За писането - мемоари на занаята

Един ден, по препоръка на Тишо, малко преди издаването на книгата ми "Рая отвъд голямата вода", прочетох "За писането, мемоари на занаята" от Стивън Кинг. Прочетох я от край до край... Сега първо да кажа, че принципно не ме вълнуват такива наръчници за творческо изразяване, било то чрез писане или рисуване или каквато и да е форма на творене – мисля си, че творчеството е спонтанен акт и човек трябва просто да остави то да се случи. Поради това, когато Тишо ми предложи да чета и препрочитам тази книга, за да доразвивам и дообогатявам уменията си да пиша, в първия момент се отнесох скептично. Какво да те учат да пишеш - или можеш или не можеш. То е като да правиш секс с любимия, следвайки инструкциите на учебник. Въпреки това се разрових да видя какво що около тази книга, най-вече за да разбера какво Тишо е намерил в нея. Изчетох я практически на един дъх. Започва с разказ за детството на автора, минава през описания на това как е започнал да пише и как това става негов занаят, неговия живот. Някъде по средата на писането, той прекъсва работата по книгата, заради инцидент. Става жертва на автомобилна катастрофа. Именно страстта му към писането го връща към нормалния му живот и помага да се възстанови. Когато нещо ти е тръпка…

Втората част на книгата представлява именно обяснения за уменията, похватите и изобщо тайните на занаята. Много неща, като ги чета осъзнавам, че аз без да знам, че това са похвати при писане, ги прилагам и от това ми става забавно.

Неговият първи читател е съпругата му Табита. Докато тя чете за първи път неговите още неотпечатани ръкописи, той гледа лицето й, изражението, и вече сякаш знае… Интересно ми стана, аз пък си сверявах часовника с Иринка. Тя беше моят първи читател. По същия начин докато тя чете прясно написаното ми, още девствено четиво съм я наблюдавала какво излъчва лицето й, за да усетя как евентуално въздейства това, което съм написала.… :) Защото, разбирате ли - писателят си има негово интимно отношение с и за това, което е написал, но преди да видиш изражението на читателя, не знаеш как твето писане отрефлектира в съзнанието на другите. В този смисъл – да, и аз мога да потвърдя, че на всеки писател му е нужен първи читател, с когото да си свери часовника, още преди да покаже творението си пред публика. И другото – не трябва да показваш романа си пред публика, дори след първа редакция. (Първият ти читател също се явява публика) Сурово написаният текст ще претърпи толкова фази на промяна, че няма смисъл да го показваш на никого преди да си получил съвсем ясното усещане, че ето сега вече може да пуснеш някого между теб и него. Писателят има интимно взаимодействие с текста си, в което никой не трябва да влиза поне докато не мине втора редакция!

................

и т.н.

Това са неща, които се установяват в самия процес на работа по дадена творба. Прекрасно е да си ги откриеш сам за себе си, докато пишеш, но и това че някой ги е систематизирал в книга като мемоари на занаята също е много хубаво.

Така като се замисля, тази книга може да бъде полезна на тези, които и без нея се справят чудесно. Защото когато имаш, ще ти се добави… J J J 

Впрочем ако не си я чел, прочети я. Ако пишеш и това ти е страст, ще огледаш много неща от себе си в нея. Ако не пишеш, не се знае, може пък тя да те вдъхнови да пропишеш. Ми да... 

Та... такива ми ти работи...

М.

Да правиш нещата, които те радват, да се радваш на нещата, които правиш

Това е нещо, като да внесеш цвят в живота си. И това не е чак толкова невъзможно. Дори не бих казала че зависи от някой друг. То зависи изцяло от нас самите.  

 Ние се изкушаваме да намираме виновници за нашето нещастие (недоволство, неудовлетвореност), но то е най-често, за да потвърдим нежеланието си да се променяме. Нали, ако някой друг ми е виновен, аз завися от него, а той не иска да направи каквото искам. Ето, аз съм в неговите ръце. Проклятие тегне над злощастната ми глава. Но може би все пак не е точно така? Да, със сигурност не е…

Искам да кажа, че… впрочем изключително много обичам да готвя. Да, това е едно от нещата, които ме радват да правя. Почти толкова, колкото да пиша. Ако пък ще готвя на други хора, сърцето ми се изпълва с такъв кеф. Всеки път, когато ще готвя за любими гости, винаги е сякаш за първи път. Представлява един своеобразен ритуал, на който изобщо не му знам последователността, поради което подходът ми към това начинание е изцяло творчески. Познайте от кого съм се научила на това? 
Признавам, че всъщност винаги съм имала такава нагласа, но като че ли Кану я доразви в мен. Нагласата за творчески подход към нещата, които правя. Вложи съзнание, внимание дори в най-обикновеното действие и ще видиш, че няма нищо обикновено. Всичко се превръща в едно космическо събитие – казва той. И понеже не само казва, той така живее, а аз бидейки в близост, постепенно започвам да попивам този начин, да го възприемам като свой.

Обикновено, както споменах, в началото почти никога не знам какво ще готвя, затова готвенето започва още с посещението на магазина. Например снощи минах през Билла, за да си купя един от онези соеви кремчета, които редовно хапвам с кеф. Кремчета нямаше, но минавайки покрай зеленчуците видях една развълнувана глава броколи… Тя дискретно, но настоятелно даваше знаци, че си търси тенджера за сериозна и смислена връзка…

Дали пък не трябва да сготвя броколи?! – помислих си в изблик на желание да й помогна. После се сетих, че последния път, когато предложих броколи ми казаха, че броколите ми имали странен вкус, като на риба… В този ден аз трайно се обидих на броколите като зеленчук изобщо. – Защо трябва да му причинявате това? Намерихте кога и на кого да се правите на риба? Няма да ви купувам повече! И не ги купувах много време. Но тази глава броколи толкова сърцераздирателно настояваше. Вземи ме, вземи ме!

