Необикновена среща

Това е още един стар разказ, който буквално се изля на един дъх през лятото на 2011 година. Посветен е на моя любим учител Кану – Перица Георгиев, всъщност той ми беше вдъхновението и да го напиша.

Скоро след това Шуки направи клип по него – ето го.

Разхождах се в градината веднъж – срещнах те съвсем случайно.  Стоеше под едно дърво заслушан в звуците на тишината.  Погледна ме, повика ме безгласно – каза:

—  Хей ела насам – Бързаш нещо, накъде отиваш?

Приближих се, видях как вкусваш странен плод. Очите ти искряха с чуден блясък. Смехът звънлив като планински ручей… Почувствах нещо в теб, зачудих се какво е…  Съблазни ме, поисках да опитам този плод… Ти ми се усмихна и подаде да опитам… Усетих сякаш е магия…. светлината се разпръсна на хиляди цветни мехурчета,  приказни фонтани ме вдигнаха върху мощните си струи, бисерни облаци от бляскав  прах,  чудни форми ……. и безкрайни хоризонти се откриха  пред очите ми…  

Летяхме хванати за ръка,  понесени от невидими криле, прегърнати в любяща прегръдка,  носехме се в екстатична отмала в облаци от нежност и любов  и тази светлина, ах тя идва отвсякъде… и огрява всичко без никъде нищо да хвърля сянка…  Бяхме две деца – заливахме се от смях, къпехме се голи във водопад от искряща светлина  в една безгрижна радост…

Внезапно всичко свърши. Стоях в градината под същото дърво и гледах как невъзмутимо продължаваш да вкусваш от този плод…  и се усмихваш.

— Къде расте този плод – попитах – мога ли и аз да го бера …?

— В сърцето …. отговори кратко.  – Имаш дърво отрупано с тези плодове в сърцето. Още е зелено, не е узряло и плодовете са кисели… – Ако искаш остани с мен, ето тук има място… – Дървото иска слънце, ще го поливаме ежедневно, ще се грижим за него…   Стоях и преглъщах … жадно вторачена в твоя плод…

— А ще ми дадеш ли от твоите плодове, докато узреят моите?  – попитах плахо..

— Зависи…

— От какво?

— От това ти какво ще ми дадеш?

— Каквото поискаш…. простосърдечно свих рамене.

— Сигурна ли си в това което казваш?

— Ами да  – с детинска увереност  закимах аз.

— Добре, да видим ……. искам всичко!

— Всичко ли? Какво е всичко?

— Искам всичко,  което имаш и което си. Искам те цялата, без остатък.

Искам твоето сърце, душа, ум, мисли, желания, страсти, копнежи, радости, мъки, страхове, страдания, болки, колебания  –  трябват ми всичките ти притежания!!!

Седях и гледах как невъзмутимо похапваш от тайнствения плод … Изглеждаше като да не си много заинтересован от моя отговор.  Каза:  –  Иначе дървото е голямо, отрупано е с плодове – има премного и за двама ни,  но ако искаш да получаваш от плодовете му,  има цена,  която трябва да платиш…

— А ти готова ли си да заплатиш цената?  Внезапно очите ти станаха сериозни, проницателни и погледът ти проникна в самата ми сърцевина.  Потреперих… Готова ли съм? За какво? Каква цена? Какво говори той? Звучеше сякаш нещо необратимо ще се случи. На живот и смърт…

— Освен това,  – продължи отново небрежно ти  –  дървото е високо, трябва да научиш да се катериш без да падаш… Когато паднеш, ще те вдигна,  ще те държа, но ти не трябва да спираш да опитваш.  Помни, че този плод струва всички усилия на света……

— Хм, добре може би по-късно… може пак да намина…  Станах и тръгнах да си вървя… Помислих –„градината е огромна, необятна – има премного дървета в нея. Може да намеря някъде дърво, което не е толкова трудно за достигане… Хм, какъв странен човек… Ама че работа, и тези негови очи, дълбоки като бездна.

Продължих да вървя под слънцето, обикаляйки градината надлъж и нашир.  Приближавах се до всяко цвете в нея.  Опитвах да усетя неговия аромат.  Късах цветя, плетях венци …. Играех си на всякакви игри…

Внезапно пред мен изникна огромна поляна, цялата покрита с цветове: малки  росни капки блещукаха по тревата.  Пеперуди хвърчаха наоколо, пчели жужаха и събираха цветен прашец, докосвайки сърцето на всяко цвете.  Въздухът беше кристално чист, небето ясно светло и безкрайно синьо.  В средата на поляната отново видях теб.  „ Я, отново ти? Каква приятна изненада”.

