Кой не знае скандалния Чарлз Буковски, кой не е чел нещо от него…
Малко перифразирам поета, но с Чарлз Буковски имам много, такова едно,
усещане за сродност и близост.
„Всичко на масата”, за който се смята, че е по историята
на неговия живот (някои смятат така, аз направо съм сигурна в това) ми звучи
сякаш аз разказвам фрагменти от моето детство…
Буковски е имал трудно детство. Баща му не е пиел, но го е биел жестоко
където завари, с което му е направил множество травми.
Няма да анализирам кое го е тласнало към алкохола, ще кажа само че е
бил пияница, алкохолик, женкар… не знам още какви пороци спрягат към неговото
име, обаче не може да му се отрече, че е гениален.
Буковски пише с толкова директен, да не кажем направо брутален език и е
толкова безпардонно натуралистичен, че някак започваш да разбираш думите на Хемингуей, който казва за него просто – „Проклетата гениалност…”
Въпреки, че е велик писател, всички знаем, че е прописал чак на 50
години. Викаш си – добре де, защо толкова късно… Жалко за всичките ненаписани
книги, които са можели да видят бял свят, ако на твореца му се беше дала
възможност да ги напише…
За съжаление (или пък не) и той както и вероятно много други творци е
трябвало да работи всякакви невдъхновяващи занимания, преди да се реши да
започне да се издържа от писане.
Трагедията на твореца – това, че в този прагматичен свят, където
изкуството е лукс само за ценители и в най-масовия случай всичко се върти
около злободневни битовизми, на него му се налага да работи някъде от осем до
пет за насъщния, което не може да даде нито време, нито пространство за
творчество.
Това изсмуква всичките творчески сили и енергии и притъпява
усещанията, и не дава на
мисълта да полети по-високо от сметките и месечния наем, а това бавно и полека
те убива…
За щастие през 1969, годината преди да навърши 50, е забелязан от
издателя Джон Мартин, който попада на негови публикации в списание Open sity. По това време Буковски работи в щатските пощи
и публикува в това списание поезия… не знам, може би и белетристика…
Мартин, който е с очевиден усет за таланта на злополучния пощальон, му
предлага 100 долара на месец, за да напусне пощата и да се отдаде само на
писане.
Не съм сигурна каква покупателна способност са имали 100 долара по
онова време, но той е приел предизвикателството и това е поставило началото на
една бляскава кариера.
Когато има кой да се погрижи за екзистенциалните ти неволи, ти може да
се отдадеш на писане (рисуване, композиране, танцуване или каквато творческа
експресия жадува да прояви твоята душа).
(Сещам се за Ван Гог. Неговият брат Тео му е давал малко пари за храна,
а той ги е използвал за платна, четки и бои, като заради това се е налагало да
се храни през ден или през два… Не ще и дума, че за истинския творец изкуството
е страст, която граничи с лудост.)
Две години по-късно излиза първия му роман „Поща”, в който писателя
описва лични опитности, които е имал по време на работата си в пощата.
Всеки, който се е пробвал да пише някога, може да свидетелства за това,
че най-добре можеш да пишеш за нещата, които поне частично си изживял. Личната
опитност дава една валидност на написаното и някак сякаш читателят знае, че авторът
е искрен с него.
Или поне аз така го изживявам.
Намерих това благодарствено писмо, което Буковски е изпратил до издателя (благодетеля)
си и въпреки, че се подмята на много места из нета, се вдъхнових да го публикувам и тук.
В него с типично неговия език, авторът най-искрено разказва как рутинната работа от девет до пет, при която компромисно се налага да се занимаваш с изцяло невдъхновяващи неща изсмуква силите на твореца и го затъпява.
Това писмо съвсем откровено те приканва да се замислиш за това, че всяка секунда от живота ти е неповторима и уникална. Тя се случва веднъж и не се връща повече.
Както и за това дали това съществуване, което спечелените по такъв начин пари ще ти обезпечат, си струва цената, с която го плащаш.