— Няма да те взема, ти си ГМО, общувала си генетично с някакви странни риби, така че миришеш на риба. Не си играя на готвач повече с теб.

— Не мириша на никаква риба, заклевам се. Настояваше броколито. Вземи ме и ще видиш!

— Добре, добре. Помислих си аз и взех броколите в кошницата си. – Не знам какво ще направя с теб, но…

Броколито се израдва много. Само дето не изтанцува танца на радостта в кошницата ми. Взех и една тарелка гъби шийтаке. Няма никаква логика броколи с гъби… но както вече споменах, когато подхождам към набирането на материали, аз най-често не знам какво ще готвя.

Вечерта направих кюфтенца от елда, сос от гъби шийтаке и обмислях какво меню да подготвя за най-любимия ми измежду всички гости. Опитвах се да се свържа с него и да усетя какво ми се яде. Говорихме с Шуки за храната и за нейното зловредно или благотворно действие. Изведнъж тя ме попита:

— Как мислиш дали Любимият яде крема сирене?

— Не – отвърнах аз. Той яде само зрели сирена. – Хей, ами ние можем да му направим крема сирене, ако искаш. Парче сирене, вода, подправки, олио, евентуално заквасена сметана, всичко това пасирано с пасатор — и ето ти крема сирене.

Тя се усмихна.

— Аз имах предвид за някой сладкиш, ако се наложи…

— Аха – казах аз.

Не знам дали това става за сладкиш. Но идеята за самоделно крема сирене не ме напусна. На сутринта разбрах, че съдбата на броколите е да влязат в сос с такова крема сирене и да полеят макарони от елда, които Кану много обича. Вече имах идеята какво ще готвя. На сутринта сътворих крема сиренцето, а после нарязах и сварих на водна пара и броколите. Остана само макароните и храната е готова.

Обожавам този подход към готвенето. Към всички неща, които правя. Преди всичко защото никога предварително не знам какво ще е. Може би някаква бегла представа, евентуално, какво може, но нямам конкретно концепт. А после всичко около мен почва да ми дава идеи и знаци. Накрая самата аз откривам какво е трябвало да сготвя и се радвам от все сърце на това, което се е получило.

Този начин да живееш, да правиш нещата е уникален с това, че живееш живота откривайки го във всеки един момент наново.

Има и друг начин. Набелязваш меню, записваш продуктите, които са ти нужни, отиваш на магазина, купуваш ги, а после ги готвиш. Но този модел на действие е повече модел на извършване на нещо, което преди това си решил в ума си и се губи елементът на спонтанност, на откриване, на забавление. Губи се интересната част от това самият ти да се изненадаш на това, което ще излезе изпод черпаците ти… Всъщност то е не само свързано с готвене… може да се живее така във всеки аспект на живота. И бих казала, че със сигурност това е моят начин.

Ако се усещаш че правиш неща, които не те радват, помисли над това. Опитай да внесеш промяна, счупи стереотипа, направи нещо. Само не се оставяй да боксуваш в нещо, което не те кефи, защото това ще ти генерира гняв.

Естествено никой не може да настоява на никого как да живее, как да прави нещата, но ако така или иначе ще правиш нещо, то нека поне то да ти носи радост и да ти е приятно. Защото ако правиш нещо, което не те радва, което не ти е приятно, много скоро почваш да се чувстваш използван, да не искаш, да се дърпаш, да броиш колко пъти го правиш ти, колко другите, да внимаваш да не се минеш, да не те прецакат с един път повече да го направиш ти… 

Дойдеш ли до такова положение, по-добре не прави това, вземи прави нещо друго. Нещо, което те радва или пък смени подхода, научи нещо друго. Дори и на 100 години да си, не е късно да промениш, да се откажеш от модел, който вече не работи и да се отвориш към възможността да се забавляваш с нещата, вместо да се мъчиш с тях. Човек винаги може да намира нови и нови измерения в живота, в нещата и да се забавлява с тях. Освен ако не настоява да му е гадно на всяка цена...

Такива ми ти работи…

М.

Не стъпвай с кални ботуши по свещената земя

Малцина наистина знаят тайна на това да можеш да общуваш с другите хора. Ние се учим на това изкуство практически цял живот. Някои са по-възприемчиви и искат да напредват, други по не им се отдава, не успяват… От какво в крайна сметка зависи? Зависи от това дали си готов да проявиш гъвкавост да се променяш или си твърд и упорит и се инатиш да наложиш твоето нещо, въпреки че във всеки случай усещаш, че нещо не му е съвсем наред. По темата може да се напише много, но тук ще спомена някои основни неща, според както съм ги усетила.

Най-напред

Ако искаш да влезеш в близък контакт с някого, ако искаш да бъдеш негов приятел, първо и единствено условие е да спечелиш сърцето му. А след като си го спечелил, да цениш това и да се отнасяш с почит, любов и уважение. Трябва да покажеш, че заслужаваш близост. Че цениш свещеността на сърцето на човека. Сърцето е свещена територия. Там се влиза тихо и на пръсти. Трябва да свалиш калните ботуши, да оставиш егото на вратата, да не се правиш на интересен, да почиташ и обичаш. С други думи трябва да отвориш и ти сърцето си, да допуснеш да станеш уязвим. В противен случай ако те допуснат, ако ти дадат близост, ще нараняваш безогледно човека. 