Затичах се към теб.  Държеше в ръката си чудно цвете, поднасяше го до устните си и потъваше в аромата му, обладан от тайнствено блаженство…  Приближих се – Какво е това? – попитах.  Без да кажеш и дума, ти просто го поднесе към лицето ми. Вдишах от аромата на това приказно цвете… Внезапно полетях в простора. Всяка клетка на тялото ми затанцува мистичен танц и аз сякаш изхвърчах от себе си, полетяла в безкрайно пространство с лекотата на пеперуда.  Всичко олекна. Цялата тежест, която бях помъкнала изведнъж се стопи и остана някъде много назад в нещо, което само смътно ми напомняше, за мене…  Сърцето ми полетя като птица от клетката на своя затвор и прегърна цялата поляна….  Усещах се огромна, необятна, безкрайна, голяма. Съдържах всичко и всичко ме съдържаше мен…. После ти оттегли цветето и аз отново станах…. аз..

— Ъъъъъ,  от къде откъсна това вълшебно цвете, развълнувано попитах…  Къде расте то?

Ти се усмихна с онази тайнствена усмивка и каза – в сърцето ти има една градина – там растат тези цветя. Трябва да влезеш в градината. Но къде – зачудих се – каква градина имам аз, какво говориш….???

—  Имаш, сега цветята в твоята градина са само семена.  Трябва да ги поливаме и отгледаме… За да разцъфнат. Когато разцъфнат, ще усетиш този аромат, самата ти ще го излъчваш като цвете… В очите ти блещукаха закачливи пламъчета. Усмихваше се и ме гледаше, сякаш от някъде, където силно исках да отида… Гледах вторачено в твоето цвете… Сърцето ми биеше лудо краката ми се подкосяваха от вълнение. Моля те, позволи ми да вдишвам аромата на твоето цвете … моля те, този неустоим аромат, влудяващ…

—  Добре, каза ти, а ти какво ще ми дадеш?

—  Каквото поискаш.

—  Каквото поискам значи? Интересно… – Добре, да видим ….   искам всичко – всичките ти притежания… Готова ли си да ми ги дадеш?

—  Но какво имам аз?

— Не питай – просто ги дай.  Дай ги всички, не умувай. Тогава ще можеш да късаш от моите цветя. Има много от тях в моята градина има предостатъчно за двама ни.  Но цената, на която ги давам е тази.  Искам всичко – искам те цялата без остатък.

А сега де!?  Ама че работа…Но кой си ти, какво говориш???  Как се дава всичко? И ако ти дам всичко, което съм и притежавам, кой ще бъда аз тогава…? Умът ми трескаво се пазареше в пълно недоумение.

— Добре, ще се разходя още малко… насам натам… Може пак да намина – чух се да казвам. Станах и тръгнах – мислех си – има много цветя в тази градина… О, тя е необятна… може би има и другаде, не  на такава висока цена…  А и за какво говори той – какво значи “всичко”?

Продължих  да  се разхождам … ходих дълго и търсех вкуса на тайнствения плод,  ароматът на тайнственото цвете,  взирах се във всички очи и търсех мистичния пламък на твоите очи…  Денят започна да преваля.  Внезапно градината започна да става пустиня…Изгуби блясъка и красотата си  и вече не бликаше живот от нея… Изцяло се преобрази – това което изглеждаше да са цветя се превърна в плет от тръни и бодили.  Приказните и поляни се превърнаха в напукани от сушата голи полета.  А тайнствения аромат на цветето и тайнствения вкус на плода, които ти ми даде да вкуся ги нямаше никъде… Опитвах какво ли не, търсех къде ли не…

Нима е възможно… цялата необятна, огромна градина и само този загадъчен човек с тези приказни очи и пламенно сърце да притежава това, което търся… И за зла участ да го дава на такава цена…  Слънцето в пустинната градина ставаше все по-палещо… усещах, че умирам от жажда… затърсих извор… внезапно пред очите ми се появи отново ти. Стоеше върху извор с кристално чиста вода… и пиеше от нея до насита… Отново ти? Почувствах радост благодарност облекчение.  Какъв човек  – дори в пустинята оазис прави… Приближих се – започнах да хапя пресъхналите си устни … Моля те, жадна съм… дай ми да пия… Ти отвори прекрасните си очи и ме погледна с любов.

— Защо си жадна, попита – В теб има извор със същата кристално чиста вода, защо не пиеш?

— Но къде е прошепнах аз… Умирам от жажда… Моля те нека пия от твоята вода….

— Добре, – каза ти – ще ти дам да пиеш от моята вода. Но има цена, която трябва да платиш… Иначе няма да можеш да отпиеш от нея даже и да ти давам……

— Добре, каква е цената?

— Какво имаш? – попита ти. – Отвори раницата си, покажи ми какво носиш…

Уморена и отчаяна седнах до теб, свалих раницата си … показах ти… наведе се погледна и отсече:

— Искам всичко!!!  Искам те цялата без остатък……!!!!!

— Но това са само стари боклуци, нося ги кой знае от кога… за какво са ти….?

— Искаш ли вода или искаш да умреш от жажда, стиснала старите си боклуци? Изкрещя в лицето ми ти.

