Беше четвъртък вечерта - 25.7.1963. От следващата седмица излизах в
отпуска. Бях подготвил всичко. Бях купил билети за влака, бях платил почивната
станция, щяхме да отиваме на Ядранот (Адриатическо море). Бях голям
организатор. Всичко ми беше подготвено. Щяхме да пътуваме на другия ден. Беше
много жежко. Както този юли, много високи температури. Същата вечер 25 срещу 26
легнахме на пряко на спалнята. Беше ни много горещо, за да не сме много близко
един в друг, легнахме тримата напряко. На сутринта земята почна да се тресе.
Подскочих, всички книги паднаха там, където трябваше да са ни главите, ако
бяхме легнали нормално. Библиотеката се откачи, всичко се изсипа на леглото.
Станах. Насреща имахме шкаф, на който седеше радиото. Земята се тресеше силно и
радиото ми падна на гърба. Изтичахме към вратата с детето и жена ми. Жена ми
беше бременна с второто ни дете. Излязохме от къщата и тръгнахме към парка.
Дърветата се люлееха, гаргите нямаше къде да кацнат. Земята се отваряше на
големи цепнатини под краката ни. Не можеш да бъдеш сигурен къде ще стъпиш в
следващия момент. Отидохме в парка. Там имаше люлки лодки. Сложих сина на една лодка
да го люлям, докато жена ми се успокои. Майка ми и баща ми останаха в двора на
къщата. Земята не спираше да се тресе. По някое време се върнах в къщата да
взема дрехи. Бяхме излезли така както спяхме. Взех дрехи за жена ми, за детето
и нещо за родителите. Излязох. После имах още две влизания в къщата за някои вещи и документите ни. На
последното видях как къщата се беше издула като балон, коминът ѝ се беше
извъртял на 90 градуса, но не беше паднал, а една огромна цепнатина, голяма
колкото да мине кола от там, се беше появила в стената на нашата спалня. От
спалнята видях улицата. Тогава видях какви щети са нанесени на къщата. Беше
сериозно разпукана.
Същият ден отидохме в Църниче – квартал на Скопие, където живее братът на
жена ми. През нощта дойдоха и други хора. Скоро дойде и съпругът на сестрата на
жена ми. Там се разбрахме едната фамилия да отиде в Охрид в пощенско летовище,
а другата фамилия да отиде в Гевгелия. И така жена ми и сина ми заминаха за
Охрид. Останаха там до ноември, когато вече имаше къде да ги настаня.
Аз останах и през цялото време бях в републиканския щаб за бедствия и
аварии, където приемах гости, представители на медиите и ги насочвах към
компетентните органи или ги водех по местата, които бяха ощетени. Приемах
помощите, които пристигаха за щаба – храна, дрехи и всичко, което идваше от
съседните градове, от Югославия или от чужбина. Оказа се, че много страни се
включиха в акцията да помагат на Скопияни в този тежък момент. Русия дойде и с
жива подкрепа. Хрушчов дойде да види какво се случва при нас още докато земята
се тресеше. Тогава Тито и Хрушчов държаха реч в обединените нации. Те потърсиха
помощ за Скопие от цялата световна общност. Хората от Скопие останаха без ток, без
вода, без жилища и без надежда. Стотици руски войници дойдоха да помагат при
ваденето на пострадалите под руините уплашени скопияни.
Сградите бяха заприличали на торти, етажите им бяха паднали един върху
друг. Мой другар беше жив сред срушените стени на съборената им сграда, заедно
с детето му, което беше под него. Тогава няколко човека се бяха заели да ги
изровят и почти бяха успели, когато на помощ дойдоха войниците и с механизация
бутнаха стената на съседната сграда. Тя падна точно там, където бяха Любе и
дъщеричката му и… ги смаза. До днес тази сцена изпълва очите ми със сълзи.
Едно момиченце беше останало на четвъртия етаж на паднала сграда. Детето
беше останало в самия ъгъл на стаята, който единствен беше останал здрав.
Всичко около нея беше разрушено. Там, където беше детето нямаше никакъв начин
да се приближи някой и да му помогне да го свали. Детето стоеше като птичка
кацнала на висок клон. Не помня какво стана с детето. Дали успяха да го свалят…
Спомням си безпомощността на таткото, който не знаеше как да се справи със
ситуацията. Той остана жив. Много добър човек беше.
Имах един приятел, страстен риболовец. Тази сутрин беше отишъл да лови риба в пет сутринта... Неговата къща беше срушена и цялото му семейство загина. Той остана жив...
………..
Веднага се изградиха населби от палатки, които имаха функция на болници,
приемен център за пострадали. Организираха евакуация за тези, чиито домове бяха
съборени, места където временно да се установят. Цяла Югославия помагаше и
приемаше хора.
Много хора загинаха. Един от моите другари беше натоварен със задачата да снима починалите и да обявява снимките за разпознаване. Дадоха му камера, дадоха му кърпи да им бърше лицата преди да ги снима, някои бяха в лошо състояние... Оставиха го човека сам с мъртвите. На сутринта отиват да видят какво става, заварили го да пее. "Защо пееш?" - го питали. "Щях да побудалея - рекъл - с всичките тези мъртви хора па и да ги бърша и да ги снимам...".
Майка ми и баща ми получиха палатка и я разположиха на двора. Настаниха се
в палатката. От време на време ходех да ги видя. Цяло Скопие беше в мрак. Само
една лампа светеше на площада и една имаше при железопътната станция. Беше
разпоредено да се стреля, ако някой е съмнителен за крадец. Можеш да си
представиш как съм минавал 4-5 километра, за да отида там да ги видя. Но аз не
се страхувах. Ни най-малко. Не знам защо беше така. Някак все едно ми беше.
……………………..
За земетресението с магнитут 6,9 по Рихтер, което разруши Скопие в 5ч. и 17
мин. на 26.07.1963 година си спомня Христо Георгиев, който тогава е бил на 31
години.
Спомените записа: Мария Сталева
Няма коментари:
Публикуване на коментар