Земетресението в Скопие - 26.07.1963 г.

 

Беше четвъртък вечерта - 25.7.1963. От следващата седмица излизах в отпуска. Бях подготвил всичко. Бях купил билети за влака, бях платил почивната станция, щяхме да отиваме на Ядранот (Адриатическо море). Бях голям организатор. Всичко ми беше подготвено. Щяхме да пътуваме на другия ден. Беше много жежко. Както този юли, много високи температури. Същата вечер 25 срещу 26 легнахме на пряко на спалнята. Беше ни много горещо, за да не сме много близко един в друг, легнахме тримата напряко. На сутринта земята почна да се тресе. Подскочих, всички книги паднаха там, където трябваше да са ни главите, ако бяхме легнали нормално. Библиотеката се откачи, всичко се изсипа на леглото. Станах. Насреща имахме шкаф, на който седеше радиото. Земята се тресеше силно и радиото ми падна на гърба. Изтичахме към вратата с детето и жена ми. Жена ми беше бременна с второто ни дете. Излязохме от къщата и тръгнахме към парка. Дърветата се люлееха, гаргите нямаше къде да кацнат. Земята се отваряше на големи цепнатини под краката ни. Не можеш да бъдеш сигурен къде ще стъпиш в следващия момент. Отидохме в парка. Там имаше люлки лодки. Сложих сина на една лодка да го люлям, докато жена ми се успокои. Майка ми и баща ми останаха в двора на къщата. Земята не спираше да се тресе. По някое време се върнах в къщата да взема дрехи. Бяхме излезли така както спяхме. Взех дрехи за жена ми, за детето и нещо за родителите. Излязох. После имах още две влизания в къщата за някои вещи и документите ни. На последното видях как къщата се беше издула като балон, коминът ѝ се беше извъртял на 90 градуса, но не беше паднал, а една огромна цепнатина, голяма колкото да мине кола от там, се беше появила в стената на нашата спалня. От спалнята видях улицата. Тогава видях какви щети са нанесени на къщата. Беше сериозно разпукана.

Същият ден отидохме в Църниче – квартал на Скопие, където живее братът на жена ми. През нощта дойдоха и други хора. Скоро дойде и съпругът на сестрата на жена ми. Там се разбрахме едната фамилия да отиде в Охрид в пощенско летовище, а другата фамилия да отиде в Гевгелия. И така жена ми и сина ми заминаха за Охрид. Останаха там до ноември, когато вече имаше къде да ги настаня.

Аз останах и през цялото време бях в републиканския щаб за бедствия и аварии, където приемах гости, представители на медиите и ги насочвах към компетентните органи или ги водех по местата, които бяха ощетени. Приемах помощите, които пристигаха за щаба – храна, дрехи и всичко, което идваше от съседните градове, от Югославия или от чужбина. Оказа се, че много страни се включиха в акцията да помагат на Скопияни в този тежък момент. Русия дойде и с жива подкрепа. Хрушчов дойде да види какво се случва при нас още докато земята се тресеше. Тогава Тито и Хрушчов държаха реч в обединените нации. Те потърсиха помощ за Скопие от цялата световна общност. Хората от Скопие останаха без ток, без вода, без жилища и без надежда. Стотици руски войници дойдоха да помагат при ваденето на пострадалите под руините уплашени скопияни.

Сградите бяха заприличали на торти, етажите им бяха паднали един върху друг. Мой другар беше жив сред срушените стени на съборената им сграда, заедно с детето му, което беше под него. Тогава няколко човека се бяха заели да ги изровят и почти бяха успели, когато на помощ дойдоха войниците и с механизация бутнаха стената на съседната сграда. Тя падна точно там, където бяха Любе и дъщеричката му и… ги смаза. До днес тази сцена изпълва очите ми със сълзи.