Очите ти мятаха мълнии. Изглеждаше строг и категоричен, но зад тази строгост беше скрита най-искрена нежна, любяща загриженост. Внезапно в мен всичко утихна.

Стоях и гледах странния човек с тайнствени очи потъвайки в дълбочината  на приказния поглед и опивайки се от любящата нежност, с която искаше да му дам всичко…  Лицето му беше озарено от приказно сияние.  Очите му грееха и от тях извираха ручеи жива светлина… всяка дума, която изричаха устните му беше бисер, диамант или свежо цвете, които падаха в нозете му … Гласът му притежаваше звънливата невинност на дете. Тялото му притежаваше неземен финес и грация а сърцето му – ах то гореше с неугасим мистичен пламък…

Гледаше ме с любов – такава любов, с каквато никога никой не ме беше гледал.  Огнени езици палаво приплъзваха от него към мен. Той сякаш без думи ми говореше и това не беше говор а тайна песен… Беше ми позволил да слушам песента на неговото сърце. Не спирах да гледам хипнотичните очи с алени огньове в тях… бях покорена от усмивката с невинност на дете, краката ми омекваха и се подкосяваха от вълнение. Сякаш стоях пред вратата на живота… и самият живот ми казваше:

— Събуй калните галоши и влез, толкова отдавна те чакам…  Усетих, че това е фатално. Че силно и неустоимо съм привлечена от нещо огромно, необятно, безгранично, много нежно и в същото време изключително силно…

Усетих цялата сила на нежността му… и цялата нежност на силата му…. Знаех, че е искрен и че стои зад всяка дума, която казва. Също знаех, че приема ли поканата, събуя ли калните галоши, пристъпя ли още една крачка към него, ще  бъда погълната без остатък. Ще ме вземе цялата – точно както каза, че ме иска.  Повече няма да съм същата. Никога нищо повече нямаше да е същото.   Потреперих – тръпки полазиха тялото ми… Но какво има, не е ли всъщност това, което и аз дълбоко в себе си искам…  Продължавах да го гледам в дълбоките като бездънно езеро очи. Сякаш времето беше спряло ….. Усетих, че това е Човекът, когото несъзнателно съм търсила през целия си живот. Усетих, че това са очите, които съм търсила взирайки се в очите на всички хора. Усетих, че този поглед съдържа всичко и ако го задържи върху мен по-дълго, започвам да се топя като запалена свещ …

Ах, този загадъчен мистик ………. та аз съм го срещала отдавна, някога много, много отдавна …. и споменът за това избухна сега в тази среща. Секундите се превърнаха в минути, минутите в часове… часовете в дни, дните в години… Аз все още стоя пред тази мистериозна прозрачна врата, през която той все още ме чака да вляза… Само че сега чувам как през смях ми говори:

— О, ти толкова отдавна си влязла.  Не виждаш ли, че вече си вътре…?  Ти си в Мен и Аз съм в теб … и ние никога не сме били отделно. Тази любов не познава раздяла. Ела, ела, ела….. Изхвърли всички илюзии за себе си и ела да танцуваме насред звездите……. Ела да танцуваме насред звездите…….

Посвещавам на моя любим Учител Перица Георгиев – Пепси.

Прекланям се пред величието на неговата любов, постоянство, търпение, нежност, състрадание, милост и красота.

Покланям се пред силата на неговата тишина и блаженството на неговото спокойствие, в които толкова състрадателно ми позволява да се потапям. 

 Сърцето ми завинаги е Твое!

Дали ние сме това?

Ние сме хаотични, нервни и заспали.

Ние разпиляваме безценната си жизнена енергия в празни действия, безсмислен говор и безпричинно мислене.

Ние губим основния си жизнен ресурс – време, в доказване на невалидни истини, в борби за невалидни каузи и ненужно размотаване.

Ние се държим така, сякаш ще живеем вечно, докато тътрузим немощни тела по мрачните коридори на живота, осветлявани единствено от светлина на топящите се свещи, на оскъдната ни енергия……

Ние сме обусловени и несъзнателни до безобразие, затова пък суетни до дупка… 

Обаче, дали ние сме това?

М.

Уважаеми мъже, момчета, пичове!

Тогава съм разсъждавала така. Много ми е интересно да прочета нещо написано от мен преди много време. Сякаш някоя друга аз го е писала, но по някакъв начин ми е близка, като сестра… И ме хваща такова умиление към това момиче, което толкова разпалено и с патос се е опитвало да каже нещо на някого…  с такава покъртителна надежда да бъде разбрано…

Да… Ами ето това е.

Уважаеми мъже, момчета, пичове! 

Уважаеми съпрузи и необвързани, обичащи и необичащи, изневеряващи и неизневеряващи, красиви и още по-красиви…. и всички вие знайни и незнайни представители на силния пол – или поне всички, които изглеждате различно от мен от кръста надолу! (е и нагоре в областта, която ми е на педя под брадичката…)

Какво е за вас любовта и свободата и как гледате на тези две неща събрани на едно и също място?