Ние сме свидетели ежедневно на такива случаи, в които някой допуска някого в сърцето си, а той след като е бил допуснат не цени възможността и не уважава близостта, която е получил. Той ще влезе с кални галоши, ще се повърти, ще поогледа, па ще ти се изпикае, изака, ще оригне, ще пръдне и ще ти се изплюе на свещеното място, а после ще се прави на жертва, ако му реагират с болка! Може би това е една от основните причини хората да ходят затворени един към друг, да няма любов и приятелство между тях и да цари безлюбие и хладнота. 
Ако се усещаш един от тези, знай, че хората могат да ти простят, но може би никога няма да се отворят отново към теб.

След това

За да общуваш с някого, преди всичко е необходимо да говорите на един език. Така че, за да дойдеш по-близо до някого, трябва да говориш на неговия език, за нещата, които него го интересуват и вълнуват. Ако ти говориш на суахили, а той на телугу, всеки ще си вибрира в неговия облак и няма да имате допирна точка. Ти си си на една планета, човекът на друга. С други думи, дори тези неща, които вълнуват човека, на теб да не ти значат нищо, ти приемаш да се занимаваш с тях, в името на това да имате контакт. Тогава вие ще можеге да дойдете до някаква форма на единство, на заедност.

В процеса на идването до единство, до заедност, става така, че или ти ще го дръпнеш към теб и твоя начин или той ще те дръпне към себе си и неговия начин. Започва, да кажем, някакъв процес на асмилация, в който по-грубото трябва да изгори, за да се даде път на по-финото. Така че ако ти си носител на по-грубото, ще трябва да се откажеш от него, и да опиташ да култивираш да отгледаш в себе си по-финото. Тук винаги се пораждат конфликти, защото всеки иска да запази идентитет и не се и замисля дали трябва да пожертва единството (направо го жертва). Не иска да се откаже от неговите неща, в името на заедното.

Може и да има начин всеки да запази неговите възгледи и въпреки това да дойде до единство с друг човек, но аз лично не го знам. Винаги, когато е трябвало да се въвлека в нещо общо с някого, съм опитвала да видя дали моят начин е по-фин по благ, по-ефирен, или този на другия човек и ако моят начин не е по-добрият, не съм настоявала да го запазя. Винаги съм готова да се променям, да се уча да израствам.

И накрая, но не на последно място

За да приемеш някой човек за близък, трябва по подразбиране  да приемеш, че той е окей, това което прави е окей, всичко му е красиво и ти го харесваш и обичаш и си съгласен с това. Нещо като доверие на кредит – аз те приемем, обичам и подкрепям, знам че ти няма да пикаеш в хола, няма да акаш по диваните, няма да режеш пердетата, няма да чупиш стъклата на прозорците на дома ни. Това са едни такива неписани неказани правила, които няма нужда да ти ги казват, те се подразбират. И тогава филмът започва. Ти с твоите очаквания към човека, които са по подразбиране, той с неговите.

Кога идват разочарованията? Когато виждаш, че той ака по диваните, чупи посудата, маже кал по стените на дома ви, изобщо нарушава неписаните и неказани изисквания за позитивно съвместно съжителство, за взаимност, за взаимопомощ и т.н. и това дълбоко те разочарова и/или наранява. Разочарованието може да бъде изразено с взривна емоционална реакция или с охладняване, в зависимост от темперамента, но със сигурност в някакъв момент ще има реакция. Иначе единият започва да се потиска пред другия, да не смее да се изрази. 
Тук е добре да се отбележи, спрямо какво или спрямо кого е реакцията. Моите наблюдения сочат, че човек реагира на болката, не на другия човек. Реакцията е на това, което той прави, не на това, което той е.  В такива моменти човекът, на когото му реагират, си казва – те не ме приемат, не ме искат тук! И тук идва другият въпрос – какво значи да те приемат, да те искат да си тук? И дали не приемат теб или това, което правиш. Много вероятно е ако смениш поведението, коригираш отношението и действията си, да се промени и отклика, който имат околните спрямо теб. 
Всичко казано до тук касае само случаи, когато искаш да си с някого и да си част от нещо. Ако искаш да си сам за себе си и никой не ти трябва, няма нужда да се напасваш с никого. Но тогава и не търсиш да бъдеш заедно с хора.

..................
M.

<a href="https://www.bloglovin.com/blog/19325701/?claim=h758mtkue94">Follow my blog with Bloglovin</a>

Генезис на злото

Нали си имал такива моменти? Минаваш покрай някого, а сърцето ти е лед към него. Нещо повече, в ума ти се появяват негативни мисли, чувстваш неприятелски работи към човека. А не ти е направил нищо, просто си съществува там… дори не иска нещо от теб. Друг път имаш пориви да правиш кофти неща, и някак сякаш се кефиш на това. А всъщност, принципно може да не си чак добър, ама не си и толкова кофти човек… Или пък някаква негативна проекция върху място, ситуация събитие, случка… Може да не си бил там, да не си виждал, чувал, преживявал, но реагираш негативно. Няма никаква причина да го правиш, но не одобряваш, осъждаш, хулиш, ругаеш – ако не активно, то поне в пасивна форма – със сигурност.

