Входната врата се отвори с гръм и мълнии. Докато Шери се събуваше и оставяше багажа си в антрето усетих, че е странно напрегната. Интересно – помислих си – изглежда разходката не е минала много добре. Последно ми беше казала, че излиза да се разходи. Докато тези предположения течаха в главата ми, вратата на стаята ми се отвори и се показа кафеникаво оранжевата глава на Шери.
— Дария, ставай тръгвай с мен – извика превъзбудено тя.
— Къде?
— Отиваме да купуваме къща!
— Ъ?
— Хайде, хайде не се мотай ставай да тръгваме, че закъснявам.
Шери си имаше треска за къщи от както я помня, но никога не е била тъй бърза и решителна. Тя общо взето само ангажираше брокерите да й показват жилища, а после се отказваше от тях поради причина, каквато умът й предоставеше в момента. Въпреки това, сега тя беше готова вече да купува.
— Въх, кво ли ша да е т‘ва жилище, което е видяла – помислих си.
— Каква къща? Попитах. Къде е?
— Такава – тип блокче, ниско, но има двор. В този квартал е, аз си свикнах тук и тук искам да купя. Къщата е хубава. И място за магазин има да ти направя на двора. Нали искаш да работиш нещо? Ето ти място, вземи един магазин и работи, продавай каквото искаш, ако искаш ламбени шишета продавай. Магазинът ще е на моя двор.
— Какво?
— Абе айде бе жена тръгвай, ще видиш каква е като отидем. Човекът ме чака, няма никакво време. А, чакай, трябват ми 2000 лева.
— Ама какво и пари ли ще даваш? – знаех, че Шери е изключително предпазлива по отношение на парите. Никакви пари не може да бъдат измъкнати от нея по никаква причина, освен ако не е свързана с внуците, па ако ще земята да гори. Сега беше готова да даде пари, и то не просто някакви пари, тя щеше да даде 2000 лева!!! На мига качествата на жилището, което е видяла се изкачиха в представите ми с 36 степени нагоре. Какво ли е видяла…?! Някое архитектурно чудо ще да е. Може би трябва да ида с нея и да го видя, все пак. Нещо, което ще накара Шери да даде пари, без да си остави възможност дори ден да помисли, най-малкото да пренощува с идеята….. След малко Шери дойде с пликче с банкноти, седна на леглото ми и трескаво почна да брои.
— Обличай се през това време, не се мотай, човекът ме чака там, искам да го видиш и ти, иначе сама бих отишла.
Гледах я как брои парите – не ми се ходеше точно в момента, имах други намерения за този ден, но тя настояваше да видя и аз. Все пак накрая изброи парите, мушна ги в плика и решително каза:
— Ако не ти се ходи, ще ида сама.
Станах, взех си чантата, метнах я на рамо и тръгнах с нея. Щом е в този квартал, значи няма да се ходи кой знае колко далече, ще се разходя с нея до там. Трескавостта на Шери не ми харесваше. Човек не трябва да прави нещата в такова състояние.
— Колко струва тази къща – попитах докато чакахме автобуса на спирката.
— 43 000 евро, но мисля, че ще успея да го накарам да намали малко.
— Какво представлява, опиши ми го.
— Има две стаички вътре, а надолу се слиза по едни каменни стълби, долу има нещо като механа. Но най-много ми харесва това, че има дворче. Аз цял живот мечтая за къща с дворче и ето ти сега дворчето, къщата, има и изглед към Витоша, а пред нас е Райфайзен банк. Можем да направим закусвалня и да продаваме закуски на служителите от банката. Какво ще кажеш?
— Имаш ли достатъчно пари, за да го купиш?
Шери беше пуснала в обява за продажба апартамента си в Пловдив, но още нямаше купувач, а до колкото знаех нейните спестявания не бяха достатъчни, за да купи нещо друго сама. Щеше да е необходимо участие на дъщеря й.
— Ще намеря, ще искам от дъщеря ми. Тя ще ми даде, а като продам ще й ги върна. Само да видиш какво хубаво дворче има. Като остареем ще живеем там двете. Искаш ли? И ти ще ме гледаш. И ще се грижиш за мен и ще молиш да не умра.
— И защо да се моля да не умреш? Влязох у филма й аз.