И защо, по ангелите, не можете да обичате наистина и всеотдайно една единствена жена до степен доброволно да се оставите да навлезете в дълбочината на отношенията, там където е истинската любов и споделеност?

Защо за вас идеалната жена трябва да има лицето на Иванка, тялото на Стоянка, душата на Петранка, секси аурата на Драганка, мъдростта на Карамфилка, глас на Зюмбюлка и прочие, прочие……… прочие други външни щуротии? И защо не разбирате, че всъщност можете да имате само това, което желаете – и това де факто имате: много жени, които в действителност не се интересуват от вас и от които вие не се интересувате! Телесни контакти, без никакво докосване на по-фините нива на съществото. Безсмислени кухи флиртове, взаимно използване без никаква, дори минимална възможност за любов…

Защо ако някоя жена наистина ви обича колкото себе си, наистина й пука за вас колкото за нея самата, вие сте склонни да заемате нисък старт с оправданието, че човек не може да бъде без свободата си? Свобода за какво – свободата да скучаеш? Да пропиляваш времето си в разширяване на харема? За безсмислени тъпи срещи, след които си тръгвате празни кухи и измастурбирани от друга? Свобода да откажеш истинското злато, за да се хванеш за станиола? Свобода да се чувстваш използван от някакви хора, вместо обичан и споделен и разбиран от жената, която…?

И ако наистина има една такава жена, която……, и вие сте случили да я срещнете именно в този живот, в това време, в това пространство, на тази планета… и цялата вселена ви е съдействала, за да се намерите в големия Космос… Жена, с която да се слеете в едно и да изживеете нещо прекрасно… Защо тогава не оставите доспехите, не хвърлите бронята и не я допуснете, не я оставите, не се слеете с нея? Та нима вегетирането без никакъв шанс за любов е за предпочитане? Та аз точно така си представям ада. Място, в което няма любов! За какво му е притрябвало на някой да умре, че да иде в рая или ада…? Та ние сме в него и докато сме живи.

Нима не разбирате, че ако има една жена за вас, която е качествено различна от всичко останало и всички останали, то тя е вашата жена, тя е вашият човек… и е цяла благословия да я срещнеш. А когато (ако) я срещнеш, ти се опитваш да я натикаш в харема, наред с всички останали посредствени отношения и връзки.

Нима е трудно да се разбере, че една такава жена не може да бъде едно от вашите момиченца, с които да си поиграйкате? И нима не сте готови да оставите фалшивото, с което не сте щастливи, заради истинското, с което може би ще полетите в един общ простор, ще доразвиете същността си, ще станете може би с малко, но по-добри човеци…….?

В края на краищата всеки заслужава съдбата си! Само не разбирам защо пищи и реве, че не се чувства щастлив?!?

Човек винаги има избор – може да избере да е щастлив или да е нещастен. Но за да бъде наистина щастлив, трябва да има смелостта да прежали скуката!!

Архивно от 4.05.2004

Знаеш ли, че не е хубаво да се ядат сливи?

Пътувах за към къщи Автобусът беше пълен с народ. В часа пик, когато всички се прибират от работа обикновено е така. Игла да пуснеш няма къде да падне. Хората едвам се задържат по дръжките и внимават някой да не настъпи някого. До мен се подпираше, опитвайки да стои на краката си, малко момиче. Тя носеше кошница със сливи и от време на време си хапваше по една. Закачих се с нея:

— Дъще – рекох – не знаеш ли, че не е хубаво да се ядат сливи?
— Чичо, отговори ми тя - знаеш ли, че прадядо ми е живял 120 години?
Изненадан от отговора й аз отвърнах през смях
— Защо? Защото е ядял сливи ли?
— Не – каза малката – защото си е гледал работата и не си е пъхал носа в работите на другите...

:)

За подсъзнателните модели

Разговарях преди няколко дни със сина ми. Разказа ми наблюденията си върху това как вътрешните модели и схеми, които са вложени в нас като деца, влияят на поведението ни като възрастни. Забелязал един модел, който аз съм му вложила, когато е бил малък. Казала съм му: "Недей да хвърляш боклук (опаковки от вафли, или други подобни, които сме ядяли по улиците…) на улицата. Тези неща се хвърлят в кошчето. Ако не видиш кош наоколо, сложи го в джоба и ще го хвърлим когато видим кош."

До толкова го е взел присърце, че до днес (26 г.) Още по джобовете му, в колата…, има хартийки, опаковки от изядени неща, които си чакат коша.

Разбира се това е да кажем един положителен модел, който той е възприел, защото е искал, обичал е мама и всичко, което тя казва го е взимал на сериозно. Обаче, по същия механизъм човек възприема и негативното внушение. Това, на което, да кажем ще се възпротиви. То също остава в подсъзнанието и те кара да действаш според него, само че по негативен начин.

