.

— Добре де, ще участвам в сутрешната закуска, хайде.

Още в Лос Анжелис Рая забеляза, че тези хора не пият кафето както в България. Всъщност там почти никой не пие еспресо и всички домашни кафе машини, а и не само домашните, са за шварц кафе, което си пият в чаши с размери на средноголеми саксии. Яна сервира кафето в три такива саксии и настоятелно започна да кани гостенката и мъжа си на масата. Искаше да ги запознае, да ги накара да се заговорят. Личеше, че нещо не й е чиста работата.

КЪМ ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Рая отвъд голямата вода II

Рая беше предвидила три дни възможност за работодателката да си намери нов човек и бе резервирала билет за два сутринта в петък. В сряда след работа, когато Хари се появи пред старческия дом, те все още не бяха намерили нейна заместничка. Въпреки това беше денят, в който тя щеше да се сбогува с тях.

На следващия ден Рая стана късно. Денят беше слънчев. Тя дръпна пердетата, за да пусне малко слънце в стаята, отвори прозорците и вдиша лосанжелиския въздух за последно. Скоро щеше да диша вече въздуха на Чикаго.

Хари беше освободил деня си, за да я закара до летището и изпрати. Въпреки че щеше да е нощен полет, той отдели целия си ден за сбогуване с Рая. Тя се облече старателно, среса тъмните си коси и ги събра на тила с щипка. Взе малкото багаж, който носеше, обърна се към стаята да си вземе довиждане и слезе долу.

Хари седеше на люлката в градината и пушеше. На лицето му беше изписано недоволство. Цупеше се като дете. Рая игнорира това. Не искаше да храни недоволството му с ухажвания. Тя не му беше обещавала нищо и по отношение на него не изпитваше никаква вина. Не знаеше какво ще й донесе Чикаго, нямаше дори бегла представа дали това, което предстои да преживее, й е нужно, дали действително го иска от все сърце и душа, или просто бяга, подгонена от нещо, в ЛА, но във всеки случай в момента това й се видя изход и стремглаво се втурна към него. Хари от своя страна имаше други планове, за които не й беше говорил, той се надяваше, че разполага с достатъчно време, и изчакваше подходящия момент. На него и през ум не му мина, че тя ще отлети за Чикаго толкова скоро, когато едва са започнали да се сприятеляват. Сега в навечерието на заминаването й той не знаеше дали съдбата ще го срещне отново с нея, или се виждат за последно, и с носталгия мислено обхождаше последните няколко недели, в които тя почиваше в дома му. Потънал в мислите си, той не забеляза облечената в бяло млада жена, застанала на вратата към задния двор, и продължи ритмично да се поклаща на люлката, зареял поглед в жълтеникавите цветенца покрай оградата. Рая остави сака, наля си кафе и мълчаливо се присъедини към него.

— Имаш още време да размислиш – каза той, без да я поглежда, – не е задължително да заминаваш само защото не искаш да работиш повече в онзи дом. Моят дом е и твой, остани тук с мен. Ще измислим нещо заедно.

— Купих билет.

— Изхвърли го, остани, омъжи се за мен! – Хари се оживи, беше готов да й разкаже за плановете си с целия плам, който му бяха вдъхнали надеждите.

— Омъжена съм вече, Хари, свърших тази работа рано-рано. Закъснял си с това предложение.

— Какво от това, ще отидем в Лас Вегас и там никой няма да те пита каква си, омъжена или не.

— Ами да – плесна с ръце Рая, – ще си заформим невалиден брак. Чудна перспектива.

Той се направи, че не забеляза иронията и продължи:

— Ще платя на мъжа ти да се разведе с теб, ще му предложа достатъчно.

Рая си помисли с тъжна ирония, че мъжът й би се развел с нея и без да му плащат, но не каза нищо. Хари настоя:

— Слушай, предлагам ти това съвсем сериозно. Предлагам ти също да ми родиш дете и аз ще те обезпеча до края на живота ти. Ще имаш жилище. Ще платя да учиш, после ще работиш нещо, което ти харесва. Ще ти купя кола. Ще ти подсигуря бъдещето! Ето например тук наблизо има един Арт институт, в който се подготвят кадри за работа в Холивуд. Не става въпрос да се снимаш, но можеш да работиш нещо около тези, които се снимат. Ще ти намеря някаква работа в Холивуд.

— Аха, а после ще ти родя дете и ще изляза в майчинство. Изглежда, всичко си измислил, а?

— Няма нужда да ставаш язвителна, сериозен съм.

— Виждам... – Рая разочаровано поклати глава. – Прекалено сериозен, бих казала. Известно чувство за хумор няма да ти навреди. Замислял ли си се над това, че ние дори не знаем дали ще ни има утрешния ден?

— Намекваш, че съм стар?

— Ннне... не намеквам това. Както и да е, няма значение, остави.