— Ами защото ще останеш на улицата, ако умра. Няма да има къде да живееш.
— Ами ти ще ми припишеш една тоалетна барем. Иначе за какво ще се хвана да те гледам?
Ето тук вече не познах. Това не влизаше във филма на Шери. Може да я гледам – даже е желателно, нейните хора са в чужбина и тук освен мен няма никой, който да я погледне, така че за нея е благословия да съм наблизо и да се грижа за нея ако се наложи, но чак пък да ме обезпечи мен за времето, когато ще съм тук, а нея няма да я има… еее… Може да има сделка само ако се хвана да я гледам срещу живеене. Т‘ва пари, имущество, други такива материални неща – те не се вписват в иначе емоционалната ми природа. Няма защо да търся удовлетворение на това ниво. Беше ми забавен снобския модел, по който се движеха мислите на Шери, но не й се дразнех. Тя беше толкова наивно егоистична по един такъв много мил начин да иска всичко да работи за нея, без тя да трябва да направи нищо за никого, че на мен ми домиля. Душичка. Иска да ме използва докато е жива, после какво ще стане с мен – дреме й. Дори не се опитва да го направи да изглежда по друг начин. Автобусът спря на спирката, на която трябваше да слизаме. Ние се ориентирахме към вратите.
— Знаеш ли, тук ще сме комшии със сватята – ей там живее тя, съвсем близо е.
— А къде е въпросната къща? – попитах.
— Ей сега ще видиш - каза трескаво тя. Къщичката е страхотна, много ще ти хареса. Като начало ще я давам под наем, ще ми дават някой лев, за да си помагам с наема. Шери и Дария живееха под наем заедно. После ако няма къде да живеем ще живеем тук двете, ти в едната аз в другата стая.
— Ето това е. Виждаш ли, има място и за магазин.
— Ъъъ, аха… казах аз и загледах ниската сграда, с дебело саниран втори етаж. – това ще е най-малко набор на майка ми – помислих си. Но са го пооправили отвън.
— Здравейте аз съм Алекси Асенов.
— Представи се мъж на малко над 50 години с широка, угодническа усмивка.
— Здравейте, приятно ми е, Дария. Представих се аз. Мъжът не спираше да се хили. Външната врата беше алуминиева, с две матови стъкла. Приличаше ми на вътрешна врата за офис, или врата за тоалетна. Не разбрах защо са сложили такава за входна… продължих с огледа на това, което се намира зад вратата. Въведоха ме в тясно коридорче, покрито с теракотени плочки, които бяха сложени скоро. Имаше една малка стая, в която имаше място точно за една спалня и един гардероб, но ако ще се спи там, на кой му е нужна голяма квадратура. Стаята беше светла и светло боядисана, а спалнята и гардеробът бяха нови. Другата стая беше по-тъмна, което според обяснението на брокера беше заради това, че е спуснал пердетата. Беше боядисана в тъмен тюркоазен цвят с частични рисунки на голи мадами върху две от стените.
— Тук е имало квартиранти момчета, – ухили се брокерът.
— Какво друго да гледат, освен голи мадами?!
— Да, явно им е трябвало вдъхновение – казах аз и продължих с огледа. Надолу по тъмни каменни стълби се слизаше в мазе, което бяха решили да направят на кухня. Беше мрачно и усойно, въпреки прозореца, който гледаше към специално изкопана дупка в двора, през която да влиза светлина. Имаше влага и силно миришеше на мухъл, което съчетано в миризмата на цигари правеше особено вдъхновяваща амалгама от аромати, която беше сигурно вдъхновение за готвене или хранене на това място. Всички електроуреди бяха ръждясали отдолу заради съприкосновението си с влажния каменен под. Брокерът видя, че кухнята меко казано не ми хареса и почна да ми обяснява как може да се преработи спалнята на кухня, ако не искаме да готвим и да се храним тук. В умът ми се въртяха чуденки кое точно е харесала Шери… Върнах се навън, тя дойде при мен, хвана ме за ръката и ме попита.
— Какво ще кажеш, добро ли е?
— Ми… не е чак толкова зле. Може би трябва малко ремонт…
— А, не няма да ремонтирам, направо под наем ще го дам така както е.