Вглеждали ли сте се в подсъзнанието си? Какво са заложили там, с какво е пълно. Цял живот са ни оформяли като някакви, като нещо… и сега нашата личност представлява квинтесенцията на цялото „учение“ на родители, учители, приятели, среда, народност… и прочие външни фактори.

Вгледай се по-дълбоко в тази личност и виж дали ще намериш изобщо нещо, което да е истински твое. Нещо, което да кажеш – ето това е от мен, никой не го е сложил в мен, никой не ме е моделирал да съм така. Опитвала съм се да гледам много старателно. Оказва се, че тази личност е сбор от всякакви неща, сложени в мен във времето, които днес се проявяват като аз. И когато се изправя пред друг такъв сбор, който мисли, че това е той, тогава моята амалгама, кореспондира с другата амалгама. Ние не можем да се видим, не можем да дойдем до контакт.

А каква травма има човек наложена на сексуалността… Почти няма човек, който да не е увреден в този аспект на съществото си.

Понякога просто ми се иска да кажа на възрастните – внимавайте какво записвате в чистия бял лист на детето. Бъдете отговорни, защото вие създавате една личност. Всяка личност е повече или по-малко болна, в едно болно общество ние не можем да създадем абсолютно здрави личности. Човек трябва да изживее себе си отвъд личността, за да разбере, че нищо от това не е той. И все пак, ние всички имаме отговорност за това как ще се проявява една личност в обществото. Ние неволно ще пренесем на децата си нашите фрустрации. Просто защото нас така са ни осакатили, сега ние така ще осакатим. И все пак, осакатяването би могло да не е толкова голямо, ако вложим сърце в отглеждането и възпитанието на децата!

Такива ми ти работи

М.

Не прави предположения!

Тошо и Гошо били добри приятели. Един ден на Гошо му затрябвал чук и пирони, за да свърши някоя работа из къщи. Добре ама той нямал ни чук, ни пирони. Рекъл си – чакай аз да ида да взема от Тошо. Тръгнал той... По пътя си мисли:

— Сега аз добре ще ида при Тошо да му искам чука и пироните, обаче той само като ме види и ще се сети, че му бях искал преди време. И като се сети и така ще се ядоса… А като се ядоса, направо ще ме овика. Ще рече: - Еее, аман пък от тебе! Бе как не си купи един чук да имаш, как не си купи пирони... Всеки път като ти затрябва нещо все тука ми идваш. Писна ми от тебе!! Тц, тц, тц, тц. 
Така ще каже знам го аз. И ако ще почне така да ми вика, то аз по-добре хич да не му искам нищо! Ааааре ве, да си ги държи, потрябвали са ми неговите пирони и чукове. Приятел ми било това!!! Ай сик***!
Докато си разигравал предполагаемата ситуация, Гошо неусетно стигнал до къщата на Тошо. Звъни на вратата, Тошо отваря и Гошо без предизвестие заявява:

— Слушай не ти ща ни чука, ни пироните. Дръж си ги и ай гле'й си работата!

После се фръцнал и си тръгнал ядосан към къщи!

....................

Предполагаш ли? 

Забелязал ли си как работи умът ти докато правиш нещата? А преди да се случват? Колко пъти преживяваш нещо, преди то да се е сучило и в колко различни вариации - най-често все от негативната гама виждаш предстоящото? 

Опитвал ли си да подхождаш към нещата с празен ум? Без да знаеш предварително, без да предполагаш - ей така, да се оставиш да бъдеш изненадан от това, което ще се случи. Каквото и да е то...

Да бъдеш тук и сега. Не в предположения за бъдещето, не в проекции от миналото. Изцяло невинно сякаш за първи път... 

Възхитително...!!

Такива ми ти работи...

М.

Дурга - дела и документи

Това е някакво писмо, което съм получила някога в пощата си, но сега изрових от архива. Не си спомням от къде го имам. 
Подозирам, че някога съм изпращала запитване - от ония - кажете ми, моля ви, кой съм аз (тогава съм вярвала, че някой друг може да ми каже). Според някакъв критерий - извивката на ухото, широчината на нокътя... в случая според зодията ще да е било...

Изненадах се колко съвпадения откривам с характеристиките на моята его-личност след "Здравейте Мария"...
Сигурно е характеристика за всички жени скорпиони, или всички жени с името Мария... Не знам. За всеки случай го споделям и тук. 
Може и някой друг да се огледа в това...
:)

Жените Скорпиони са прикрити и загадъчни. Обикновено никога не афишират открито намеренията си.  В семейния живот не се борят явно за лидерство и са склони да преотстъпят на мъжа главната роля. Но това не означава, че се съгласяват да свирят втора цигулка. Техният властен и силен характер неминуемо се проявява, когато искат да настроят семейния оркестър по свой вкус. 
За тях е важно да имат емоционалната власт. Използвайки своята вродена проницателност и магически способности, могат лесно да разшифроват секретите на вътрешния свят на партньора и неусетно за него да го поставят в подчинено положение.