Това е заради този черния на снимката. Не го виждаш, но той те вижда. Затова може да създава атмосфери, усещания, нагласи, чувства, емоции в теб. Как да го разпознаеш ли? Винаги когато си тъжен, нещастен, неудовлетворен, пълен с желания и отчаян, че няма да се претворят в дела, винаги когато се самосъжаляваш, самоподценяваш или надценяваш, винаги когато ревнуваш, завиждаш, озлобяваш, мразиш,

или се правиш на жертва, винаги, когато безпричинно си негативен към някого или нещо – това е от него. Това не си ти. Понякога може да ти даде причини. Те могат да изглеждат дори много оправдани и логични, но не са валидни. От него са. Всичко, което е от него е невалидно. Не го слушай! Той живее от това да те държи във вкиснато, недоволно, негативно състояние. Той живее от това да те манипулира чрез мислите, чувствата, емоциите, желанията. Той знае слабите ти места, и когато си уязвим, точно в тях те ръчка. Той манипулира решенията ти, обуславя реакциите ти, създава нагласи, предпоставки към действия. Може да се появи в съня ти, да ти пуска картинки, да ти твори атмосфери. Може да дойде дори в молитвите ти. Той се прави на теб, а ти не знаеш, че си под влияние. Така взима енергия от теб, живее на твоя сметка. А ти дори не подозираш за него. Мислиш, че това са твоите мисли, твоите чувства към хората, към нещата…
Задавал ли си си въпроса – кой всъщност съм аз? Изследвал ли си генезиса на злото? Дали е възможно ти да си зъл? Кой си ти всъщност?

Често ние, без да осъзнаваме, предоставяме пространство на негативни влияния и им даваме възможност да се проявяват чрез нас тук, в материалния свят. Те нямат физическо тяло, и за да се проявят им трябва някой, който да е на тяхната честота, за да се впият в него и да пускат влиянията си. Така човекът става техен инструмент. Но ти не си това. Ти си светлина, любов, чиста, неподправена радост и щастие. Ти не си тук, за да предоставяш ума и тялото си на силите на тъмнината, да се проявяват чрез теб. Ти си тук, за да проявиш Бог, да проявиш светлината, любовта, радостта, щастието, да светиш на себе си и на околните!

Затова всеки път, когато се усетиш изкушен да станеш негативен, спомни си, че това не си ти и се откажи от тъмните влияния. Колкото по-често се отказваш от тях, толкова по-малко на тях ще им е комфортно при теб. А когато ги умориш от глад, в крайна сметка ще си идат. Ще те оставят. Никой не седи някъде, където не го хранят.

Ти заслужаваш да живееш в светлина. Не храни тъмнината в себе си. Научи се да я разпознаваш, за да не й даваш поле за изява. Стани причина в света да има един гад по-малко!

М.

Когато се вкопчиш в някого или в нещо, оглупяваш!

Забележи какво се случва със съзнанието ти когато се вкопчиш в нещо, било то човек, предмет, ситуация, желание или нещо друго. Умът ти се фиксира на това, започва да го идеализира, да обезценява всичко друго, което се появява в полезрението му. Съзнанието се стеснява, човек се идентифицира изцяло и само с тази част от личността, която е вкопчена в това и вече нищо друго не може да вижда, чувства и изживява. Буквално оглупява. Изгубва интелигентност, широта, сензитивност, възприемчивост.

Когато стане така, да знаеш, че много си в его персоната и се описваш с нещо от нея. Толкова му вярваш, че нищо друго не виждаш, не чуваш, не усещаш. Вика му се обсесия.

Да си позволяваш да се обсебваш от егото си е безотговорно спрямо този, който действително си. Не знам дали казвам това на уважаемия читател, който ще прочете тези редове или на себе си. Сигурно на двама ни.

Скоро ми зададоха този въпрос: Как да не се привързвам към хората, какво значи да правиш взаимоотношения и връзки с хората без да се привързваш към тях.

Стана ми странно. Първото, което си помислих беше – ти пък намери кого да питаш. 
Защо? 
Защото аз написах цяла книга за жена, която не знаеше отговора на този въпрос. Тя се свърза с някого, прилепна към него, описа се идентифицира се изцяло с него, а после трябваше да преживява изкореняването на тази привързаност. Читателят ще забележи, че за Рая изкореняването на тази привързаност беше като да дерат кожата от тялото ти. Единствената причина това да не бъде отчетено за грешка е фактът, че всичко има смисъл. Дори и за да ти се покаже нагледно как НЕ трябва да живееш. Някои хора учат само от опит. Не могаг да взаимстват мъдрост от чуждите грешки.

Ако трябва да отговоря най-искрено на този въпрос, бих казала – не допускай да се обсебиш от никого. Няма човек на тази планета, заради който да си струва да пожертваш свободата на своето непривързано себе. Освен това няма личност, която да може да изтърпи това да се обсебиш от нея напълно. В началото може да му/й е интересно приятно, особено ако чувства някаква нестабилност, неувереност, твоето привързване може да даде на човека някаква усещане за ценност, но не за дълго. Скоро на човека ще му писне толкова много, че ще побегне с писък.

Защо ли?

Защото никой не обича да го ограничават. Ние не трябва да черпим енергия от вкопчвания в други хора. Ние трябва да се свържем с нашата истинска природа, да се храним от светлината на душата, да излъчваме и да даваме любов, не да висим на някого, да ни дава внимание. Това е нездраво. За да имаме здравословни отношения с човек, ние трябва да сме цели отвътре. Само тогава нашите връзки няма да са нужда. Нуждата е дразнеща и не е благоприятна основа за създаване на трайно здравословно отношение с никого. Независимо дали връзка с представител на другия пол или приятелство с някой от твоя пол.

Човек се учи как да живее през целия си живот. Но за да не бъде животът ти низ от проби и грешки, намери правилната посока и започни да се учиш движейки се натам. Къде е правилната посока ли? Винаги навътре към теб! Ако не можеш да си щастлив сам, ако сам не си достатъчен на себе си, не е възможно да си щастлив с някой друг. Никой друг няма да иска да играе ролята, която ти ще му дадеш в твоя филм. Никой няма да иска да е твоето допълнение. Поне не за дълго. Но всеки би се радвал да споделя себе си с теб.

Ако успееш да поставиш отношенията си с хората на такава здрава основа, ти няма никога да дойдеш до конфликти, его сблъсъци и негативни емоции с никого. В крайна сметка ако ще сме заедно, нека то да е за да се обичаме един друг, не за да се обсебваме едни от други.

