Изкуството да бъдеш дете (За децата, за възрастните и за... трамваите)

Този път изобщо не чакахме на спирката. Трамваят дойде практически веднага. Имаше много свободни места и двете с Лидия се ориентирахме към две от тях. Тя завърши със закуската си, погледна ме съзаклятнически, усмихна ми се дяволито и скочи към нейното любимо място в трамвая.

А любимото място на Лидия в трамваите е до задното стъкло, на гърба на возилото. Тя обича да сяда на една такава платформа, която има там и да се хваща за дръжките, които след като седне, практически остават пред нея. Тя седна, намести се удобно и ми даде най-щастливата усмивка на света.

Изведнъж някаква леличка от трамвая се развика.

— Махай се от там детенце! Не може да стоиш там, там минават всички токове на трамвая. Веднага се махни да не те удари ток.

Лидия ме погледна, усмивката и беше угаснала. Тя смръщи устнички и с неохота слезе. Взе си раницата и се върна на мястото, на което седеше преди да отиде отзад. Гледаше ме сърдито. Аз свих рамене.

— Не знам Лиди, аз не разбирам. Щом така казват, може и така да е. 
Тя скръсти ръце, направи нацупена физиономия и смръщи вежди. Това беше нейното любимо място. Сега тази леличка искаше да я убеди, че любимото й място е опасно и тя искрено се ядоса на това. 
— Аз пак ще си сядам там – троснато каза.

— Защо? – попитах.

—Защото там ми харесва.

В това време леличката възторжено заобяснява на всички лелички около нея на висок глас как някакво дете много обичало да сяда там, но един ден претърпяло злополука. Ударил го токът и едва не умряло. Цялото му лице било обезобразено, едвам го спасили. Поне оцеляло.

— Много е опасно това място. Завърши многозначително леличката и закима към ужасените си слушатели.

Лидия все още не беше съвсем убедена, че любимото й място е толкова опасно. Тя се цупеше съвсем искрено.

— Защо мама никога не ми е казвала да не сядам там? Попита тя и отново скръсти ръчички пред гърдите си.

— Може би мама не е знаела Лиди – подхванах меко аз. Ето виж че и аз не знаех, че това място е толкова опасно.

— Хм! Тросна се отново тя. И се загледа през прозореца.

След малко дойде нашата спирка и ние с нея се отправихме към вратата.

Спряхме на светофара.

— Мразя възрастни – каза Лидия и ме погледна така, сякаш искаше да получи съчувствие.

— Защо ги мразиш? – попитах и я хванах за ръката.

— Защото само за страшни неща, говорят, само ме заплашват. Не знам, не ги обичам. Не могат ли просто да кажат каквото имат да казват, защо трябва да обясняват случки, със страшни неща в тях? Защо за всичко трябва да ме карат да се плаша. Не обичам възрастни. Всичките са такива!

— Лиди и аз съм възрастна и мен ли ме мразиш?

— Не, каза Лидия, ти не ме плашиш. Теб те харесвам… ти никога не ми говориш така.

Тя продължаваше да се цупи. Личицето й излъчваше искрен гняв от това, че е малка и не може да се защити от негативните страхови прожекции на възрастните върху нея. На това, че не може да си сяда вече там, където й е толкова кеф да сяда. На това, че някаква част от този страх, който лелката от трамвая емитираше в пространството я беше хванал… на нещо от нейния разказ тя беше повярвала.

— Лиди, може би не е толкова зле да не сядаш там.

— Ама аз обичамммм!

— Ами щом обичаш, тогава сядай си, какво ти пука, че някой казва страшни истории за това място?

Ъъъх! Изръмжа тя и тръсна глава по нейния особен сладурански начин.

Целият следобед й беше гаден. Беше кисела, заядлива, напрегната, нервна и не спираше да повтаря – искам мама.

Понякога наистина не мога да разбера някои възрастни – както вече стана ясно аз не съм възрастна. В света на Лидия прилагателното "възрастен" не значи някой, който е на възраст по-голяма от нейната. То означава някой, който се е взел прекалено насериозно. Някой, който е забравил, че е бил дете. Някой, който се държи назидателно с по-малките от него хора, мислейки си, че знае, разбира и е умен повече от тях. Тя не гледаше на мен по такъв начин, даваше ми статут на равен и ми разказваше неща, каквито на възрастните никога не би споделила. Естествено. Те й внушават само страх. Те изобщо не са от нейната планета.

Да ви питам аз сега вас, уважаеми възрастни, разбирате ли изобщо какво пропускате, с това, че не можете да се интегрирате към ведрия, светъл, очарователен свят на децата? С това, че не разбирате галобски (език, който учат в училищата и говорят в чудната страна Галобия), с това, че не искате да се свържете по положителен начин с тях, за да им предадете евентуалната мъдрост, която се предполага, че сте натрупали в годините?

Мислите, че вашето знание, което им пренасяте чрез страх е много нужно и полезно? Мислите, че великите мъдрости, които искате да наложите, заплашвайки ги, са притрябвали на някого? Мислите, че ще ги вземат на сериозно? (Не, няма да ги вземат. Ще слушат, ще спазват, това, което им казваш, само докато са малки и не могат да се защитят от твоя наставнически авторитет. А после ще пораснат и ще се изплюят върху тях.)

Ако си мислите това, аз ще ви кажа, че изобщо нищо не разбирате. Ако искаш едно дете да вземе на сериозно твоите премъдрости, докажи чрез своето присъствие, излъчване и същност, че те са наистина съществени. Ако ти с твоя живот не доказваш това, на което го учиш, ако думите ти не съответстват на нещата, които правиш, детето няма да те вземе присърце. Защото детето учи чрез опитност. То попива от твоето присъствие, от твоята любов, от твоята харизма, от твоите действия. То ще ти повярва, ако покажеш искрена емоция. ако види, че наистина те е грижа от любов(да не се бърка страх с грижа). В противен случай ще страда от страха, който му внушаваш и ще се противопоставя вътрешно на това, което му казваш.

Има си места където да бъдеш възрастен. Има и други, където е необходимо да извикаш детето в себе си, за да прояви мъдростта, която е натрупало с годините, но да я пренесе като дете на дете. Защото възпитанието и общуването с детето е взаимодействие на любов и разбирателство. То в никакъв случай не е назидателен акт.

Или поне аз така го изживявам!

М.