Мъжът Скорпион е силна и властна натура. В семейството непременно държи да е главният. Иска всичко, което го обкръжава, да му принадлежи изцяло. Това се отнася не само до финансовите дела, а и до вътрешно-емоционалния живот на близките му. За него е важно да знае какво мислят те за него. Това му е необходимо, за да може по-лесно да наложи своя стил на управление.

Здравейте, Мария!

Вашето име е Път, по който минават лъчистите фини енергии от околния свят, за да направят от Вас ето това:

Вие сте интуитивен и чувствителен човек. Съдено е да минете през голям брой трудности и препятствия и да oтъпчете поне една и единствено ваша пътека, преди да усетите, че започва да ви става по-лесно и по-светло. 

В най-трудни моменти хора отдалече ще ви “подкрепят с приятелско рамо”. За да поддържате задоволителен тонус, периодично трябва да прекарвате за известно време във високата планина.

Всеотдайната и жертвоготовна любов ви дава много, може дори да се каже – всичко. И вие рано или късно спечелвате тази любов, упражнявайки върху нея почти безгранична власт. А после построявате целия свой живот около тази ос, понякога – около няколко последователни такива оси (любови). 

Защото има ли я нея (тях), цялото ви същество се разтваря за много още сила, сдобивате се с голяма власт и ставате способна да предприемате най-мащабни дела и да творите красота и нов нетленен живот. 

Ще рече: ако има кой да ви обича силно и всеотдайно, ако и вие има кого и какво да обичате по същия начин, може да се каже: чудесата стават възможни. И вие наистина доказвате това със своите необикновени дела, предизвиквайки много учудване и възхищения. 

Но и без друго, благодарение на вашата вътрешна сила, на чара и магнетичността ви, на витаещото около вас завладяващо вдъхновение, лесно се превръщате в център, около който започва едно голямо, почти мистично кръжене.

Здравейте приятели

Вдъхновени от срещата ни с бургаската читателска аудитория, на 25.01.2017 - четвъртък, от 18 ч. отново ще представим книгата в София. 
Имам изключителното удоволствие да ви поканя отново в уютната атмосфера галерия Махадева на среща. 
Ако сте чели книгата ми – елате, ако не сте чели книгата ми, елате, ако сте чували за нея, елате, ако не сте чували за нея, пак елате... 
Нека под звуците на флейтата на Кану, заедно да сътворим една незабравима вечер.
God bless you all!
М.

Бургаски отзвуци

Тази вечер книгата „Рая отвъд голямата вода“, срещна своите читатели от Бургас. Срещата беше в културен център „Морско Казино“ на втория етаж, в една хубава, светла зала, на име „Петя Дубарова“. Пиша тези редове непосредствено след срещата и още нося емоцията от нея. Нямам търпение да ви разкажа.

Искам да ви кажа, че всъщност изобщо не се чувствах сред непознати хора. Напротив имах усещането, че съм сред приятели. Сякаш сме хора, които отдавна се знаем, обаче не се бяхме виждали.

Не бяха дошли много хора, но сякаш, който трябваше да бъде там – беше. Малко преди да се бяха събрали всички, усетих как всичко утихна. И тогава… Рени започна да говори.

…За мен, за книгата, за ценностите, за добродетелите, за писането на книги и за всичко, което в този момент дойде като тема за разговор в ума й. Под звуците на флейтата на Кану, нейния глас беше като нежен полъх, докосващ и събуждащ най-фините струни на сърцето.

……..

Не бяхме правили предварителен план за какво и как да говорим. Импровизирахме. Имах чувството, че за първи път се случва. Всъщност точно така е – никога нищо не се повтаря. Правили сме няколко срещи до сега и всяка е била различна от всяка друга. Разбира се всичките красиви по свой начин.

В някакъв момент взаимодействието между нас и хората, беше толкова силно и осезаемо. Те мълчаха, но въпреки това участваха с това, че будно и внимателно слушаха. А когато някой будно и внимателно те слуша, той ти дава възможност да кажеш, да споделиш нещо искрено.

Сещам се за онази история, която Кану често разказва.

Един човек бил майстор на кото. Кото е японски музикален инструмент. Той много обичал да свири пред един конкретен свой слушател, който наистина умеел да слуша. Имал тишина и в пространството на неговата тишина, майсторът на кото можел да спусне музиката. Да я накара да оживее. Човек може да прояви толкова, колкото слушателите му позволят. А този слушател бил наистина тих…

Един ден слушателят починал. Тогава човекът запалил своя инструмент и казал, че никога повече няма да свири.

— Защо няма да свириш? – попитали другите му фенове. Та ти свириш толкова хубаво, защо спираш?

— Защото моя единствен слушател напусна!

Много харесвам тази история….

На живо, лично, на свой гръб съм се уверила в това, което казва.

И така, те ни слушаха! Ние с Рени им казахме! Всичко се случваше толкова естествено и спонтанно, енергията танцуваше между нас създавайки тиха радост и едно усещане за чистота, тишина,  споделеност, уют, разбиране и взаимност.

