Мигове от едно неотминаващо безвремие

 

Последните два дни само лежеше. Имаше болки, но надеждата, че ще се оправи не я беше напуснала. Вечерта на 7.07 седнах до леглото ѝ.

- Трябва да си ида до Пловдив, бабо. Както съм от работа, така дойдох. Ще ида за тази нощ, но утре още преди обяд ще дойда с колата. Чакай ме.

- Добре баба. Иди върши си работата. Тука съм аз. Виж не мога да ставам, никъде няма да ида.

– Много те обичам! – казах и я напрегръщах и нацелувах като за последно…

После тръгнахме… На вратата се обърнах, тя си лежеше с поглед забит в тавана. Изглеждаше загрижена, в очите ѝ се четеше страх. Неописуем, потресаващ, глух, сподавен страх. Върнах се и я прегърнах пак.

– Не се страхувай, няма да се плашиш. Нали?

- Няма ма, баба. От какво да се плаша. Каквото стане, това е…

Пак тръгнах. На вратата дълго я гледах. Сякаш да я запомня. Сега тази гледка ми е запечатана в съзнанието. Моята мила, любима, най-красива на света, най-благородна, умна, грижовна прекрасна баба от село. Моята баба Мими, която винаги се грижеше за нас, както и за всички хора от селото…

На сутринта станах рано. Пералнята беше изпрала. - Само си простирам прането и удрям петата за към село. Баба ме чака. Трябва да побързам...

Извадих дрехите, прострях ги и се върнах към банята да прибера легена. В момента, в който го оставих върху една кофа, той се раздели на две от горния ръб до дъното.

Стреснах се. Кво му стана бре, на този леген.

Взех го и го заоглеждах. Беше като срязан с нож, в същото време, ножът все едно е рязал масло. Толкова гладко и правилно срязване, което стана баш от нищо.

Не можех да повярвам, този дебел голям леген от плътна червена пластмаса…

После се сетих ,че баба ме чака и го зарязах с намерение да му се чудя друг път.

Облякох се светкавично, бях почти на вратата, когато телефонът иззвъня. Бяхме на домашни телефони още. Нямаше мобилни…

Върнах се и вдигнах. От там чух гласа на дядо. Трепереше сякаш ще ревне всеки момент.

– Миме, няма я вече баба, дядо… Отиде.

В миг всичко в мен замлъкна. Сякаш на стоп кадър... Чух се да казвам:

– Кога?

– Сега, - отговори той. - Няма и две минути… Обаждам се да не бързаш. Ела, когато дойдеш…

Погледнах часовника – беше 9:03 сутринта на 8.07.1998 г.

Преди две три минути аз медитирах на легена, опитвайки се да вдяна как точно успя да се разполови така…

……………………..

 

Днес отново е 8.07...

24 години по-късно всичко ми е като да е станало одеве. Никога не я забравих. Споменът за нея никога не избледня. Може би защото не беше точно спомен, а живот, запечатан в настоящето, към който мога да се връщам винаги, когато поискам да я усетя...