Такива ми ти работи...

М.

Дали любовта търси съвършенство?

…..Когато бях малка я виждах като самото съвършенство. Майка ми… най-красивата, най-мъдрата, най-благородната, най-прекрасната, най-нежната, най-търпеливата най-добрата… На нея сякаш всичко и е прекрасно, дори потта й не мирише на пот, а на теменужки… Тя беше наистина моето вдъхновение. Не че вярвах, аз направо знаех, че тя е съвършена и всичко, което прави е съвършено. Няма да е пресилено ако кажа, че за мен тя беше въплътеният Бог.

Когато станах тийн, започнах да я виждам като жена, и още повече я захаресвах. Интелигентна, умна, ефирна, благородна, изящна. Прекрасна. Наблюдавах как се движи, как седи, как говори, как мълчи, как чете вестник, как гледа мач, как вика за „наш’те“ като да е от агитка на някой фенклуб… Мислех че така се прави, молех се да бъда като нея… не можех да си представя по-съвършено човешко същество в женска форма… Изумително… Бях готова да вляза в огън или вода за нея… Моята майка!! Чудех се с какво ли съм заслужила такова същество да ме роди, мен…

После станах ….голяма…

И…. започнах да виждам някои грешки в начина, по който ни е отгледала, някои страхове, срам, някои модели на поведение, които са ми заложени, а в действителност са нейни… и ….. се ядосах, че ме е излъгала, че е съвършена. Повече от двайсет години съм я виждала като въплътено божество, а тя виж какви неща…. Породи се гняв… към нея… към мен….към всичко… Как може, защо… защо….?!
Известно време се возех на това недоверие и съмнение и от това започнах да се усещам тежка, тъмна, нещастна. Струваше ми се, че животът ми е изиграл лоша шега и започнах да губя доверие в него…
После… станах още по-стара….. и един ден от сърцето ми изригна вулкан от щастие и любов към нея – майка ми. Дълбоко, силно и разтърсващо за мен осъзнаване, че всъщност тя е човек. При това доста измъчен и изстрадал, че е правила каквото е можела, за да ни отгледа, че е дала колкото е имала, че никога за нищо не се е пестяла, не се е скатавала, усетих нейната всеотдайност, посветеност на децата й и любов, че самата тя се е учила, падала ставала избърсвала прахта от коленете си и пак е продължавала през трудностите, които е имала в живота, че всъщност тези неща дори не са нейни, получила ги е от нейните родители, а те от техните… и ни е предала всичкото си наследство, но въпреки това ни обича, така както може, колкото може, и нито аз, нито сестра ми сме били лишени от вниманието й, любовта й в нито един период от живота й. Че до ден днешен се грижи както за нас със сестра ми, така за децата ни… и дори грижата й понякога да изглежда по доста странен начин, то не е защото е лоша, а защото… това е нейният начин.
Всички неща, които виждах като недостатъци и грешки внезапно започнаха да ми изглеждат красиви. Ето това е недостатък, но пък… как само й отива… Толкова е хубава с него… Най-хубавата майка!
Открих, че мога да я обичам с всичките и недостатъци, дори и заради самите тях, че не е в състояние да ме издразни, независимо какво говори. Че всичко, което излиза от нея е златисто-пурпурен дъжд и дори да се развика за нещо, предизвиква у мен желание единствено да я прегърна.

………………..
Първо си мислиш, че някой е съвършен и го заобичваш безумно.
После разбираш, че той е далеч от съвършенството, и…. го заобичваш дори повече…

 М.

Това, което е за мен, ще си дойде при мен

Ето каква история чух тия дни.

Някой си човек си орал нивата и както си орал изведнъж ударил в нещо голямо. Спрял се над нещото, поразровил го внимателно и какво да види – голяма делва пълна със златни пари. Разбира се човекът не очаквал. Семейството било бедно и едвам успявали да преживяват. Свалил капата, почесал се по главата – как ли ще се зарадва жената – си помислил и понеже бил без каруца, оставил делвата и отишъл до вкъщи да вземе каруцата, че да я пренесе.

Кога се прибрал, още от вратата се похвалил на жената.

— Жено, голям късмет. Както орах нивата, попаднах на една делва златници.

— Брех мъжо не думай!

— Ами да, ето това е. И сега дойдох да взема каруцата да я докарам. Много е тежка. Хайде да вървим на нивата.

Качили се двамата на каруцата и тръгнали радостни към нивата.

Добре ама съседът, който в това време си работел на неговата нива, видял че в съседната нива става нещо и докато нашият човек го нямало, отишъл да види какво е. Като разбрал, че съседът му е открил делва със златни пари, набързо я качил на своята каруца и я закарал в къщи.

Отива нашия човек на нивата с жена си, гледа – делвата я няма.

— Жено, тука беше делвата, а сега я няма.

— Море как така я няма бре мъжо! – Ядосала се жената. – Ех тая наш‘та немотия никога да й се види край.

— Жено, недей да се ядосваш – казал мъжът. Това, което е мое, ще си дойде при мен. Ако не е мое, па нека си иде за на към където му било мястото.

— А бре мъжо, какво говориш, цяла делва златници ни откраднаха, а ти…

— Жено, каквото е за мен, ще си дойде при мен. Немой се кахъри.

Прибрали се двамата с каруцата. Същата нощ на съседа на сън му се появява свети Илия и му казва:

—Да вземеш да върнеш парите на съседа. Те не са за теб, те са за него. На него му е писано да ги намери и той трябва да си ги получи. Ако не му ги върнеш, ще те постигне проклятие. До дванайсет колена в семейството ти ще се раждат слепи и недъгави децата!