Едно момиченце беше останало на четвъртия етаж на паднала сграда. Детето беше останало в самия ъгъл на стаята, който единствен беше останал здрав. Всичко около нея беше разрушено. Там, където беше детето нямаше никакъв начин да се приближи някой и да му помогне да го свали. Детето стоеше като птичка кацнала на висок клон. Не помня какво стана с детето. Дали успяха да го свалят… Спомням си безпомощността на таткото, който не знаеше как да се справи със ситуацията. Той остана жив. Много добър човек беше.

Имах един приятел, страстен риболовец. Тази сутрин беше отишъл да лови риба в пет сутринта... Неговата къща беше срушена и цялото му семейство загина. Той остана жив...

………..

Веднага се изградиха населби от палатки, които имаха функция на болници, приемен център за пострадали. Организираха евакуация за тези, чиито домове бяха съборени, места където временно да се установят. Цяла Югославия помагаше и приемаше хора.

Много хора загинаха. Един от моите другари беше натоварен със задачата да снима починалите и да обявява снимките за разпознаване. Дадоха му камера, дадоха му кърпи да им бърше лицата преди да ги снима, някои бяха в лошо състояние... Оставиха го човека сам с мъртвите. На сутринта отиват да видят какво става, заварили го да пее. "Защо пееш?" - го питали. "Щях да побудалея - рекъл - с всичките тези мъртви хора па и да ги бърша и да ги снимам...". 

Майка ми и баща ми получиха палатка и я разположиха на двора. Настаниха се в палатката. От време на време ходех да ги видя. Цяло Скопие беше в мрак. Само една лампа светеше на площада и една имаше при железопътната станция. Беше разпоредено да се стреля, ако някой е съмнителен за крадец. Можеш да си представиш как съм минавал 4-5 километра, за да отида там да ги видя. Но аз не се страхувах. Ни най-малко. Не знам защо беше така. Някак все едно ми беше.

……………………..

За земетресението с магнитут 6,9 по Рихтер, което разруши Скопие в 5ч. и 17 мин. на 26.07.1963 година си спомня Христо Георгиев, който тогава е бил на 31 години.

Спомените записа: Мария Сталева

 

Ти нямаш живот, ти СИ животът

 

Интересно нещо е животът. Таман си помислиш, че си имаш някого, не си сам на този свят и хоп, той те изостави. Не че е лош човекът - просто те подсеща, че на този свят нямаш нищо и си никой.

Досега не знам кой не ме е изоставил мен в този живот. Тва мъж, тва родители, тва приятели... под каквато и форма да сме били близки, хората просто си отиват. Това е положението! Всички си отиват.

Само Бог още не ме е изоставил. Ама то е защото Той няма къде да иде. Винаги е тук и винаги е сега. Всички жени са Негови, всички дъщери и внучки са Негови, всички учители са Негови, та даже и учениците...

.................

Сега аз няма да играя тука горкото изоставено его (да пази Господ), обаче... ето това е. Изглежда, че и аз съм човек. И аз имам чувства... Не е сигурно, но така изглежда. 

Тази сутрин изведнъж осъзнах тази закономерност, която старателно се повтаря в живота ми и в мига горчивото усещане се замени с благодарност!

Благодарност към БОГ, който е единствената жива, вечна и непроменима реалност, и който непрекъснато и любящо ме подсеща:

"Ти нямаш живот! Ти СИ животът!"

И ми стана спокойно.

И мирно...

И... ето така!

Сега, аз пожелавам светъл път на всички, които по някакъв начин бяха в живота ми и си тръгнаха от него.

Аз никъде не отивам.

Аз съм тук.

И сега.

И от днес нататък спирам да жаля за когото и за каквото и да било!

Само ще ви обичам!

Това слава богу не зависи от това къде са позиционирани телата ви!

Ето това е!

Да се знае!

<3

М.

 

IN MEMORIAM

 

В дните на рамазан постеше. Последните години не пропускаше пост. Не знам дали винаги е била толкова посветена на това, но в последните години наистина беше. Сега даже и практикуваше кланянето. Редовно.

