Durga: В един магазин, някъде насред вселената...

Те са тук...

Можеш да ги усетиш навсякъде.

Понякога могат да ти се появят дори във формата на човек.

Както добрите така и лошите.

Добрите сякаш по-рядко, заради което си мислех, че почти ги няма тук.

Но вчера...

Вчера едно божество в женска форма ми направи кафе в Билла.

Бях отишла до магазина да пазарувам. Не бях настроена да срещам божества. Поне не в тази част на денонощието и не в магазина....

Мотаех се из изложените стоки, не бях взела количка, но бях взела разни неща и почти нямах свободна ръка за следващите, които се канех да взимам.

Обичайно не гледам хората. Не им обръщам внимание, ходя си концентрирана в себе си или в това, което правя.

Обаче сега минавайки покрай стелажите чух глас.

Гласът каза:

- Искате ли да опитате нес кафето Якобс?

Обикновено на такива покани не обръщам внимание и се правя, че не съм разбрала, че на мен говорят. Не искам да опитвам нищо, нито пък искам някой да ме спира и да ме заговаря. Наречете ме темерут или както искате - това е положението. Но този глас ме спря. Бях с гръб към гласа, затова се обърнах да видя от къде идва. Пред мен стоеше божество в женско тяло. Или някакво същество от ангелските светове може да беше... Не знам със сигурност, но тя излъчваше светлина. Очите й грееха, а усмивката й излъчваше невинност на дете.

Освен, че не се заговарям по улиците и в магазините, аз и не гледам хората в очите. Нямам никакво вдъхновение да се свързвам с нещата, които очите им излъчват.

Но тези очи...

Това бяха най-невинните очи на земята.

Втрещих се. Стори ми се, че сънувам... Ангелското създание ме попита пак с най-светлата усмивка на света:

- Ще опитате ли кафето Якобс?

- Ще го опитам - Казах.

- От кое да ви сложа? Има с по-мек вкус и каймак, а има и твърдо силно, но и двете са много ароматни. Сега в Билла са на промоция, на половин цена са.

- Направете ми от по-мекото моля.

Тя извади кафето, сложи го в картонена чашка. После взе каната и наля вряла вода в него. Попита ме за захар. Аз кимнах и тя ми сложи една. Посегна към втората. Казах, че искам само с една.

Разказа ми за кафето. За цената. За промоцията, която тече в момента... Подаде ми чашката и каза: - Вижте какъв каймак.

Наблюдавах движенията й, докато правеше кафето. Тя пипаше предметите сякаш са от светлина, а не от материя.

Ръцете й бяха особено ефирни. Движеше ги бавно и във всяко движение усещах тишината на нейния ум и светлината и топлотата на нейното сърце. Чувствах, че съм замлъкнала и сякаш сме само аз и тя във вселената. Сякаш нямаше магазин, хора, продавачи, обкръжаваща среда. Тя ми подаде кафето. Взех го и попитах.

- До кога е промоцията?

Тя вдигна поглед към мен и ме загледа. Усетих миг на колебание - тя не знаеше до кога продължава промоцията, просто можех почти да видя как търси във файловете на ума си информация за продължителността й. Накрая ме погледна с нейния ангелски невинен поглед и простичко каза - не мога да ви кажа до кога е...

В този отговор нямаше нищо.

Никакво подсъзнание.

Нямаше раздразнение, че я питам, нямаше неудобство, че не знае, нямаше упрек, че й губя времето, нямаше намерение да се освободи от мен, за да предложи на друг...

Очите й грееха, тя се усмихваше, ръцете й бяха невинно хванати една в друга пред гърдите. Аз се усмихнах и благодарих. После си тръгнах по нататък в магазина.

Сигурно сънувам - си помислих. - Чакай да се ощипя. Нямах свободна ръка, с която да се ощипя, но кафето в ръката ми беше съвсем истинско. Искам да кажа материално.

Свих зад стелажите и продължих. Имах чувството, че ходя в друго измерение, паралелно съществуващо с това. Стъпвах като в транс. Почти не усещах пода под стъпалата си. Момичето беше на не повече от 18. Имаше светло кестенява права коса, дълга до брадичката. Нямаше грим, червило, разкрасители. Но имаше светлина. Вътрешна светлина. Красивите й очи излъчваха светлина. Грееха по специфичен начин.

Прииска ми се да я видя пак. Върнах се. Исках да видя как прави кафе на клиентите. Свих зад стелажа. Нея я нямаше. Нито нея, нито масичката с каната и бурканите с кафе.

Мястото беше празно.

Заоглеждах магазина, затърсих я с поглед. Да бяха минали не повече от 30 секунди откакто бях тук. Как е възможно да се вдигне с целия щанд толкова бързо? Сънувала съм - си помислих... А после погледнах чашата с кафе, в ръката си. Попитах жените, зад щанда с готвените храни къде е девойката с кафето. Те се държаха сякаш не знаят за какво говоря. Показах им чашката с кафе - момичето, което презентираше нес кафето. До преди половин минута беше тук и ми направи това кафе.