Съхранявай само толкова привързаности, с колкото ще можеш да се разделиш за не повече от две минути, когато това се окаже необходимо

Скоро прочетох анонс, за това, че G+ ще бъде закрита като социална мрежа в началото на март. Всички профили и страници към тях, ще бъдат изтрити и потребителите, да имат грижата да си изтеглят информацията, материалите, снимките - всичко, което са си поствали там, за да си го запазят.

Веднага отидох на профила си, да си видя запазените съкровища, които се състояха най-вече от видеа по ютуб на мантри, музика, интервюта, медитативни практики, прилежно събрани в колекции за по-лесно намиране...

Какво? Ще ми изтрият тези неща? Как пък не!

Умът ми трескаво почна да търси решения - той това прави - решава проблеми.  Сетих се, че бих могла да си ги организирам в плейлисти в профила ми в ютуб и се заех най-посветено. Зер това са спомени с пет годишна давност. Бива ли да ги остави човек на произвола, ей така да бъдат изтрити... Тц тц тц тц... К'ви хора!!!

Направих няколко плейлисти. Организирах една част от маркираните видеа - останаха още за преглеждане. Мислено оцених с 6+ идеята ми всички текстови информации, поеми, разкази, откъси от лекции, снимки, сентенции, и т.н. да съм ги записвала в блог. Мислено се потупах по рамото и се захванах със споделените линкове от сайтове.

Преглеждайки с нагласа за преценка кое ще ми се иска да запазя и кое не ми е актуално, внезапно в ума ми възникна мисъл: Ами ако закрият ютуб? И блогер? А, бе не е лошо да имам бакъп на всички писани съкровища в wordpress, клиповете да си ги сложа и в dailymotion... Отделно да видя кое имам - кое нямам и да си го сваля и на компютъра, а може и на лаптопа, зер може и на компютъра нещо да му стане. Де да знаеш, на техниката не мое се разчита!! Ей на, наскоро харда на лаптопа ми умря...

С всички тези обезпокоителни предположения и необходимост от въвеждане на предпазни мерки в ума ми влезе толкова шум, хаос и неадекватни емоции...

Разпознах състоянието на съзнанието си като непривично и спрях всичко. Това не е естественото състояние на ума. Неговото естествено състояние е тишина. Целия този ментален шум възникна от... страх! Страхът предизвика нужда от вземане на предпазни мерки, а те пък предизвикаха усилени движения в ума и спокойствието и тишината бяха замъглени.

Оставих всичко. Изведнъж осъзнах цялата абсурдност на психологическия ум. Неговата параноя, истерия, неговата потребност да пази, да затваря в буркани, да консервира...

От къде дойде това? То дори не е характерно за моята психика и темперамент...!! Аз цял живот, къде подсъзнателно - къде съзнателно, съм се водила от максимата: "Съхранявай само толкова привързаности, с колкото ще можеш да се разделиш за не повече от две (2) минути, когато това се окаже необходимо", какво ми става сега!? Явно почвам да остарявам. За какво ми е да колекционирам спомени и ако го правя, за какво се страхувам някой да ги изтрие всичките в един момент?!

И без това всичко, което е минало е свършило работата си в момента, когато съм го изживявала и изобщо не е ясно дали ще ми значи нещо в друг момент, когато ще бъда с друг ум...

И без това някой ден ще дойде смъртта, и тя ще изтрие всичко в този материален свят, с което е било свързано това материално тяло. Свръзки с хора, роли, контакти, щепсели... Цялото това АЗ с целия му микросвят, който си е било създало, за да съществува тук, на това поле ще отиде с тялото.

Всяко изтриване на неща, с които сме свързани, е изтриване на част от психиката. Всяко изтриване на част от психиката е изтриване на теб самия - доколкото ти си описан (идентифициран) с нея. А дали ти наистина си това? Дали не се държиш за тези счупени парчета самоличност, за да продължиш да си затваряш очите пред очевидното - че теб всъщност те няма!!

Кой си ти приятелю?

И дали този, който наистина си, се стиска за виртуални притежания на спомени по G+?

А има ли невиртуални?

..........................

:)

Такива ми ти работи в понеделник

М.