Въпреки че винаги съм залитала някак естествено по исляма и всичко свързано със суфите ме вдъхновява до екзалтация, аз не знам много за техните практики и обичаи. И не дойде порив да научавам. Знам, че в минал живот съм живяла в мюсюлманския свят, затова всичко тяхно ми е много свидно и родно, но чувствах, че в този живот задачата ми не е да се посветя на някоя религия. В този живот Бог ме срещна с учител, който самият трансцендентирал всички религиозни и светски форми и описвания, щеше да ме отведе в осъзнаване на мен самата отвъд всеки концепт и форма. Ето защо религиите винаги са ми били някак тесни... някак недостатъчни... Почитам и уважавам всяка религия като път към Бог, но никоя от тях не ми пасна като да остана само там и само с нея.

За време на деня имаше пет кланяния, които мюсюлманинът трябва да направи и почти всички дни сряда и събота последната практика трябваше да я прави в Премананда. Вечер тя отваряше вратата на стаята ми, където обичайно седях, подаваше глава, поглеждаше и смеейки се кимваше въпросително. В отговор аз също ѝ кимвах. Тези невербални уговорки предхождаха нейните вечерни практики "Намаз". После момичетата, които седяха при мен излизаха, а ние двете с нея оставахме в стаята ми за последното за деня свещенодействие.

Джемито знаеше наизуст целия намаз и го шепнеше с посветеност. Аз не знаех ритуала, но медитирах с нея. Получаваше се много хубава практика. Чрез нея успявах да се докосна до този ритуал и въпреки че в този живот не съм много много по ритуалите, аз искрено и от сърце уважавах нейната посветеност на това, без да коментирам или задавам въпроси.

За време на рамазана обикновено беше добре. Имаше посветеност на практиката, а тя изискваше вниманието ѝ пет пъти дневно. Освен това не се хранеше през деня и така чувството ѝ че прави нещо и с посветеност го предлага на Възлюбения я изпълваше и не оставяше място за лошите мисли. После идваше байрям, а скоро след байряма, другата част от пиесата – тя е нещастна, отхвърлена, нея никой не я обича и животът ѝ е една голяма грешка, затова тя трябва да го прекъсне! Това я давеше до такава степен, че трудно издържаше на напъна. Не можеше да ги види тези сили като нещо отделно от нея. Частично, а понякога на сто процента им вярваше. Въпреки това Любовта я пазеше от това да претвори в дела техните нашепвания.

В този ден беше дошла да си вземе муртито, което тогава поради някаква причина беше оставила при нас. Извиках я да ѝ дам да премери нещо и ако ѝ става да ѝ го подаря. Тя дойде, премери го, прие подаръка с радост, а после седна до мен и нервно започна да чопли телените му копчета.

- Какво става Джеми ханъм? Какво има?

- А бе Дурга ханъм. Какво да има, нищо няма... нервите не ми издържат, вече. Понякога ми се иска просто да свърша с всичко това...

Мисълта за самоубийство не беше нещо ново или оригинално и беше много характерна за нея. Тя беше просто една от фазите през които нейната психика си минаваше по няколко пъти в годината и аз някак не вярвах, че тя ще подходи към осъществяването на брътвежите на нейния ум. Но понякога беше толкова убедителна в това, че ако не виждаш нищо друго в нея просто ще приемеш, че тя е това и няма нищо друго освен това.

- Да, Дурга ханъм, често мисля за самоубийство. Ама сега, да не ми се караш, няма да ти говоря за тези мисли.

Оставих компютъра настрана и се изправих към нея. Погледнах я в очите. Исках да ме види този, който ѝ внушава тези мисли. Ама да ме види-види, не да ми се крие в плахи погледи и въздишки и да ѝ дава поводи да си мисли, че е реален.