............................
Чарлз Буковски до издателя му:
“12 август, 1986
Здравей, Джон,
Благодаря за хубавото писмо. Не вреди,
струва ми се, понякога да си спомни човек откъде е дошъл. Ти знаеш местата,
откъдето дойдох аз. Дори хората, които се пробват да пишат или да снимат филми
за това, не могат да уцелят съвсем истината.
Наричат го “от 9 до 5″. Никога не е от 9
до 5 – на тези места никога няма обедна почивка; всъщност, на много от тях
изобщо не обядваш, за да си запазиш работата.
След това идва извънредният труд, а книгите никак не го разбират този
извънреден труд, и ако се оплачеш, винаги ще се намери някой нещастник да заеме
твоето място.
Знаеш, че все казвам “Робството
никога не е било отменяно, само го разшириха, за да включва всички раси”.
И най-болезненото е постоянно топящата
се човешка същност на онези, които се борят да запазят работи, които не искат,
но се боят, че алтернативата ще е по-лоша.
Хората просто се изпразват отвътре.
Стават тела с плашливи и покорни умове. Цветът напуска окото. Гласът погрознява.
И тялото. Косата. Ноктите. Обувките. Всичко става грозно.
Като младеж не можех да повярвам, че има
хора, които отдават живота си на такива условия. Като възрастен мъж още не мога
да го повярвам. За какво го правят? За секс? За телевизия? За автомобил на
изплащане? Или за деца? Деца, които просто ще правят същото, което са правили и
те?
Едно време, когато бях още доста млад и
скачах от работа на работа, бях достатъчно глупав, за да казвам от време на
време на останалите работници: “Ей, шефът може да влезе всеки момент и
да ни изволни всичките ей така, не разбирате ли?”
Те само ме гледаха. Пробутвах им нещо, което не искаха да влиза в умовете им.
Сега в индустрията се правят огромни
съкращения (стоманените фабрики са мъртви, в други фактори на работното място
има технически промени). Уволняват хората със стотици хиляди и лицата
им са зашеметени:
“Вложих 35 години…”
“Не е правилно така…”
“Не знам какво да правя…”
Никога не плащат достатъчно на робите,
че да могат да се освободят – само толкова, че да останат живи и да се връщат
на работа. Аз виждах всичко това. Те защо не
го виждаха? Реших, че пейката в парка е точно толкова добра, или че е също
толкова хубаво да стана постоянно присъствие в кръчмите. Защо да не стигна там
пръв, преди те да ме пратят там? Защо да чакам?
Пишех просто с отвращението от всичко
това и беше облекчение да го изкарам от себе си. И ето ме сега, така наречения
професионален писател, след като подарих първите си 50 години, открих, че има и
други отврати отвъд системата.
Помня веднъж, когато работех като пакетировач в една компания за осветителни
тела, един от колегите ми изведнъж рече: “Никога няма да бъда
свободен!”.
Наблизо минаваше един от шефовете (казваше се Мори) и пусна един
сладък кикот, наслаждавайки се на факта, че тоя приятел е в капан до живот.
Та, късметът, който най-накрая извадих
да се махна от тези места, без значение колко време ми отне, наистина ми даде
някаква радост, радостната радост на чудото. Сега пиша от един стар ум и едно
старо тяло, много след времето, когато повечето хора дори биха помислили да
продължат нещо такова, но тъй като почнах толкова късно, дължа на себе си да
продължа.
И когато думите започнат да избледняват и някой трябва да ми помага да се
качвам по стълбите, и повече не мога да различа синигер от кламер, все пак
смятам, че нещо в мен ще си спомня (без значение колко съм сдал багажа) как съм
минал през кръв и лайна, за да стигна до един поне щедър начин да умра.
Да не си пропилееш напълно живота ми се
струва ценно постижение, па макар и само за мен.
Твоето момче,
Ханк
