Случвало ли ти се е да се докараш до там да прегориш?

Друг израз за това състояние е - да ти пуши главата, да ти падне пердето, да ти писне на... прическата... Да. Мисля, че вече стана ясно за кое състояние ще пиша.

Разледах много статии из интернет пространството за burn-out синдрома, но в най-голям брой от тях той се съотнася до професионални прегаряния, до родителски... Всъщност това се случва във всяка форма на проява, където има стрес от силни очаквания и се случва, когато очакващият не получава и не получава това, което очаква.

Какво по специално имам предвид - ще се опитам да онагледя с пример.

Представи си, че имаш приятел/ка, може да е и любим/а – под каквато и форма да сте в общуване, есенциално е да имаш желание да поддържате приятелство, любещ контакт, разбирателство, взаимна помощ и грижа. Добре ама за любов са нужни двама. Поне в тази й форма, така че за да постигнеш това равнище на общуване, трябва и другият човек да иска да ти откликне. Трябва да има взаимност, така да се каже. Да си представим сега, че другият човек няма желание за взаимност и не иска да поддържа приятелско, любещо отношение с теб. За сметка на това проявява егоизъм и се дърли с теб за живо и за умряло. Можеш да опитваш отново и отново, може да правиш милион жестове на приятелство, може да му подаваш модел на поведение, да намекваш, да подсказваш, но колкото повече ти опитваш, толкова повече той се дърпа. Сякаш му навлизаш в пространството. Той се пази от теб и те атакува винаги когато му се даде възможност. Да предположим, че ти си търпеливо добиче и не се отказваш лесно. Въпреки всички тези неща, прощаваш продължаваш да си отворен сърдечен и приятелски настроен към човека. Може дори години наред… зависи кога ще ти падне пердето. Но ако ти не получаваш взаимност – все някой ден ще ти падне… на това му викат да прегориш. Има логика. Някак сякаш бушоните ти изгарят и ти спира тока.

Друг пример може да е в работна среда. Не е задължително с твоята посветеност на фирмата, на работата да очакваш потупване по рамото, целувка от служебния катър или усмивка пред строя. Дори може и да не очакваш да те почешат под муцуната или да те погалят зад ушите с думите – добро куче, добро куче. Може да ти е достатъчно просто да живееш в топла, сърдечна, приятелска среда и това да е мотивът на твоето топло, сърдечно отношение. Може да си непоправим идеалист романтик и да искаш всички хора да сте братя, да се обичате и да си помагате. Не е обезателно да си луд, за да искаш такова нещо, но често е необходимо изискване, за да продължиш да го искаш и след стотиците удари под кръста.

Друг пример е да искаш отношения с конкретен мъж/жена. Да изградите връзка, в която да има любов, топлина, сърдечност, грижа. В която да няма егоизъм или поне ако има да е в минимални мащаби. За целта си готов на всякакви саможертви на егото, готов си да простиш хиляда пъти само и само другият човек да дойде до момент, когато ще ти върне със същото, ти ще имаш споделеност и взаимност с него и от това ще изживяваш любов, чрез него/нея към целия свят. Пак ти е нужна доза идеализъм, за да си такъв, но да кажем, че я имаш и проявяваш.

Всичките тези примери говорят за една емоционална природа, един вдъхновен за красота навън и отвътре човек, който обаче черпи вдъхновението си от… представите, които му рисуват собствените му идеали и от това как му откликват отсреща. И за да дойде до това, което иска да получи, той се дава максимално. Минава милион пъти границите на егото си, отказва се от милион и едно неща, прави хиляди компромиси… И не става и не става това, което той иска да се получи. Отсреща получава нови и нови предизвикателства към егото си…

В зависимост от това къде ти е предела, в един момент ще изпушиш. По-рано или по-късно… неизбежно. Ти имаш лимит. Ти не си безкраен. Може да направиш много неща за хората, но ако продължават да ти плюят на ентусиазма в един момент ще дойдеш до този праг. Тогава ще минеш в другата фаза. Ще дойде апатия, ще се затвориш, ще ти стане безразлично, но ще бъдеш нещастен с това безразличие. Ще охладнееш, но то е само, за да не те боли повече. Когато дойдеш до това състояние на индиферентност, може да ти стане едно такова – добрееее бе, дръжте си я тая ваш‘та велика любов, която не искате да я споделяте с мен. Аз пък и не ви я искам повече.