- Кой си ти? Кой ги мисли тези работи? М? Тези мисли не идват от светлината, нали знаеш?

- Знам, ама...

- Ама какво? Ако знаеш защо им обръщаш внимание? Като дойде време да умреш, ще умреш. Няма да те подмине, не събирай дерт за това. Сега си тук, имаш тяло и ти е време да живееш в него. Живей достойно, люби, обичай, моли се, блатославяй...!!! Смъртта е необратима. Ще умрем, а после цяла вечност ще е така. Няма да можеш да се върнеш в това тяло и да играеш този филм с тази Джеми, която сега си мислиш, че си. Няма да го има тялото. Ще го заровят и gitti bitti!! Anladim mi! Затова забавлявай се! Никакво самоубиване!! Нали?

- Чувствам се безполезна. Ненужна. Сякаш за нищо не ставам, на никого не му трябвам...

- Спомняш ли си приказката за дървото, което било някакво кьопаво, па не ставало за нищо? Дърварите дошли и изсякли цялата гора, но него го подминали, защото за нищо не става. Всички други ги направили на мебели, огради, беседки, но това дърво си останало така както си е. Е? Какво му е лошото на това да си безполезен? Никой да не те иска за нищо? Така ти се отваря повече време и възможности да си на Бог. Виж какво, всяка ситуация има два начина да бъде погледната - като лоша или като добра. Всичко зависи от това какви очила ще сложиш. М? Нали? Ти днес по погрешка си сложила негативните, па сега мислиш, че виждаш нещо. Я махни ги и пак погледни.

Тя свали очилата и се засмя плахо. Погледна ме, а после и двете се засмяхме... Зачуди се малко, па избухна в лавинообразен освобождаващ смях.

В този момент, "по волята на Рама"... тя успя да победи тъмнината.

....................

Спомен за Джемиле Ахмед 

На 29.05.2021 г., малко по-малко от месец преди рожденния ѝ ден, беше блъсната от кола и... напусна този свят. 

R.I.P.

Движи се сякаш притежаваш това място...

 

От близо половин час седях пред кабинета с разширени зеници, очаквайки да ме повикат да вляза на преглед. Пред кабинета нямаше хора, въпреки това дисциплинирано изчаквах - лекарката беше казала, да сляза и да я изчакам да ме повика. Една от сестрите, която изпълняваше функция на регистратура на етажа ми хвърляше по едно око от време на време, но нито тя нито аз подхождахме една към друга да се разберем къв ми е случая...

Накрая жената дойде при мен и ме погледна над очилата:

- Вие за преглед ли чакате?

Стоях пред кабинета по пижама и бели гумени чехли на дупки, държах наръч хартии с изследвания, телефон и очила в ръка. Емоционално не бях в стихията си, предстоеше ми операция и бях със смесени чувства към това... Просто се зачудих за какво друго бих могла да чакам в този вид тук, но все пак учтиво отговорих:

- Да.

- А имате ли запазен час?

- Ъъъъ...

Трябваха ми няколко секунди, да осмисля, а междувременно неразбиращо и тикнах документите пред очите...

- Имате уговорка да влезете без час?

- Да, за операция съм. Трябва да ме прегледат...

- За операция трябва да постъпите в болницата. Приемният кабинет е на първия етаж. - тя посегна към документите ми - направихте ли изследванията?

- Ами... аз съм в болницата. Сега правим последните изследвания преди да ме оперират утре, па затова...

- Ааааа, вие сте в болницата? - Сестрата ме огледа отгоре до долу и чак сега забеляза бялата ми пижама и белите ми гумени чехлички на дупчици...

................

След прегледа се качих на етажа с намерение да си легна. В далечината забелязах възпълничката фигура на сестрата, която ме прие преди няколко часа. Дори с разширените зеници успях да я разпозная отдалече... Седеше на средата на коридора, сякаш чака да се приближа. Като дойдох до нея видях, че ми се усмихва.