Забележително!

Говорих им за книгата, за героинята, за търсенето на щастие, за изкривените ценности, за кривите пътища, вървейки по които срещаме единствено мъка, болка и страдание, за смисъла на страданието, което ни прави по-мъдри, освен ако не ни озлоби, за живота в Америка, поне за този аспект от него, който аз имах възможност да видя…

В края на събитието една възрастна дама ми подари подарък – мартенички, които лично беше направила, и картичка, която лично беше нарисувала. Благодаря ви от сърце госпожо. И ние също Ви обичаме!

Интересен разговор се получи и с господинът, който задаваше въпроси накрая. Виждах как от общуването между нас лицето му се променя, а сърцето му се радва. Усещах въпросите му като искрен стремеж някъде измежду думите, които му казвах да усети онова, което не се казва с думи. Той се отвори и слушаше със сърце, така че и на мен ми даде възможност да му кажа от сърце.

През цялото време усещах невидимото присъствие и бях съвършено наясно, че… „всичко с Него стана и нищо без Него не е станало…“

Хората се отвориха и се докоснаха до неговата енергия, а ние бяхме щастливи, че бяхме там и позволихме това да се случи.

Предоставям и аудиозапис от срещата, за да ви доближа до преживяването… (по-късно)

Благодаря на всички, които дойдоха и участваха в представянето на книгата в Бургас, благодаря на Ели, която ни приюти за през нощта – (прекрасни кюфтенца от елда ни сготви), благодаря на Рени за любящото отношение и най-вече благодаря на Милостта, която направи тази среща и тази вечер възможна!

М.

Случвало ли ти се е...?

...понякога усещаш, че някой човек, ситуация, обстоятелство не е окей с теб. С ума не знаеш защо не е окей, но вътре в теб е кристално ясно, че трябва да седиш настрана. Понякога някой те лъже за нещо, не си наясно какво точно, но знаеш… Ако те питат не можеш да обясниш, но знаеш със сигурност… А после може да дойде и ментално разбиране или пък да не дойде….

Понякога имам чувството, че нещата се усещат повече като енергия отколкото като вербално обяснение. Например енергията на лъжата е една такава тежка, мазна, лепкава… Разговаряйки с някой, който те лъже ти се струва, че те въвеждат в идиотски лабиринт, от който няма излизане. Ставаш скован, опитваш да играеш играта, но се усещаш все по-тъпо и по-тъпо. Мога известно време да се правя на ударена, за да създавам на човека комфорт от това, че ме е излъгал. Или пък да не му е гадно, че знам… Мога дори доста да продължа да го правя, но постепенно охладнявам към него. Трудно ми е да поддържам бликаща радост към някой, който ме мята по върбите… Каквито и да са му причините…
Самото усещане когато си покрай такива – енергията на шикалкавещия, лъжещия те човек е една такава мътна, гъста тегава. Покрай него не ти е леко на сърцето, не се радваш, не ти пее онова нещото отвътре…
Когато човек практикува, медитира, изчиства сърцето, той развива интуицията. Става все по-трудно да те излъжат, но затова пък дори опитите на близки хора да го правят може да те наранят. Дни наред да усещаш сякаш слон ти седи на гърдите…
Зачетох се в този материал… Нива на интуицията 

На някой може да му е полезен...

В голямата близост няма никаква красота

Живял някога човек на име Харидатта. Той бил земеделец. Имал малка ферма, от която не получавал добри добиви. Харидатта и семейството му живеели в бедност. Един ден докато работел на нивата си, победен от умора и жега той полегнал под сянката на едно дърво и потънал в дрямка. Внезапно бил събуден от голяма качулата змия, която усетил да се плъзга под ръката му към един мравуняк. Харидатта бързо се изправил, загледал се в змията с почит и възкликнал:

„О, това трябва да е пазителят на тази нива, а аз никога не съм го обожавал. Ето защо плодовете на моето земеделие са толкова оскъдни. Ще отида да му се поклоня.“

Веднага щом взел това решение, той извадил малко мляко, налял го в една купа и отишъл при мравуняка и казал на висок глас:

–  О, пазителю на това поле, аз не знаех че обитавате това място, поради това още не бях идвал да поднеса своите почитания към Вас. Моля за Вашата прошка.

Той се поклонил, оставил млякото и се прибрал в къщи. На другия ден се върнал на нивата и погледнал в купата. Млякото го нямало, на негово място намерил един златен денар. От този ден нататък той винаги оставял на змията купа мляко, и винаги на следващия ден намирал златен денар от нея.

