За писането - мемоари на занаята

Един ден, по препоръка на Тишо, малко преди издаването на книгата ми "Рая отвъд голямата вода", прочетох "За писането, мемоари на занаята" от Стивън Кинг. Прочетох я от край до край... Сега първо да кажа, че принципно не ме вълнуват такива наръчници за творческо изразяване, било то чрез писане или рисуване или каквато и да е форма на творене – мисля си, че творчеството е спонтанен акт и човек трябва просто да остави то да се случи. Поради това, когато Тишо ми предложи да чета и препрочитам тази книга, за да доразвивам и дообогатявам уменията си да пиша, в първия момент се отнесох скептично. Какво да те учат да пишеш - или можеш или не можеш. То е като да правиш секс с любимия, следвайки инструкциите на учебник. Въпреки това се разрових да видя какво що около тази книга, най-вече за да разбера какво Тишо е намерил в нея. Изчетох я практически на един дъх. Започва с разказ за детството на автора, минава през описания на това как е започнал да пише и как това става негов занаят, неговия живот. Някъде по средата на писането, той прекъсва работата по книгата, заради инцидент. Става жертва на автомобилна катастрофа. Именно страстта му към писането го връща към нормалния му живот и помага да се възстанови. Когато нещо ти е тръпка…

Втората част на книгата представлява именно обяснения за уменията, похватите и изобщо тайните на занаята. Много неща, като ги чета осъзнавам, че аз без да знам, че това са похвати при писане, ги прилагам и от това ми става забавно.

Неговият първи читател е съпругата му Табита. Докато тя чете за първи път неговите още неотпечатани ръкописи, той гледа лицето й, изражението, и вече сякаш знае… Интересно ми стана, аз пък си сверявах часовника с Иринка. Тя беше моят първи читател. По същия начин докато тя чете прясно написаното ми, още девствено четиво съм я наблюдавала какво излъчва лицето й, за да усетя как евентуално въздейства това, което съм написала.… :) Защото, разбирате ли - писателят си има негово интимно отношение с и за това, което е написал, но преди да видиш изражението на читателя, не знаеш как твето писане отрефлектира в съзнанието на другите. В този смисъл – да, и аз мога да потвърдя, че на всеки писател му е нужен първи читател, с когото да си свери часовника, още преди да покаже творението си пред публика. И другото – не трябва да показваш романа си пред публика, дори след първа редакция. (Първият ти читател също се явява публика) Сурово написаният текст ще претърпи толкова фази на промяна, че няма смисъл да го показваш на никого преди да си получил съвсем ясното усещане, че ето сега вече може да пуснеш някого между теб и него. Писателят има интимно взаимодействие с текста си, в което никой не трябва да влиза поне докато не мине втора редакция!

................

и т.н.

Това са неща, които се установяват в самия процес на работа по дадена творба. Прекрасно е да си ги откриеш сам за себе си, докато пишеш, но и това че някой ги е систематизирал в книга като мемоари на занаята също е много хубаво.

Така като се замисля, тази книга може да бъде полезна на тези, които и без нея се справят чудесно. Защото когато имаш, ще ти се добави… J J J 

Впрочем ако не си я чел, прочети я. Ако пишеш и това ти е страст, ще огледаш много неща от себе си в нея. Ако не пишеш, не се знае, може пък тя да те вдъхнови да пропишеш. Ми да... 

Та... такива ми ти работи...

М.