Интересно нещо е
животът. Таман си помислиш, че си имаш някого, не си сам на този свят и хоп,
той те изостави. Не че е лош човекът - просто те подсеща, че на този свят нямаш
нищо и си никой.
Досега не знам
кой не ме е изоставил мен в този живот. Тва мъж, тва родители, тва приятели...
под каквато и форма да сме били близки, хората просто си отиват. Това е
положението! Всички си отиват.
Само Бог още не ме
е изоставил. Ама то е защото Той няма къде да иде. Винаги е тук и винаги е
сега. Всички жени са Негови, всички дъщери и внучки са Негови, всички учители
са Негови, та даже и учениците...
.................
Сега аз няма да играя тука горкото изоставено его (да пази Господ), обаче... ето това е. Изглежда, че и аз съм човек. И аз имам чувства... Не е сигурно, но така изглежда.
Тази сутрин изведнъж
осъзнах тази закономерност, която старателно се повтаря в живота ми и в мига горчивото
усещане се замени с благодарност!
Благодарност към
БОГ, който е единствената жива, вечна и непроменима реалност, и който непрекъснато
и любящо ме подсеща:
"Ти нямаш
живот! Ти СИ животът!"
И ми стана спокойно.
И мирно...
И... ето така!
Сега, аз пожелавам
светъл път на всички, които по някакъв начин бяха в живота ми и си тръгнаха от
него.
Аз никъде не
отивам.
Аз съм тук.
И сега.
И от днес нататък
спирам да жаля за когото и за каквото и да било!
Само ще ви
обичам!
Това слава богу
не зависи от това къде са позиционирани телата ви!
Ето това е!
Да се знае!
<3
М.

Няма коментари:
Публикуване на коментар