Да пишеш от сърце за сърце...

Не съм сигурна кога за първи път усетих порив да пиша, но сякаш винаги ми е било по-лесно да се изразявам в писмен вид. Чудила съм се защо е така и съм откривала единствено това, че впускайки се в обяснения в живия контакт може да вляза в емоция (не може, то със сигурност се случва), а емоцията няма особена мъдрост, тя замъглява съзнанието и ми става трудно да структурирам  и изложа добре мисълта си. Докато писмено мога да си пиша и едновременно с това да съм в емоция. Просто текстът ще стане по-наситен емоционално.

Вчера докато разглеждах избрани цитати, попаднах на тази мисъл на Джон Грийн: "Писането е нещо, което правиш сам. Това е професия за интроверти, които искат да ви разкажат една история, но не искат да ви гледат в очите, докато го правят"

Порази ме. Точно така го изживявам. Изцяло сме в синхрон с Джон Грийн.

Първото писмено съчинение направих в училище. Бях в четвърти клас. Учителят ни изведе на разходка до един парк, като преди това каза – този час излизаме на разходка, на следващия ще пишете за това какво сте преживели по време на тази разходка. Аз приех много присърце задачата. Понеже няма кой знае какво външно да преживееш с едно групово ходене до парка с класа и с учителя за 45 минути, аз бях някак си наясно, че ще трябва да опиша вътрешни преживявания. А за да ги опиша, трябваше да ги имам, да забележа какви са. Дадох си задача да се наблюдавам, да не зяпам безцелно, а да медитирам на това, което се случва. Тогава не знаех, че това е да медитирам на нещо. Просто обърнах вниманието навътре, да виждам какво се случва с мен в съприкосновението ми с това, което ме заобикаля. Може би това са били моите първи уроци по медитация, които учителят по литература, без да осъзнава ми е дал.

И така ние тръгнахме и до парка практически нямах нищо, за което да мога да кажа – ето това си струва да се напише. Но когато стигнахме парка, всичко започна да ми говори, да ми изпраща послания, сигнали, да пулсира в своеобразен ритъм и да ми показва своите тайни. Сякаш попаднах в приказен свят. В него дърветата бяха живи същества, въздухът, листата, тревата… имаха специфична аура около себе си и ме привличаха да се свързвам с тях по начин, който сякаш в момента беше недостъпен за другите деца. Те се забавляваха, но не наблюдаваха вътрешното измерение на забавлението си. Просто бяха на един урок на открито.

После се върнахме в училището и до следващия час по литература не помислих за урока на открито. Когато дойде време да имаме час отново, ми се стори, че бях забравила всичко. Трябваше да повикам спомена, да върна изживяването и да го опиша по максимално жив начин, така че всяка вибрация, всеки нюанс от преживяното да намери израз, за да направи автентичността на преживяването да изглежда като текст. Осъзнах, че целия запис от разходката съществува в мен в мирис, звук, цвят, картина, и е толкова жив, колкото беше и когато бях там. Осъзнах, че аз съм в състояние да привикам спомена не само като мисъл, но и като преживяване и това е ключ към това да напиша максимално жива и автентична историята. Усещах, че буквално съм това, и бидейки това не ми е никак трудно да го напиша. Аз пиша себе си...

Тогава не мислех по такъв начин, просто се случваше естествено. Някак спонтанно, като да дишам. Докато пишех изчезна изцяло стаята, децата, учителя, времето пространството. Аз бях цялата в света, за който пишех. И енергията на всичкото ми внимание беше концентрирана на това единствено нещо, за което пишех.

В някакъв момент чух, че би звънеца. Това ме извади от приказния свят и ме върна в класната стая. Децата шумяха, те бяха шумели и докато съм пишела, но това изцяло съм го пропуснала. Аз не съм била във външния шум. Аз съм била в писането на разказ по преживяно.

Сега, много години след това, мога да видя и да кажа, че това е било моята медитация. Не беше учудващо, че когато учителят връщаше писмените работи, моята работа беше оценена с 6 и два плюса. Не беше чудно, че когато учителят дойде до моето име и моя лист, се спря, дойде до мен и ме погледна втренчено. После погледна работата ми, а после пак мен. Накрая каза:

— Мария, знаеш ли, че ти можеш да пишеш?

— Ааа, ъъъ…

— Оригинален подбор на изразни средства, специфичен начин да разкажеш преживяното… – Ето виждате ли? Когато някой много чете, после му е лесно да борави с думите. Той ми подаде листа и ми се усмихна. – Виж си работата, а после ще я оставя за таблото, да я видят всички класове. Искам да  говоря за това с родителите ти, но ти трябва да знаеш – имаш моята подкрепа ако решиш да се учиш и да се развиваш в тази посока.

Признавам, че това ме смая. Първо защото аз не съм от тези, които четат много и второ нямам някакъв специфичен начин да се изразявам, нито пък имам специален подбор на изразни средства. Просто пускам емоцията да тече, а с нея потичат и думите. Нямам никаква заслуга за това. Просто ги записвам. Обаче не можех да обясня това на учителя…

Не помня дали казах на родителите ми, дали той е говорил с тях на някоя родителска среща… Помня само, че този двоен лист хартия, издърпан от средата на тетрадката и изписан с моите преживявания по време на часа на открито, бяха накарали учителя по литература да изрази задоволство, да ми се усмихне, да се зарадва. Това беше наистина важно, защото този учител никога не се усмихваше. Никога, от никого и за нищо не беше доволен или дори да е бил, внимаваше да не го изрази пред нас.

Може би не точно с това, което ми каза, но заради това, което излъчваше и изразяваше докато го казваше, аз усетих, че нещо много красиво е видял в моята писмена работа и ми се прииска пак да я прочета. Този път през неговите очи…

Това беше първата ми писмена изява и тя беше поощрена, но аз не се впуснах да я развивам.

После пишех предимно във форума на абв, но форумното писане, особено в онзи форум беше повече разговор с хората, които най-често се подвизават там. Не мога да го нарека творческо писане или форма на творческа изява. Първото нещо, което написах и в последствие издадох беше романът „Рая отвъд голямата вода“.

Тук се изкушавам да цитирам поета, който е казал – изпълни хартията с диханието на твоето сърце. Това е подходът към всяка форма на творческа изява, и е особено важно за писмената. Читателите ще искат да четат твоите неща, само ако усещат, че си искрен, че това което пишеш идва от твоето сърце. Тогава директно докосва техните. Читателят може да ти прости някоя и друга грешка, някое и друго пропуснато тире, някое и друго излишно повторение, но той няма да ти прости ако си неискрен с него, а и моите лични впечатления са, че само когато пишеш искрено и от сърце усещаш истинско удовлетворение от писането.

Общо взето... такива ми ти работи.
М.