- Мария, нали? От четвърта стая?

- Да.

- Хайде Мария, вечерята те чака на шкафчето. - Тя ме тупна по рамото и се засмя сърдечно.

- Нещо смешно ли казах?

- Не не, гледам те как вървиш по коридора. Пациентите в деня преди операция обикновено изглеждат по друг начин, та ти се радвам.

- Как изглеждат пациентите в деня преди операцията?

- Ами... не ходят по коридорите сякаш притежават болницата. Малко по-свити и по уплашени са...

Потърсих емоцията, която преобладава в мен и с прискърбие трябваше да отбележа, че не съм във възторг... Не мога да кажа, че се тресях от страх, но и в никакъв случай не се чувствах като притежателя на болницата, който минава на инспекция...

................

Anyway...

Тази картинка го каза с няколко думички на английски.

Струва ми се, че досега минах през живота точно с такава нагласа.

Може и да ми е вродено...

 

Вместо сбогом!

 Никога не успях да я възприема като възрастна, зряла жена...

Никога!

Начинът, по който изразяваше радост, нещата, на които се смееше, начинът, по който танцуваше... един такъв по детски забавен... закачлив, усмихвайки се палаво като лисичка...

Това виждах в нея. Дете. Непораснало момиченце, жадно за вниманието и любовта на мама.

Имаше забележително чувство за хумор. Можеше да понася шега, без да се спича. Поне в началото, докато не се включат съмненията, а с тях и цялата болка...

Измъчваше я нещо, търсеше приятелство, близост...

Понякога по странен начин, но винаги това. Винаги този стремеж към приемане, към единство, приятелство. Да бъде приета, обичана, да ѝ се радват...

Както повечето хора и тя слагаше каруцата пред коня. Не можеше да разбере, че пътят към това минава през нея самата. Че трябва първо тя да се обича, първо тя да се преизпълни с любовта на нейната светла, стремяща и влюбена душа...

Имаше невинност. Нежна, детска чиста. Харесваше ми да я виждам, когато се проявява... Имаше го и другото, но него някак го пропусках, защото отвътре чувствах, че не е това. Че само в момента временно го проявява, а после отново ще дойде онова светло същество, което всъщност е, заедно с цялата красота, която носи...

И беше взаимно. И тя ме обичаше.

Показваше грижа и внимание, показваше любов и приятелство... Когато заминах за няколко месеца, тя го почувства и го написа в групата. "Когато идеш в Премананда, чувстваш, че Дурга я няма. Когато някой човек го няма, изведнъж усещаш колко хубаво е било, когато го е имало..." (Не претендирам за точност на цитата, но беше нещо в тази връзка).

Сега нея я няма. Поне във формата, чрез която общувахме с нея...

Странното е, че аз нямам усещането да я няма. Често отвътре я виждам как се върти, как се радва, колко неизразимо щастие изживява най-после в прегръдката на нейния Любим...

И се радвам за нея.

Щастлива, отпусната, лъчиста. Както може би никога, докато беше в тялото...

.................................

Перлата, попаднала в нечистотията на този свят, понякога не успява да засвети с истинския си блясък. Но дали калта полепнала по нея е в състояние да я направи по-малко перла.

Човек, облечен в преходната си дреха, не винаги може да прояви светлината на своята Истинска Природа, но дали за Истинската Природа е възможно да е по-малко това, което е.

...............................

На 29. 05. Джеми си отиде от този свят, но има едно място, където остана и от където никога няма да може да си иде. Сърцата, в които е оставила следа ще я помнят.

Посвещавам този пост на нея с обич и от все сърце.

Ако сте вдъхновени, заповядайте под него да споделите спомен с нея, който ви е оставил най-ярка следа в съзнанието.

