Защото това е Твоят глас

В онова лято ходех всеки ден да се храня на Аладин-а. Техните сандвичи с фалафел бяха станали основната ми храна за близо два месеца и то ежедневно. Кой ще се занимава с готвене посред лято… Бяха ме запомнили и само като ме видеха знаеха какво ще поръчам. Когато често посещаваш някакво място, дори да е колкото за да си купиш фалафел, служителите те запомнят. Какво служителите, те и кучетата те запомнят. На такива места, около такива заведения по обяд можеш да видиш всякакви просяци и клошари. Там се извървяват маса народ, все някой ще им купи храна или ще им даде някой лев да си купят.

Няколко дни поред бях забелязала един човечец да се навърта пред павилиона. Беше на не повече от 55, обаче изглеждаше по-възрастен, смачкан и много мръсен. Не съм сигурна дали тялото му беше усещало мокротата на водата от последния дъжд насам. За сапун не става дума изобщо. Дори в най-големите жеги ходеше с дълго, омърляно яке. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки.

Оглежда се, гледа с надежда към всеки, който му се стори потенциална възможност, но от никого конкретно не иска. Поне не с думи. Един ден срещнах погледа му. Веднага извърнах глава. Човекът не сваляше очи от мен. Гладен е – помислих си. В сърцето ми се събуди желание да го прегърна, но прецених, че един сандвич ще му помогне повече от една прегръдка. Подадох му сандвича, който си бях поръчала за себе си. После се върнах на касата и си платих втори. Докато чаках да ми го направят се взрях в усещането. Боже, та аз се усещах готина вееееее. Ама толкова, толкова невъобразимо готина. Току що бях нахранила един просяк. При това без да ме е напъвал да му купя храна. На мен ми дойде вдъхновение да го направя – съвсем спонтанно. Иначе ги подминавам, когато почнат да ми навират пластмасови чашки по улиците, мрънкайки „мааа како, дааа даваш някоя стотинка мааа“.

Взех си сандвича и седнах на пейката. Потърсих с очи "моя" човек. Като се грижиш за някого, почваш да го усещаш свой. Нормално - влагаш енергия в него... 
Видях го отсреща на камъка до сергията от пазара. Ядеше точно като гладен. Онова усещане, че съм готина се усили. Ето – в момента някой яде този сандвич, защото аз, видите ли, съм му го дала. Я па аз… ма то бива готина бива, ама тва мойто е прекалено… 
В някакъв момент се усетих, че егото ми прави номера. Добре, добре! Купила съм сандвич на гладен човек. Няма защо да правя голяма работа от това. Станах и си тръгнах.

На следващият ден, както и всеки друг ден отново отидох за фалафели. Моя човек го нямаше. Огледах се, ослушах се – не го видях. После, докато си ядях обяда на пейката пред павилиона, той се появи иззад сергиите от пазара и застана прав, гледайки ме втренчено. 
Сигурно е гладен – помислих си. 
Свърших със сандвича и отидох на касата. Този път му купих пица. Отидох до него и го попитах

— Гладен ли си?

Той кимна с глава. Подадох му торбичката с топлата пица и си тръгнах. Отново бях преизпълнена с онова усещан, че съм готина.

На третия ден той вече ме чакаше. Още щом се появих, се залепи за мен с очакване. Умът му вече знаеше – тази ми купува храна. 
Като ме видя, просто дойде и зачака да му купя храната. Усетих се под натиск. Това, което чувствах предходните дни, го нямаше. На негово място се беше появило нещо друго, заради което не исках да го нахраня. В ума ми почнаха да се блъскат аргументи – "Еее, няма всеки ден да му купуваш храна? Ами айде сега, някой пък друг да му купи, няма да го осиновяваш…" Ей такива и всякакви от този сорт. Купих си фалафел и не седнах да си го ям на пейките пред павилиона, за да не седя под втренчения му, пълен с очакване поглед.

На следващия ден човекът отново се лепна за мен с надежда. Аз отново подминах и този път той дойде до мен, за да ми напомни, в случай че съм забравила. Направи някакви невербални намеци - жестове, че е гладен. Усетих отново онзи потрес отвътре. Сякаш някой ме натиска да направя нещо и заради това, че ме натиска на мен изобщо не ми се иска… 
Свих рамене и вдигнах ръце в знак, че не мога да му купя сандвич.