Хари не разбра намека й и отговори машинално от комплекса си поради възрастта. Той беше на 64 години и все още тази идея да създаде дете и семейство с жена, която му харесва, не го беше оставила. Имаше зад гърба си един пропаднал брак, а идеята да влезе в друг не само не го вкарваше в ужас, а напротив, той я умоляваше за това.

Боже, мислеше си тя, нима това продължава до старост, нима човек никога не помъдрява? Рая го гледаше с дълбоките си тъмни очи. Какво говори този човек?! Какво бъдеще ще й подсигури?! Той все още вярва в това?! Нима не знае, че няма бъдеще. Не съществува такова нещо. А и тя не търсеше подсигурено бъдеще, тя търсеше любовта. Онази любов, която кара сърцето да изхвърчи от гърдите ти. И никакви материални подсигурявания не можеха да бъдат заместител на това. Тя не се страхуваше да живее опасно, не се страхуваше да се изложи на всякакви изпитания само и само да открие това, което търси. А този човек седеше на люлката срещу нея и й предлагаше сигурност, обезпеченост – неща, които бяха ценност в неговия свят, но в нейния бяха само празни откъм съдържание думи. Рая се натъжи. Всъщност тя усещаше Хари като приятел и не искаше да го наранява с груб, отрязващ отказ. Ценеше го и го обичаше като по-голям брат, като много мило, нежно и ценно същество, но знаеше, че не може да му даде това, което той търси, може би никой не може. Той и Ева бяха единствените хора, които й помогнаха в този град, тя оценяваше това и изпитваше искрена благодарност към него, но той не искаше само благодарността й. А те бяха толкова различни. Дори разликата във възрастта им беше отчайващо голяма.

С времето и от знаците, които й даваше животът, тя все по-ясно започваше да усеща, че това, което търси, не може да го намери някъде навън. Не принадлежи нито на човек, нито на предмет, нито на място, нито на действие. Но все още сякаш инерцията не й даваше да спре и да обърне посоката.

***

 Късно вечерта колата паркира на летището. Двамата прекараха заедно оставащите часове до полета. Не успяха да преодолеят тежката атмосфера, която неволно се създаваше от това, че той категорично бе против заминаването й.    

— Отказваш ми, значи? Това ли е последната ти дума? Разбираш ли, че това може да е последната ни среща?

Тя го прегърна, целуна го и не отговори.

— Дай да намерим нещо за хапване.

Имаше още време до полета. Те седнаха в едно кафе, изчаквайки да дойде часът. През цялото време мълчаха, той я гледаше как отпива от кафето си на малки глътки, а тя избягваше погледа му. Този поглед, който негласно й говореше „Остани, тук е празно без теб...“. Той повече не отвори дума за оставане, не я попита кога ще я види пак, само я гледаше, сякаш да я запомни за последно.

Ох, как не обичам сбогуванията, мислеше си тя, целият този патос около тях... Защо хората трябва да си причиняват това?! Вече нямаше търпение да тръгне, не можеше да изтърпи тази убийствена тишина, която беше толкова плътна, че сякаш можеш да я режеш с нож. Погледна часовника си.

— Май е време да тръгвам – тя стана, усмихна му се, взе сака си и тръгна.

— Чакай, вземи тези неща – подаде й една торба с храна, която беше приготвил за нея, за първите й дни в Чикаго.

— Какво е това?

— Няма да мога да се грижа за теб там, но искам поне да знам, че докато се устроиш някъде, ще имаш какво да ядеш.

— Хари, нали ти казах, че отивам на гости при хора, при познати...

— Да, каза ми – мрачно отбеляза той. – Тук, в Лос Анжелис, също си при познати, някой близък ти е пратил покана, но видях колко се грижи за теб. Не знам онези познати дали няма да са като тези. Вземи, вземи, хайде!

Тя протегна ръка и хвана неговата заедно с дръжката на торбата. От вълнение и благодарност не можеше да го погледне в очите. Струваше й се, че всеки момент ще заплаче. Сълзите сами безконтролно ще текнат по бузите й и тя няма да може да скрие емоцията си. А точно това не искаше да прави. Някаква глупава идея, че трябва да бъде силна и сдържана. Да не показва какво чувства. На никого, на никаква цена.

— Хари, не знам какво да кажа...

— Нищо не казвай, не е кой знае какво, малко салам и хляб, малко сирене и кашкавал. Да не мислиш, че съм купил кой знае какво?

— Хари...

— Хайде, ела да те гушна и бягай да не закъснееш. Не се колебай да ми се обадиш веднага щом усетиш нужда от това или, не дай боже, си в беда. Чу ли? Независимо колко е часът, независимо по кое време се сетиш. Просто ми се обади. Дори и да няма причина. Нали?

КЪМ ТРЕТА ЧАСТ