Моите са много, но в момента се сещам за този:

След една среща с Гуру в Премананда сме излязли да го изпратим. Той вече е в колата и Джеми си взима довиждане с него. После колата тръгна. Тя дойде при мен и ме смуши с лакът, едвам сдържайки се да не избухне в смях:

- Дурга ма, знаеш ли какво ми каза Пепси?

- Какво?

- Джемилеее Ах - мед, мед!!! Не туршия!

Преливаше от радост. И един звънлив смях....

Ей така остани, мило момиче. Радостна да се размазваш от смях във Вечността!

Просто включи твоята светлина

Когато те обиждат, унижавайки те,

Когато ти дават съвети, които не си искал,

Когато те обвиняват за своята болка,

Когато не те слушат, а безспирно говорят само за себе си,

Когато те сравняват с други хора,

Игнорират, осъждат или се надсмиват над мислите и чувствата ти...

Спри. Поеми дълбоко дъх.

Знай, че това е тяхната болка, не твоята.

Знай, че те сънуват единствения сън, който могат да сънуват, докато не се събудят.

Знай, че те не познават теб, а своите илюзии за теб.

Вероятно им е трудно да се обичат.

Вероятно те търсят потвърждението за тяхната ценност да дойде отвън.

Вероятно те са разделени от дъха си, от тялото си, от безценната си жизненост и от своето истинско призвание.

Вероятно живеят в дуалистичния свят на доброто и лошото, правилното и неправилното, успехите и провалите.

Възможно е да са забравили простичката радост от битието.

Възможно е ти да разбираш това.

Възможно е ти да си бил там, където са те сега.

Не се опитвай да ги промениш. Те не могат да го направят.

Не се опитвай да ги поправиш. Те не молят да бъдат поправени.

Колкото повече ги натискаш, толкова по-явно ще те отблъскват.

Не се заплитай в мрежите на тяхната скръб.

Бъди ясен, даже състрадателен, без да натискаш никого.

Това е нормално – те да са разстроени. Това наистина е така.

Дай им свободата да са разстроени.

Нормално е да са разочаровани от теб.

Дай им свободата да са разочаровани.

Нормално е да те съдят. Нека са свободни да го правят.

А ти бъди свободен в изразяването на собствените си мисли и чувства!

Позволи си да потъгуваш, да се съмняваш, да си виновен.

Нека всички тези безценни енергии минават през теб.

Те няма да ти навредят, ако им позволиш да се движат свободно.

Да, в това пътешествие ти ще срещнеш много пазители на порти.

Независимо от това – продължавай пътя си и позволи на другите хора да вървят по своя.

Не си длъжен да го обясняваш или да го защитаваш.

Бъди себе си в тези трудни времена.

Не се бори с тъмнината каквото и да става, тя няма власт.

Просто включи твоята СВЕТЛИНА!

ДЖЕФ ФОСТЪР

Изпратихме 2020 - годината, която промени света

 

Изпратихме 2020 - годината, която промени света!

И дори в първия ден на новата 2021, хората все още се надяват това, което тя ни донесе някога да свърши и светът отново да се върне в своята стара форма!?! А дано, ама надали...!!

В световен мащаб 2020 година мина под знака на пандемията, която промени ежедневието на 7 милиарда, населяващи това късче от Вселената. Така както си спинкахме и подхърквахме в нашите малки святчета, в които център на вселената си бяхме ние самите, а всички околни, евентуално биваха допускани, само ако са достойни да получат някоя роля в нашия филм, изведнъж Съществуването ни разтресе из основи, променяйки дори най-интимните местенца на нашето ежедневие.

Мистериозен вирус се появи на пазара на диви животни в Ухан!

На 27 януари китайското правителство призна, че има проблем с 571 болни и 17 мъртви. Скоро Китай беше обхванат от епидемия. Останалият свят все още не разбираше сериозността на ситуацията. Никой не си и помисляше, че ако мечката играе в двора на комшията... па може да прескочи и в нашия. Все още си спяхме потънали в изключителната важност на нашето злободнение.