Събудил се съседът плувнал в пот. Голям дерт. Разбрал каква беля си взел на главата с тези чужди пари и решил веднага да иде да ги върне на съседа. Качил делвата на покрива на къщата на съседа и изсипал златото в комина.

Същата нощ нашия човек и жена му се събудили от това, че една делва злато дошло при тях през комина. Гледа жената и не вярва. А мъжът поклатил глава:

— Ех, казах ли ти жено, което е за мен, ще си дойде.

Случва ли ти се да те споходи такава мъдрост, когато отчаяно искаш нещо, а то не става?  

J J J

М.

Няма успяло его. Успялото его е изчезналото его.

Намерих си едни записки от една лайфкоуч сесия. 
И аз кат‘ хората се включих веднъж в едно такова събитие, да видя дали ме влече да се занимавам с това. Докато съм слушала сесията съм си направила изводи и съм си ги написала даже. Ето ги:

*Всяка ситуация, в зависимост от степента на осъзнаване на най-будния в нея, може да бъде изменена в положителна посока независимо как тръгва.

*Детето получава увереност от вниманието на родителя.

*Променяйки своето отношение към нещата, човек изменя цялостния ход на събитията като следствие на това.

*Необходима е гъвкавост при изясняването на проблемни моменти с хората. Подаваме на човека толкова, колкото в момента усещаме, че неговото его позволява да приеме.

*Няма по-лошо от постигната цел. Целите се явяват илюзорни обещания за щастие. Постигайки някоя цел, ние осъзнаваме, че това нищо не ни е донесло, освен временно удовлетворение и минимално спокойствие до възникването на друга.

*Няма успяло его. Успялото его е изчезналото его.

*Цел над, която да се работи – да дезинтегрираме егоистичния аз. Да излезем от зависимост от натрапчивите му желания. Да постигнем спокойствие тук и сега, с това което сме и това, което имаме.

Не съм съвсем сигурна дали това е искал да каже водещият на сесията, но аз това съм разбрала. Замислих се над това за натрапчивите желания на егото. Колко може да се измъчва човек, докато да се докопа до изпълнението на някое от натрапчивите си желания, само за да осъзнае, че много скоро, постигнатото вече не го радва толкова, а той е в преследване на нещо друго.

Няма изпълнено желание. Всяко изпълнено желание донася след себе си още поне двайсет чакащи ред. Ако живееш, за да ги изпълняваш има много да се мъчиш. И все пак, сякаш самата енергия на човека е ориентирана навън, да иска да получава отвън, заради което непрекъснато възникват желанията.

Ето каква история чух тия дни.

Човек спи в повтарящи се събития

- Как ти мина денят днес?

- Нищо особено. Ден като всеки друг!

Рутинен диалог. Както когато си говорим за времето. Диалог от онези, които хората ги водят, само за да не мълчат.

Обаче аз да те питам сега нещо друго - днес осъзнаваше ли през часовете вълшебството от това да си още един ден на тази земя, в това тяло? Изпита ли благодарност поне веднъж  към земята, към природата, към Бог, за това че си тук, че имаш възможност да бъдеш с тези хора, с които беше, да правиш тези неща, които правеше… Осъзнаваше ли колко е неповторим всеки миг от него? Ден като всеки друг и все пак единствен. Никога няма да се повтори. Утре ще е друг ден – точно толкова неповторим, колкото и днешният.

Човек спи в повтарящи се събития – казва моя учител Кану – ПерицаГеоргиев.

Слушала съм това много пъти, но едва днес забелязах как точно става.

Докато една сентенция не стане твой екзистенциален опит, за теб тя е поредната информация, която попада в ума ти.

Днес наблюдавах точно как спим в повтарящи се събития. Как не осъзнаваме моментите, които минават, за да не се върнат никога повече. Как създаваме повтарящите се събития, за да имаме усещане за комфорт на ума, а той заспива потопен във всевъзможни трипове – всеки според това, което го влече. Как умът се възбужда и активира само ако има някаква опасност, която ще наруши създадената рутина, а после ще заспи в някой филм отново.

Ние препускаме през делничните си задачи, изцяло погълнати от тях. Ние не забелязваме, че сме живи. Взимаме го като даденост, то е така, това е естествено, какви да сме, ако не живи?

Но животът ти е дар. Ако знаеш, че изживяваш минутите от последния си ден на земята, че в края на този ден ще напуснеш това измерение, дали ще си толкова погълнат от този филм, в който в момента си потопен?

Едва преди да умрат хората разбират, че не са живели. Че са пропуснали целия живот, гонейки някакви безсмислени амбиции и абсурдни каузи. Че не са изживели и една поета глътка въздух пълноценно, цялостно и изотвътре. Че всичко е минавало покрай тях, без реално да вземат участие в него. Че са живели живот на ужким, а сега трябва съвсем наистина да умрат.

Знаеш ли какво ми напира да ти кажа?

От тук нататък недей да изживяваш и един ден без да усещаш живеенето пълноценно в тялото, без да благодариш на Бог за всичко, което съвсем незаслужено ти е дал. Недей да препускаш през времето с ум потопен в безсмислени, преходни неща. Използвай всяка свободна минута, за да си припомняш кой си ти и за какво са ти дали тяло, да бъдеш тук на тази земя. И за миг не забравяй, че животът е безценен дар, че времето в това тяло е ограничено и го използвай най-вече, за да се докоснеш чрез него до Безграничното.

Всичко друго е суета. Всичко друго ти е дадено на заем да си поиграеш и ще ти бъде отнето със смъртта. И ако не го разбереш сега, ще го разбереш… когато му дойде времето…

М.

Нищо не предизвикваш, от нищо не бягаш. Присъстваш, отразяваш...