Един ден Харидатта трябвало да отиде до селото, така че помолил сина си да занесе млякото до мравуняка. На следващия ден, той отново отишъл до мравуняка и намерил там златен денар. Виждайки денара, той си помислил:

„Този мравуняк трябва да е пълен със златни денари. Защо не взема да убия змията и да ги взема всичките за себе си?!“

Речено – сторено! На следващия ден, докато давал млякото на змията, синът на Харидатта я ударил силно по главата с тояга. Змията обаче, по волята на съдбата не умряла от този удар, затова пък яростно ухапала синът на Харидатта с острите си зъби. Синът паднал мъртъв от отровното ухапване на змията, и бил отнесен и погребан на погребална клада недалеч от нивата.

Не след дълго бащата се върнал и като разбрал каква участ е сполетяла сина му горко се разплакал.

Минало време. Един ден той отново взел купата с мляко и отишъл на нивата. Дълго викал змията произнасяйки хвалебствени думи. Тя не се появявала. Минало много време и накрая змията се появила и казала на Харидатта:

– Алчността е това, което те доведе тук, и което те накара да забравиш дори гибелта на сина си. От този момент нататък нашето приятелство е невъзможно. Твоят син ме удари с тояга, заради младежката си глупост, а аз го ухапах до смърт. Как мога да забравя удара от тоягата, който получих от него? А как можеш ти да забравиш мъката поради загубата на сина си?!

Казвайки това змията дала на Харидатта скъпа перла и изчезнала. Харидатта взел перлата и тръгнал към къщи проклинайки глупостта на сина си.

Има ли някой, който да не го е правил? Алчността, за която разказва приказката не винаги е само за пари. Често във взаимоотношенията съществуват такива моменти. Някой те е наранил, причинил ти е болка, заради която си се отдръпнал задълго. А после, в някакъв момент си припомняш, че си получавал и приятни преживявания с него и си склонен да направиш компромис с лошото..., без да си го простил.

Но дори да подновиш такъв тип отношения, дори да получиш отново приятни преживявания, неприятните моменти, заради които сте се разделили ще се върнат отново в ума ти и няма да можеш да си начисто с човека. Винаги ще седи между вас една претенция... Именно заради липсата на прошка.

Може би това е една от причините вторите шансове да не работят. Поне по мои наблюдения, хора, които са се разделили някога, но след години опитат отново, не успяват да съжителстват дълго. 

Ако не можеш да простиш и да видиш човека като все едно не е имало никакво минало между вас, най-добре е да не влизаш в отношения отново. Първо изчисти своето сърце от привързаности, страх, болка, обида, отрицателни усещания към човека, после подхождай към сближаващи действия. И винаги носи в себе си думите на Бейнса Дуно: "Никой човек не трябва да държите прекалено близо до себе си.  Обичайте без да се привързвате. В голямата близост няма никаква красота"

Такива ми ти работи

M.

За свекървите и за снахите...

За ролите снаха-свекърва, и за вечните сблъсъци и конфликти помежду поколенията и отделните личности изпълняващи тези роли може би трябва да се напише една отделна книга, въпреки че понякога цялата гама от емоции и чувства между двете жени може да бъде уловена и в някоя малка приказка като тази например: 

Един ден, просяк почука на вратата на една къща. Показа се млада жена. Просякът помоли за милостиня.

– Нямаме нищо, нямам какво да Ви дам, каза младата жена. Ето може да проверите…

Жената беше младоженка, скоро беше дошла в този дом при съпруга си и живееше със свекърва си. Свекървата чу разговора на вратата и избесня.

– Как смееш да отказваш милостиня на просяк!!! – Кресна тя. Аз съм господарката на този дом.

Снахата смутено се прибра в стаята си.

– Благодаря Ви уважаема госпожо – каза просякът  – аз само поисках от снаха Ви дребни монети или нещо за ядене. Не знаех, че тя не е господарката на дома.

– Тя не е господарката на дома, и няма право да отказва милостиня на просяците. Аз съм стопанката тук и аз Ви казвам, че от мен няма да получите и пукната пара!!!!

Тя затръшна с всичка сила вратата в лицето на просяка.

Покана за среща в Бургас

Скъпи приятели,

На 16.01.2018, книгата ще срещне своите бургаски читатели. 

Срещата ще се проведе в зала "Петя Дубарова", на културен център Морско Казино – Бургас. Ще започне в 17.30 часа.

Отново под звуците на флейтата на Кану ще разговаряме за вечните, стари колкото света и винаги нови теми за любовта, красотата, посветеността, търсенето на щастие, причините да сме тук и всичко около това.

От сърце се надявам да срещна една жива, динамична, търсеща, усещаща, чувстваща, интелигентна, интуитивна, и мъдра аудитория, на която да кажа, с която да осъществим диалог, да се обогатим взаимно, да споделим едни с други и да се радваме…

…защото ситуирането на някакви тела в някаква зала за определено време, все още не е среща.

Така че скъпи мои познати и непознати приятели от Бургас, елате във вторник,на 16.01 в зала „Петя Дубарова“ на културен център Морско Казино.

Донесете и своите големи, любящи, топли, чувстващи, прекрасни, отворени сърца!

Ние с Рая ще ви очакваме! J J J 
            

            М.