Когато вътрешното е удовлетворено и външното е щастливо!

На 16.01.2018 представихме книгата "Рая отвъд голямата вода" в Бургас.  Тука обаче ми е думата не за този ден, а за следващия. Денят, в който се връщахме към София. Та значи, пътувахме обратно за София с влак. Представянето беше минало много удовлетворяващо и както разказах тук след това бяхме на гости на една много светла мила и очарователна Ели. На сутринта тя ни стовари бодри на гарата и ние си хванахме влака обратно за София.

Харесахме си купе настанихме се и след малко влакът тръгна. В купето беше хладно. Не можехме да свалим якетата – поради някаква техническа неизправност точно в този вагон парното работеше на по-ниски температури. Но ние с Рени нямахме оплаквания… поне до някой момент. Скоро дойде кондукторът да ни провери билетите и обясни, че ще отиде в другите вагони, за да види на какви температури работи там парното. Имал съмнения, че в този вагон нещо не е наред с отоплението.

— Така е, не е наред, съгласихме се ние. Вижте, не можем да свалим якетата.

— Ами, ако там е по-топло преместете се. Сега ще ида до там и на връщане ще ви кажа дали има свободни места.

Ние с Рени се спогледахме въпросително, но веднага след това издадохме онзи звук между е и а, с който искаш да кажеш – ааайде сега, чак пък толкова да си угаждаме… Нашата компания, приятелската близост и присъствие на всяка от нас правеше атмосферата топла, сърдечна и компенсираше студеното купе. Когато ти е топло на сърцето, и тялото някак се сгрява.

Малко по-късно обаче кондукторът дойде и ни обясни, че оттатък (в другия вагон) си е направо жега, има много свободни купета и можем да се преместим ако искаме. На мен вече беше почнало да ми става студено и с якето. Явно на Рени също. Отново се спогледахме съзаклятнически. Дали да не си подарим едно топло пътуване до София – поне за остатъка от пътя – попитахме се негласно. Веднага след това и двете се хванахме за багажите и тръгнахме към топлите страни.

В другия вагон се оказа, че няма толкова много празни купета, колкото на кондуктора му се е сторило. Да не кажем направо, че нямаше и едно. Все пак ние бяхме замислили сериозно да пътуваме през остатъка от пътя до София на топло. Избрахме най-празното купе и се настанихме в него. Там имаше само едно момиче.

— Ех че топло е тук – възкликнах. Лелеее, ама ние за кво се мъчихме толкова на оня студ? Я гледай тук каква е жега, можем да си свалим якетата сега. Чудесно.

Настанихме се отворих си лаптопа и се захванах да си редактирам следващата книга.

Май успяхме да пропътуваме един час там. В някакъв момент слънцето толкова силно напече, че се наложи да мина от другата страна, където не пече толкова. Заради топлото купе и заради силното слънце в някакъв момент се зачудих защо всъщност не си взех банския. На плажа може да не можеше да се ползва, но затова пък във влака…

Спогледахме се отново с Рени. И двете явно ни беше подгонила носталгия по хладното купе, в което най-напред се настанихме. За к‘во изобщо дойдохме тук? Дали да не се върнем пак там, а?

— Давай, решително каза Рени.

Отново се заподготвяхме за миграция.

Когато се върнахме в хладното купе установихме, че всъщност там температурата не е чак пък толкова ниска. Освен това, понеже купетата бяха от другата страна, където няма слънце, нямаше и възможност да ми пече в очите докато работя на компютъра… Настанихме се. После отворих лаптопа отново и написах този извод::

В тялото и в сетивата удовлетворение няма да намериш. Или ще ти е прекалено топло или ще ти е прекалено студено, или ще ти е прекалено тъмно или ще ти пече в очите…

Винаги нещо няма да достига, винаги нещо ще е в повече от необходимото.  И винаги някъде ще те стяга чепика… затова вместо да настояваш да намериш перфектната външно удовлетворяваща среда, по-добре седни медитирай!

……………….

Когато вътрешното е удовлетворено и външното е щастливо!

Такива ми ти работи…

М.