 Това се случи на 7.03.2016 година...

Малко след това го описах писмено в този разказ...

И така най-после заветните, дългоочаквани пари дойдоха при Янка и тя сътвори галерия Махадева. От вземането на решение да направи нещо с тях, докато да й ги дадат мина много време и много фази на различни намерения. От сладкарница, в която Шуки беше поканена да бъде съдружник, през магазин, до галерия за постоянна изложба на картини на Кану. В крайна сметка парите дойдоха във фазата на намерението за галерия, така че ето я Янка с новото начинание, в навечерието на откриването му. Прекрасната галерия с още по-прекрасните картини на Кану ще бъде открита с пърформанс на 7.03.2016.

Тази вечер всички дойдоха за пърформанса. Разбира се дойдох и аз. Цял ден мислех за това, и се чудех как да се измъкна по-рано, така че хем да не стане фал с работата, хем да отида навреме на пърформанса. В крайна сметка пристигнах навреме, даже малко хванах от подготовката на кръга. Намерих залата по адрес, пред залата нямаше никой. Застанах пред витринната врата и занадничах вътре. Кану подготвяше кръга, заедно с момичетата от пърформанса, които стояха около него и му помагаха, която с каквото…

Залата е малка, така че пърформансът ще се представи само с Джоти и Шуки, а момичетата, които стоят със свещи отстрани този път ще участват като публика. Гледката – толкова мила, топла, семействена… буквално ми стопли сърцето. Кану ме видя, че надничам и каза да ме пуснат да вляза. Това беше неочаквана, приятна изненада за мен. Аз бързо влязох и седнах на една табуретка, максимално опитвайки се да не създавам смут или да преча по някакъв начин. Подготвянето на кръга е свещенодействие и да присъствам на него за мен е изключителна радост и вълнение. Разбира се в голяма степен и отговорност…

Малко по-късно новата галерия кръстена от Кану „Махадева“, отвори врати за гостите на нейното откриване. Пърформансът започна.

…………….

След Пърформанса Кану имаше кратка лекция, а след нея – вечеря в някакъв ресторант наблизо. Навън валеше дъжд – ситен, но мокрещ. Придружих го до колата и с Ананда бързо се отправихме за към ресторанта. Оказа се, че той е съвсем наблизо, за късмет Ананда го знае къде е.

— Да се разбързаме малко, а? Нямаме чадър – вали, ако не забелязваш. Отбеляза загрижено Ананда.

Всъщност аз разбира се бях забелязала, но някак бях погълната от Кану, от току що завършилия пърформанс и преживяването, което той донесе и някак пропусках небрежно факта, че сме без чадър. Сякаш се шмугвах някак между капките или не ми пречеше, че ме мокри.

— Да, да – отговорих аз и забързах крачка.

Изглежда, че ресторантът наистина е наблизо. Много скоро се оказа, че сме почти до него.

– Бързо, ето ги! Давай, тичай по-бързо – развълнувано извика Ананда, виждайки джипа да наближава.

Разтичах се, за да мога да го посрещна, когато колата спре. Разбира се бях навреме. Подадох му ръка и двамата през локвите прецапахме до ресторанта.

Наместих на неговата маса, заедно с целия екипаж на Премананда мандир и разбира се Кали Джи. Седнах така, че да съм срещу него и го загледах. След малко се присъединиха и останалите, които насядаха по масите наоколо. Кану заговори….

В такива моменти, когато съм до него не запомням нищо от това, което говори. Затова и записвам…, но на ресторанта не включих диктофона.… Отпуснах се на масата, подпряла брадичка с ръка и се отдадох на сладостното усещане да седя и да го гледам. Някак си не се усещах като нещо отделно от него. Седях си така, изцяло погълната от енергията и присъствието му и го впивах с всички сетива, чрез които ми беше достъпно. Усещах вълните от енергия, които течаха през тялото ми и около мен и бях неразделна част от цял един жив организъм, каквото представлява цялото събитие. Тази безметежна наслада обаче изглежда, че приближаваше към своя край. Както и всичко в живота, което се случва в измерението на пространството и времето… Изглежда неусетно беше дошъл моментът да си ходим. Хората се заприготвяха…

Изпратих Кану, взех си довиждане с него и… останах да гледам след отдалечаващата се кола. Междувременно народът се беше разпределил по колите за прибиране. Нанди ме видя, че съм се зазяпала и ме хвана за ръката.

— Дурга, ти си с нас – хайде, тръгваме…

Нанди се усмихваше приятелски и грижовно ме подканяше към колата на Прашанти. Усещах се сякаш съм препила. Толкова светлина и сладост бях погълнала от неговото присъствие, че нямах усещането, че сме се разделили. Той е в мен, аз съм в него и никой никъде не е отишъл. Само така изглежда, заради отдалечаването на неговото тяло от моето. В този момент можех да се закълна, че тялото със сигурност Е част от човека, но то изобщо не е всичко, че дори във света на телата човекът да си е тръгнал с друга кола нанякъде, ако вътрешното ти същество е свързано с него, всъщност раздяла не е възможна. Той продължава да вибрира в теб като присъствие и всяка поета глътка въздух сякаш изпълва алвеолите ти с Него.