Тръгвайки си към къщи в ума ми се блъскаха въпроси: 
– Кво става ве Мария, нали беше готина? Да не ти мина? Що не му купуваш всеки ден храна, нима ти ядеш веднъж на няколко дни. Нима не знаеш, че хората се хранят няколко пъти дневно. 
Не, никаква реакция, никакъв вътрешен отклик. Не искам да му купя нищо. Следващите дни човекът беше там подпрян на парапета и чакаше някой да му вземе сандвич. Всички го подбутваха и подминаваха и никой не искаше да му купи. Ако направеше знак на някого – виж ме аз съществувам, купи ми храна – оня го поглеждаше така, както ако видиш разпльокана жаба и с погнуса отминаваше. За времето докато бях там никой не му купи храна. Дали ядеше изобщо, кога, как и какво, не ми беше ясно. Може би някои добри хора се грижеха за него и го хранеха от време на време.

Мина месец. Бях направила пауза с фалафелената диета. Не бях стъпвала там изобщо. Един ден отново отидох. 
Иии, познайте кого видях да проси там? 
Мда, точно той. Бяха ми минали филмите от преди месец и отново ми се прииска да му купя храна. Все пак сега той не ме натиска, не ме гледа с надежда… просто аз така искам. Поръчах направо два сандвича. Когато ми направиха единия, пристъпих до него да му го подам. Той ме изгледа сякаш ме познава от някъде, но не се сеща от къде.

— Гладен ли си? - попитах.

— Да, - каза той и грабна сандвича.

Върнах се да взема втория.

— К'во сме ти направили, та го храниш тоя? – измрънкаха дюнерджиите.

— Моля? – не бях сигурна, че точно разбрах какво значи това.

— Тоя стои тука по цял ден на главите ни заради такива като теб, които го хранят.

— Е, ами нали и той иска да яде…  - казах.

— Като иска да яде, да не пие по цял ден, а да иде да работи. Като го храниш, ти му позволяваш да седи тук по цял ден и да създава ситуации, да ръмжи и да налита на бой на хората… а те са ни клиенти. Плащат.

Обърнах се и изгледах просяка с недоумение. Тоя смачкан от живота човек, мръсен, неизбръснат, неугледен е налетял на някого да се бие?

— Вярно ли е това? -  Възкликнах. - Така ли правиш?

Той избърса носа си с ръкава на мръсното си дълго яке, намести каскета си, хвърли на младежите от павилиона един поглед, пълен с „майната ви“, обърна се като наритано куче и се отдалечи.

От тогава не съм ходила да ям фалафели………….

 Какво искам да кажа с тази история ли?

Поне три неща. който открие още - бонус да му са.
Едното е – забелязвате ли подбудите, с които правите нещата, които правите? 
Егото винаги участва. 
Дори в нещата, които си мислиш, че уж правиш за някой друг, пак ти си там, пак ти го правиш, пак ти си важният, пак ти си центърът на вселената, а тоя някой, който приема да направиш нещото за него, той просто е фонът, на който ТИ да блеснеш. В своите очи или в очите на другите – най-често в очите на кьоравите.

Не не, нищо не искам да кажа. Просто споделям наблюденията си…

Другото е това, че когато някой очаква нещо от теб, на теб просто ти напира да НЕ го направиш! 
Просто този натиск на очакването...

И третото е, че понякога правейки добро за някого, може да се окаже, че правиш недобро за някой друг. С други думи, човек не може да угоди на всички.

В такъв случай, кое е важното? 

Най-вече това да следваш вътрешното си усещане за правилно. Но не онова, което ще ти каже после колко си готин, па благороден, па 'намсикъв… Не! 
Слушай онова усещане, което ти казва да направиш това, което трябва да се направи, а после ще забрави за направеното. 
Защото този е гласът на това, което действително прави нещата да се случват. 
Защото този е гласът на единството с всичко и всички. 
Гласът на това, за което никой не е по-важен от никой друг, никой не е по-ценен от никой друг… 
Гласът на това универсално нещо, което се грижи за теб не повече отколкото се грижи за всеки друг. 

Защото това е Твоят глас.

 Такива ми ти работи...

М.