Това емоционално отдръпване е съпроводено с множество психосоматчини реакции. Като например патологична умора, нежелание за комуникация и срещи с хора, загуба на интерес към неща, които иначе си обичал, инертност, отказ от храна (или хронично преяждане) понякога. Лесна раздразнителност или брутален дебилизъм, непукизъм.

Във всеки случай това е нездраво. Това състояние, в което емоциите прегарят и ти става все едно е сигнал, че нещо в твоя начин на живот не върви добре. Че е време да промениш нещо, че трябва да преразгледаш приоритетите си, да видиш дали си на правилното място, с правилните хора. Въпреки че ако това е подходът ти, ти ще го имаш на всяко място, на което се случи да се проявяваш.

Как да излезем от състоянието на прегорели емоции?

Преди всичко трябва да спрем да очакваме от другите каквото и да било. Това е първото и последното нещо, което може да доведе до качествена промяна. Никога никой няма да ти откликне на емоцията по начин, по който искаш, защото няма двама човека, които искат едно и също нещо. Ти никога никого няма да удовлетвориш, нито пък някой някога ще удовлетвори теб по твой собствен начин.

Защо?

Защото не е в природата на нещата удовлетворението да идва от вън. Или това удовлетворение, което идва отвън винаги е временно непостоянно и в самата си същност подлежи на промяна. Докато зависиш от място, хора, отношения, за да си щастлив, винаги може да разчиташ да не получиш щастието. Или ако го получиш, може да разчиташ скоро да си го дръпнат. Защото това, което може да ти бъде дадено от вън, също така може да ти бъде и отнето.

Какво да направим?

В чисто практически измерения, най-напред прости на себе си, а после и на всички около теб. После разбери, че не е възможно да бъдеш удовлетворен по външен начин и насочи вниманието и енергията навътре. Колкото повече гледаш навътре, толкова по-малко очакваш да получиш отвън. Няма хора, няма обстоятелства, няма ситуации… всичко си тече покрай теб, ти присъстваш, отразяваш, но не проектираш в хората и в обстоятелствата нито надежди за удовлетворение, нито разочарования от липса на удовлетворения. Започваш да зависиш все по-малко от външното и започваш да търсиш все повече вътрешното. В един момент може да дойдеш до това, че пак ти е все едно как се проявяват околните към теб, но ти е ведро отвътре. Няма депресия, няма фрустрация, няма скептицизъм и получен в резултат на отчаянието цинизъм. Ти ставаш лек, ефирен и около теб става светло, тихо и спокойно. Нещата се случват, но ти не си този, който ги прави. Хората се проявяват, но ти не си този, който ги съди или преценява. Нито тях нито себе си. В самата си същност си доволен, спокоен и тих, така че нямаш претенция към нищо от това, което е навън. Хората може да те обичат, може да не те. Може да ти се радват, може да не ти се радват. Може да има или да няма разбирателство. Каквото и да е, го приемаш с благодарност и нямаш никакви оплаквания.

Осъзнаваш ли колко много поразии може да направят в живота ти иначе на глед съвсем оправданите ти очаквания към околния свят и към теб самия? Успях ли да те вдъхновя да ги оттеглиш от всички и от себе си? Ако съм успяла, този пост си е свършил работата. Във всеки случай, докато го пишех осъзнах, че дори аз мога да го направя. Просто трябва да сменя посоката.

Да!

М.