Февруари - с неочаквана бързина болестта се е разпространи в Европа. САЩ наложиха ограничения върху полетите от Китай. Вирусът официално получи името си - Covid 19. Световната здравна организация обяви глобална заплаха за здравето в световен мащаб.

Март беше фатален за Италия. За по-малко от 20 дни броят на заразените нарасна до 30 000, вече имаше 2500 починали. В района на Ломбардия над 16 милиона души бяха поставени под карантина. Франция отчете 500 починали до края на месеца, Испания 533, в Белгия вирусът се бе разпространил сред туристите, идващи от Северна Италия.

Европа започна да се затваря, ограниченията и карантината само през март струваха на Испания 900 000 изгубени работни места. Германия успешно премина първия удар на корона вируса.

Световната здравна организация обяви пандемия.

В България пандемията започна на 13.03.2020, с което сякаш беше хвърлен не камък, а направо канара в иначе на глед спокойното езеро на съществуването на българите. Магазините за хранителни стоки със светкавично-гръмотевична бързина бяха изчистени откъм стока, а продукцията на завода за хартия в Белово беше изкупена за няколко години напред. Дали някой не пусна мухата, че този вирус ще е дрислив или хората се изпонаакаха от страх... това само можем да гадаем.

За първи път целия свят беше прибран по домовете си за месеци наред. Всички жители на тази планета бяха в карантина. Улиците на градовете изглеждаха необитаеми. Сякаш хората са се изселили на друга планета оставяйки градовете си празни. Сложихме маски, започнахме да спазваме социална дистанция, вече не можехме да се прегръщаме, да изразяваме близост едни към други. Всеки може би е потенциална опасност. Страхът, който и така си беше в нас, сега доби мощна подкрепа и получи израз на масово поле. Най-после показахме реалното положение - маскирани и отчуждени!

През април Европа стана огнище на зараза с над един милион потвърдени случая и над 100 000 смъртни случая. Маските и тестовете станаха нещо обичайно. Премиерът на Обединеното кралство също се влезе в болница.

През май стотици хиляди американци възстанаха срещу расизма. Смъртта на афроамериканеца Флойд, който беше брутално убит от полицията в Минеаполис, ги вдигна масово на крака.

През юни в САЩ бяха регистрирани над 2 милиона случая на болни от корона. Болестта се разпространи с всички сили и отвъд голямата вода. Лечението с "Ремедисивир", което ускорява болничното лечение, достигна цена от 3500 долара за частно осигурените.

Модерните ваксини Astra Zeneka влязоха в третата фаза на клинично изпитване през юли. Pfizer вече започна да сключва сделки за продажба на ваксината си, а Китай и Русия обявиха, че ваксините им са най-ефективни и безопасни.

На 4 август мощна експлозия разтърси ливанската столица Бейрут. 200 души загинаха, а над 300 000 останаха без дом поради невнимание и небрежност при съхранението на запалими материали.

Войната в Нагорни Карабах продължи 6 седмици с много жертви и от двете страни. Конфликтът завърши със споразумение между Армения, Русия и Азербайджан. Мирът е гарантиран от руските миротворци, а Азербайджан, традиционният съюзник на Турция, си върна контрола върху определени територии в Нагорни Карабах.

През октомври американският президент обяви, че той и съпругата му са положителни на корона вируса. След три дни в болница Тръмп се завърна в Белия дом. Броят на болните в света се е увеличил до над 40 милиона. От приблизително един милион жертви на корона, близо 250 000 са починали само в САЩ.

Ноември - демократът Байдън победи Тръмп на изборите в САЩ. Кампанията беше напрегната. Тръмп обвини опонента си в измама с избори. Два месеца след преброяването, той все още счита, че резултатите от изборите са манипулирани, което всъщност изобщо не е изключено....