Енергия на сладост се разливаше по мен като фонтан. Колата тръгна.  Хората вътре си приказваха… за каквото си приказваха. Слушах ги като сладък шум, не като смисъл на думите, които казват. Някъде по трасето спряхме, за да оставим Бринги, после отпрашихме за на към нас. В някакъв момент звуците сякаш започнаха да стават много далечни, като че ли ги чувах от много далече. Бях със затворени очи и мислех за Кану. Или може би мислех не е точната дума за това което… просто цялото ми вътрешно пространство беше преизпълнено с него. Усетих се сякаш на този свят сме само аз и той. И няма никого… не съществува нищо друго… ни кола, ни хора, ни пърформанс, ни галерия… само аз и той… лицето му сияние, свети. Той се усмихва и неговата усмивка озарява цялото ми същество. Стори ми се, че аз съм неговата усмивка. В този момент ако кажа, че го обичам би било прекалено тривиално… Всъщност в този момент усещането за единство, за преливане, за изпълване, за цялостност е толкова силно, че каквото и да бъде казано ще е неточно и непълно. Изобщо не го чувствах като да е друг човек. Усетих устата си изтръпнала, цялото си тяло омекнало, някак странно изтръпнало и леко, като да е от птичи пера.

Паркирахме пред Премананда. Изобщо не съзнавах, че съм в малко по-друго състояние и скочих от колата като да си бях в тялото. Оказа се, че май не бях съвсем там. Излизайки навън усетих, че краката ми сякаш ги няма. Цялото тяло ми е… го няма… Тръгнах към входа, (поне такова намерение имах) но се оказа, че тялото ми върви настрани, не в посоката, в която го водя. Нанди видя, че съм с пиянската походка и дойде да ме хване. Тя винаги се притича на помощ, когато съм в нужда. Подхвана ме под ръка.

— Дурга държа те, давай хайде.

Дойде и Прашанти и ме хвана за другата ръка. Буквално ме понесоха към входа. Загледах се в улицата. Виждала съм я толкова пъти – а сега… сякаш някак странно свети, блести, изглежда различна. Отсреща се задават някакви коли… стори ми се, че сякаш тези коли вървят по мен. Че аз съм улицата, тоест улицата е в мен, колите, които вървят по нея вървят по мен и изобщо цялото това движение на хора, коли, кучета, велосипеди, звуци, шумове, всичко се случва в мен… толкова съм пространствено обемна… широка… че обхващам всичко наоколо, то се случва в мен. Струваше ми се, че се движа, без да се движа. Усещам краката правят движения, ние тримата ходим, но всъщност никъде не отиваме. Няма движение. Стоим на едно място. Няма къде да се отиде, няма пространство, сякаш всичко е спряло… Подпирайки се на Нанди и Прашанти някак стигнахме до асансьора.

— Слушай Дурга, дръж се – каза загрижено Нанди – Кану го няма и недей да ми припадаш сега, че не знам какво да те правя.

Аз се бях ухилила от ухо до ухо и се бях отпуснала.  Не чувствах страх, никакъв. Не разбирах загрижеността на Нанди. Но бях положителна към това. Тоест сякаш не ми беше възможно да изпитвам отрицателност към никого и нищо. Чувствах единство с всичко, към което погледнех. Независимо дали е човек или предмет. И едно усещане за свещенност. Към всичко и всеки. Качихме се с асансьора, а после някак се озовах на леглото си. Нанди ми свали ботушите и донесе няколко парчета от пица.

— Вземи хапни нещо, да се заземиш. Яде ли изобщо? Ето сега и сладко ще ти дам…

Нанди говореше сякаш се притеснява да не взема да ритна камбаната. Тя извади парче кекс.

— Вземи яж, яж! Изяж го всичкото. Добре ли си? Как си сега?

Аз закимах утвърдително.

— Аз съм добре, добре съм…. Когато се увериха, че съм добре, всички ме оставиха сама. Седнах в леглото и медитирах… Толкова енергия, всичко свети… не може да се спи, просто не трябва!!!

На сутринта все още тази светлина, енергия и любов не си беше отишла от мен. Станах някак различно от друг път. И в мен имаше спокойствие. Спокойствие, с което подходих към обличането, към излизането, към отиването на спирката. Спокойствие, което усещах във всяко движение на тялото или мисълта. Всичко си беше на мястото. Нямаше и едно излишно движение, напрежение, бързане притеснение, недоволство…

Днес съм на работа – всъщност както и всеки друг ден. В автобуса някакви жени се караха – това е денят на жената – 8 март… някакви лелички се караха на някакво момиче, което говореше на висок глас по телефона в автобуса.

— Поне на този ден се дръж като дама – съскаше възмутена гражданка.

— На мен пък знаеш ли как ми пука, че ти преча – отговаряше на свой ред момичето.

Други лелички се обадиха в защита на недоволната – момичето се нацупи, затвори телефона и спря. Не можа да издържи на агресивните атаки на още сънените, но вече злобни, празнуващи осми март жени около себе си.

Загледах се в себе си Аз слушах всичко. Какво се случва в мен? Какво отношение имам аз към случващото се? Търсих някакво отношение, независимо положително или отрицателно. Обикновено винаги имам, без значение дали го изразявам или не. Сега нямах никакво. Сякаш мен това изобщо не ме касае. Нямам нищо общо и нямам ангажимент с мнение за или против някого, нещо… Липса на каквато и да била преценка. Просто присъствие, но без никакво отношение. В същото време не бях хладно безразлична, нито апатична. Бях по жива от всякога, но бях невъвлечена. Тотално изцяло тук и сега, възприемаща всичко, и без никакъв отклик към случващото се.

Ето какво било! Тайната! Каквото и да се случва в обсега на вниманието, да бъде наблюдавано без да се ангажираш с емоциите или мислите. Нищо не предизвикваш, от нищо не бягаш… присъстваш. Отразяваш. Като огледало. Огледалото оглежда еднакво и красиви и грозни и млади и стари и дебели и тънки и умни и глупави. И няма никакво отношение към това, което ще застане пред него. Нито положително, нито отрицателно.

Естествено това не може да бъде предизвикано. Някак в този момент това се случваше съвсем естествено и спонтанно. Така, както когато не може да е иначе.