Какво би било ако... те няма?

Сякаш е станало начин на живот, втора природа, непрекъснато да бъдеш някой, който не си, защото някак трябва да се вместиш в околния свят (по-точно в твоите представи за него).

В някакъв момент толкова свикваш с това, че изобщо дори не се съмняваш, че ти си това, което отвън изглежда да си. Приемаш го по подразбиране, сключваш негласнен и неписан договор да играеш играта и изцяло забравяш кой си ти в тази игра.

Участвах в пиеса по индийския епос Рамаяна. Играех лошия демон Равана. С театър Премананда разбира се. Това беше преди около две години. В пиесата героят ми умира. Има сцена, в която съм мъртъв демон и лежа неподвижно, докато над трупа на героя хора четат, говорят...
Когато репетирахме това, в момента, в който лягам по гръб неподвижно и се правя на умряла.... изведнъж изживях.... въздишка.

Нещо като: "Ооофффф, край! Това беше. Ето лежа мъртва и всичко е свършило... Няма ме. Няма нужда да бъда аз, да убеждавам хората и себе си, че аз съм аз, да ги удовлетворявам, за да не са недоволни, да очаквам, да изисквам, да поддържам имидж… всичката тази истерия около поддържането на тази личност "аз".

Другите актьори говорят над "мъртвото тяло", сякаш не съществувам.
Ако репетицията продължи по-дълго, започвам наистина да се усещам сякаш ме няма... и изненадващо за мен беше, че получих облекчение.... Облекчение от възможността да ме няма. Усетих колко енергия взима поддържането на еголичността, която в действителност служи само за да убедиш другите и себе си, че ти си ти и да им доказваш, че си това, което искаш те да виждат в теб. А това по принцип изобщо не е вярно. Нито ти си ти, нито тези, които убеждаваш са тези, които си мислят, че са. 

Изобщо в този театър на живота никой не е този, който се прави че е, но никой не осъзнава това. И само защото не осъзнава, непрекъснато ужасно много се напряга.

А някой ден това няма да е само репетиция на пиеса. Някой ден ще трябва да изиграеш и тази роля в пиесата на твоя живот.

Може би точно заради това е толкова трудно човек просто да се отпусне и да бъде.. Напрягаш се, бързаш, препускаш през живота като състезателен кон – нямаш време и това непрекъснато ти диша във врата. Внушава ти страхове и притеснения, които дори не осъзнаваш като такива. Даваш им други имена.

Пропускайки да осъзнаем това, ние продължаваме да робуваме на собствените си изисквания, които непрекъснато поставяме към себе си заради другите, и изисквания на другите към нас, които ни поставят волно или неволно, защото такива са правилата на играта, която ти някога несъзнателно си приел да играеш.

Това е... просто е толкова уморително.

Такива ми ти работи...

М.