Също през ноември, България постави вето на Македония за влизане в европейския съюз, с което си заработи откровената омраза на целия македонски народ. Сега в Македония се говори за българския фашистки окупатор с особена "любов". Причината за ветото на българите - историята на двата народа била такава, че Македония не съществува като отделна държава а македонски език като такъв няма. Дали това е така или не е така тук няма да коментирам, факт е обаче че заради политически недоразбирания двата иначе братски народа не могат да дойдат до приятелство и братска любов. На хората не им е достатъчна една пандемия. Още нещо им трябва, за да разберат някои неща. Нищо, що е време все е пред нас. Като не разбираме с това, ще ни се даде друго. Нема проблем!

В края на декември, земетресение с магнитут 6.3 по Рихтер разтърси Петрини - град в Хърватска на 50 км. от Загреб. Няколко човешки живота бяха отнети, между които и едно детенце, а много хора посрещнаха новата 2021 без покрив над главата. Службите за бедствия и аварии в Хърватска още вадят хора изпод руините на изпопадалите къщи. Този трус беше последван от няколко последващи по-малки. До сега в Хърватска още ги люлее. Хората са отчаяни и уплашени.

По това време или малко преди това започна да се говори и за първите ваксини срещу корона вируса, които най-накрая са одобрени. Светът започна да се ваксинира в последните дни на 2020 г., с надеждата, че тази ваксина ще им даде гаранции за една по-щастлива и по-безопасна 2021 година, без да разбират, че ваксината срещу невежеството се намира в собствените им сърца, но въпреки това все още остава неоткрита....

Дали пред нас е една мирна и щастлива 2021 или една година пълна с нови предизвикателства? Това ще гледаме в следващата серия на филма. Или както казва една моя приятелка, някои ще видим други няма да видят, защото няма да се ваксинират... 

Мили приятели, от все сърце ви пожелавам една мирна щастлива и осъзната година. Една година, в която любовта светлината търпението и състраданието ще изместят страха враждата съмненията и подмолните междуособни войни между иначе близки хора. Защото ние всъщност нямаме какво да делим. Ние седим върху богатство, без да знаем за това и мислейки си, че сме просяци се бием с ближния за парче хляб... Ето това е истинската пандемия. Пандемия от безлюбие и отчужденост. Дали някой може да види това, което може да се види само с окото на сърцето?

М?

С обич!

М.

За книгата "Му"

 

Сигурно е излишно да казвам колко се радвам и колко се вълнувам да видя книгата "Му" в ръцете на Кану.

Това ново бебе, което дойде в книжното семейство на Премананда, се роди от любовта на Кану към хората, заради която е изнасял тези лекции и от моята любов към него, заради която съм правила лекциите на текстове, а после с помощта на екипа - тези текстове се превърнаха в книги.

Самата по себе си, погледната чисто като предмет книгата има едно нежно свежо и невинно излъчване, а текстовете в нея, тематичен подбор на дзен, будизъм, медитация и себеосъзнаване, са семена - дайте им благоприятна почва и вижте какви чудеса ще изникнат от тях в умовете и сърцата...

Защото книгите на Кану не са книги, от които да получиш знания. Те са книги, които те водят в това изцяло да оставиш всички знания, книги, които те потапят в свежата невинност на СЕГА. Те са огледало, в което се оглеждат всички проекции и описвания на фалшивия аз и осъзнавайки ги като такива, търсачът свободно да може да ги свали и да ги остави, като ненужен багаж.

Книгите са сатсанг, който винаги е на разположение, когато имаш нужда да потопиш ума си в енергията и вибрацията на твоето сърце и да полетиш към слънцето, на крилете на Любовта.

Сърдечна благодарност към Кану, чиято любов към Бог направи цялото това събитие възможно.

И нека станем живи книги, изписани с Неговото слово от първата до последната корица!

Амин!

Книгата "Му" се продава на цена 25 лв.

Можете да поръчате тук или на premananda @ mail.bg