Никога!
Начинът, по който изразяваше радост, нещата, на които се смееше, начинът, по който танцуваше... един такъв по детски забавен... закачлив, усмихвайки се палаво като лисичка...
Това виждах в нея. Дете. Непораснало момиченце, жадно за вниманието и любовта на мама.
Имаше забележително чувство за хумор. Можеше да понася шега, без да се спича. Поне в началото, докато не се включат съмненията, а с тях и цялата болка...
Измъчваше я нещо, търсеше приятелство, близост...
Понякога по странен начин, но винаги това. Винаги този стремеж към приемане, към единство, приятелство. Да бъде приета, обичана, да ѝ се радват...
Както повечето хора и тя слагаше каруцата пред коня. Не можеше да разбере, че пътят към това минава през нея самата. Че трябва първо тя да се обича, първо тя да се преизпълни с любовта на нейната светла, стремяща и влюбена душа...
Имаше невинност. Нежна, детска чиста. Харесваше ми да я виждам, когато се проявява... Имаше го и другото, но него някак го пропусках, защото отвътре чувствах, че не е това. Че само в момента временно го проявява, а после отново ще дойде онова светло същество, което всъщност е, заедно с цялата красота, която носи...
И беше взаимно. И тя ме обичаше.
Показваше грижа и внимание, показваше любов и приятелство... Когато заминах за няколко месеца, тя го почувства и го написа в групата. "Когато идеш в Премананда, чувстваш, че Дурга я няма. Когато някой човек го няма, изведнъж усещаш колко хубаво е било, когато го е имало..." (Не претендирам за точност на цитата, но беше нещо в тази връзка).
Сега нея я няма. Поне във формата, чрез която общувахме с нея...
Странното е, че аз нямам усещането да я няма. Често отвътре я виждам как се върти, как се радва, колко неизразимо щастие изживява най-после в прегръдката на нейния Любим...
И се радвам за нея.
Щастлива, отпусната, лъчиста. Както може би никога, докато беше в тялото...
.................................
Перлата, попаднала в нечистотията на този свят, понякога не успява да засвети с истинския си блясък. Но дали калта полепнала по нея е в състояние да я направи по-малко перла.
Човек, облечен в преходната си дреха, не винаги може да прояви светлината на своята Истинска Природа, но дали за Истинската Природа е възможно да е по-малко това, което е.
...............................
На 29. 05. Джеми си отиде от този свят, но има едно място, където остана и от където никога няма да може да си иде. Сърцата, в които е оставила следа ще я помнят.
Посвещавам този пост на нея с обич и от все сърце.
Ако сте вдъхновени, заповядайте под него да споделите спомен с нея, който ви е оставил най-ярка следа в съзнанието.
Моите са много, но в момента се сещам за този:
След една среща с Гуру в Премананда сме излязли да го изпратим. Той вече е в колата и Джеми си взима довиждане с него. После колата тръгна. Тя дойде при мен и ме смуши с лакът, едвам сдържайки се да не избухне в смях:
- Дурга ма, знаеш ли какво ми каза Пепси?
- Какво?
- Джемилеее Ах - мед, мед!!! Не туршия!
Преливаше от радост. И един звънлив смях....
Ей така остани, мило момиче. Радостна да се размазваш от смях във Вечността!
Няма коментари:
Публикуване на коментар