IN MEMORIAM

 

В дните на рамазан постеше. Последните години не пропускаше пост. Не знам дали винаги е била толкова посветена на това, но в последните години наистина беше. Сега даже и практикуваше кланянето. Редовно.

Въпреки че винаги съм залитала някак естествено по исляма и всичко свързано със суфите ме вдъхновява до екзалтация, аз не знам много за техните практики и обичаи. И не дойде порив да научавам. Знам, че в минал живот съм живяла в мюсюлманския свят, затова всичко тяхно ми е много свидно и родно, но чувствах, че в този живот задачата ми не е да се посветя на някоя религия. В този живот Бог ме срещна с учител, който самият трансцендентирал всички религиозни и светски форми и описвания, щеше да ме отведе в осъзнаване на мен самата отвъд всеки концепт и форма. Ето защо религиите винаги са ми били някак тесни... някак недостатъчни... Почитам и уважавам всяка религия като път към Бог, но никоя от тях не ми пасна като да остана само там и само с нея.

За време на деня имаше пет кланяния, които мюсюлманинът трябва да направи и почти всички дни сряда и събота последната практика трябваше да я прави в Премананда. Вечер тя отваряше вратата на стаята ми, където обичайно седях, подаваше глава, поглеждаше и смеейки се кимваше въпросително. В отговор аз също ѝ кимвах. Тези невербални уговорки предхождаха нейните вечерни практики "Намаз". После момичетата, които седяха при мен излизаха, а ние двете с нея оставахме в стаята ми за последното за деня свещенодействие.

Джемито знаеше наизуст целия намаз и го шепнеше с посветеност. Аз не знаех ритуала, но медитирах с нея. Получаваше се много хубава практика. Чрез нея успявах да се докосна до този ритуал и въпреки че в този живот не съм много много по ритуалите, аз искрено и от сърце уважавах нейната посветеност на това, без да коментирам или задавам въпроси.

За време на рамазана обикновено беше добре. Имаше посветеност на практиката, а тя изискваше вниманието ѝ пет пъти дневно. Освен това не се хранеше през деня и така чувството ѝ че прави нещо и с посветеност го предлага на Възлюбения я изпълваше и не оставяше място за лошите мисли. После идваше байрям, а скоро след байряма, другата част от пиесата – тя е нещастна, отхвърлена, нея никой не я обича и животът ѝ е една голяма грешка, затова тя трябва да го прекъсне! Това я давеше до такава степен, че трудно издържаше на напъна. Не можеше да ги види тези сили като нещо отделно от нея. Частично, а понякога на сто процента им вярваше. Въпреки това Любовта я пазеше от това да претвори в дела техните нашепвания.

В този ден беше дошла да си вземе муртито, което тогава поради някаква причина беше оставила при нас. Извиках я да ѝ дам да премери нещо и ако ѝ става да ѝ го подаря. Тя дойде, премери го, прие подаръка с радост, а после седна до мен и нервно започна да чопли телените му копчета.

- Какво става Джеми ханъм? Какво има?

- А бе Дурга ханъм. Какво да има, нищо няма... нервите не ми издържат, вече. Понякога ми се иска просто да свърша с всичко това...

Мисълта за самоубийство не беше нещо ново или оригинално и беше много характерна за нея. Тя беше просто една от фазите през които нейната психика си минаваше по няколко пъти в годината и аз някак не вярвах, че тя ще подходи към осъществяването на брътвежите на нейния ум. Но понякога беше толкова убедителна в това, че ако не виждаш нищо друго в нея просто ще приемеш, че тя е това и няма нищо друго освен това.

- Да, Дурга ханъм, често мисля за самоубийство. Ама сега, да не ми се караш, няма да ти говоря за тези мисли.

Оставих компютъра настрана и се изправих към нея. Погледнах я в очите. Исках да ме види този, който ѝ внушава тези мисли. Ама да ме види-види, не да ми се крие в плахи погледи и въздишки и да ѝ дава поводи да си мисли, че е реален.

- Кой си ти? Кой ги мисли тези работи? М? Тези мисли не идват от светлината, нали знаеш?

- Знам, ама...

- Ама какво? Ако знаеш защо им обръщаш внимание? Като дойде време да умреш, ще умреш. Няма да те подмине, не събирай дерт за това. Сега си тук, имаш тяло и ти е време да живееш в него. Живей достойно, люби, обичай, моли се, блатославяй...!!! Смъртта е необратима. Ще умрем, а после цяла вечност ще е така. Няма да можеш да се върнеш в това тяло и да играеш този филм с тази Джеми, която сега си мислиш, че си. Няма да го има тялото. Ще го заровят и gitti bitti!! Anladim mi! Затова забавлявай се! Никакво самоубиване!! Нали?

- Чувствам се безполезна. Ненужна. Сякаш за нищо не ставам, на никого не му трябвам...

- Спомняш ли си приказката за дървото, което било някакво кьопаво, па не ставало за нищо? Дърварите дошли и изсякли цялата гора, но него го подминали, защото за нищо не става. Всички други ги направили на мебели, огради, беседки, но това дърво си останало така както си е. Е? Какво му е лошото на това да си безполезен? Никой да не те иска за нищо? Така ти се отваря повече време и възможности да си на Бог. Виж какво, всяка ситуация има два начина да бъде погледната - като лоша или като добра. Всичко зависи от това какви очила ще сложиш. М? Нали? Ти днес по погрешка си сложила негативните, па сега мислиш, че виждаш нещо. Я махни ги и пак погледни.

Тя свали очилата и се засмя плахо. Погледна ме, а после и двете се засмяхме... Зачуди се малко, па избухна в лавинообразен освобождаващ смях.

В този момент, "по волята на Рама"... тя успя да победи тъмнината.

....................

Спомен за Джемиле Ахмед 

На 29.05.2021 г., малко по-малко от месец преди рожденния ѝ ден, беше блъсната от кола и... напусна този свят. 

R.I.P.