— Не знам аз не разбирам, ти си знаеш…
Брокерът дойде и започнаха пазарлъци за цената, уговорки и т.н. а когато дойдоха до консенсуално решение започнаха да пишат предварително споразумение, което да удостовери, че тя е дала 2000 лева за курника, а той ги е взел. Шери подписа и човекът започна да брои парите. Оказаха се с 50 по-малко.
— Тук са 1950 – каза мъжът.
— А, е как така – учуди се Шери, като да не беше възможно да е сбъркала. Тя взе банкнотите и започна да брои. В този момент в съзнанието ми изплува мисъл – това е знак, ще има проблем, вземи парите, скъсай споразуменията им и измъкни Шери от тази дупка. После й хвърли един бой и я полей със студена вода, а после като изтрезнее ще ти благодари. Това беше гласът на трезвеността, но аз не последвах идеята му.
— Поправете сумата на споразумението – запишете, че сме дали 1950 и се подпишете отново.
— Не не, каза Шери, нека да е точно, аз съм взела пари.
Тя бръкна в портмонето си и извади сумата.
Отново чух гласчето – взимай парите и Шери под мишницата и си тръгвай. Не е случайно, че е взела по-малко пари. Това е знак. И отново не го послушах. Шери и брокерът си стиснаха ръцете. Тя взе откъснатият от тефтера му лист, който представляваше споразумението й за 2000 лева и доволна от сключената сделка тръгна за към спирката.
— Е, попитах аз – как се чувстваш, миряса ли?
— Не.
— Защо не? Нали искаше да купиш и да мирясаш?
— Ами… не знам, не се чувствам мирясала.
— Аз ти казах, че мирът не идва от това, че ще си купиш апартамент.
— Да… ами такава съм.
— Ето честито, имаш сделка. Само не разбирам кое наложи бързането. Ти бързаше като да изпускаш последния влак, а това е най-обикновен курник.
— Какво, не ти ли хареса? Е защо не ми каза там тогава?
— Не казвам, че не ми е харесало, не казвам нито, че ми е харесало, казвам само че не е нещо, което да се страхуваш да не го изпуснеш.
— Дария, малките жилища се взимат на секундата. – Обясни Шери. – Този апартамент го гледаха вече шест човека днес.
— Шери, ако нещо е за теб, то ще те чака и ти ще си го получиш, ако не е за теб, дори да бързаш няма да го вземеш. Този апартамент от на баба ми сватбата не е нещо, за което да примираш в случай, че го изгубиш, това се опитвам да ти кажа. Впрочем мен ако питаш, аз не бих си заменила хубавия отремонтиран апартамент в Пловдив който е на хубаво място в квартала за тази дупка в нивата оттатък околовръстния път на София.
— Що бе, не е лошо място…
— Не казвам че е лошо място. Казвам, че няма си заменя апартамента в Пловдив за това.
— Не го искам апартамента в Пловдив, там имам спомени, гадни спомени…
— Ами направи си нови хубави… - всъщност това е твоя работа. Щом ти се занимава на 70 години да продаваш и купуваш имоти, забавлявай се. А как си с парите, ще ти стихнат ли да го платиш?
— Дъщеря ми ще ми даде.
— Дъщеря ти ще ти даде само 5000 евро, другите достатъчни ли са до 43.
Шери замълча. Полека еуфорията от правенето на нещото почна да я пуска и тя почна да вижда по-трезво. Аз не знаех какво е финансовото й състояние, знам че има спестявания, но не знам колко са, за да й направя сметка дали ще й стигнат. Така че изобщо не исках да се ангажирам със съвети по отношение на купуване и продаване в тази сфера. Знам че жилищата са й болна точка, но никога не съм имала пориви да се намесвам да й я лекувам. А и тя крие, не казва, което значи, че не иска да й се бъркам в това.
Два часа по-късно.
— Аз се обадих на човека. Казах му, че искам да се откажа от сделката.
— Но нали според споразумението ще изгубиш парите, които си оставила капаро.
— Не мога да я завърша, нямам нужните пари.
— Но ти ги нямаше и когато тръгна да капарираш.
— Ами луда съм, какво да направя?
— Финализирай си сделката, не се отказвай.
— Не мога, дъщерята няма да ми даде повече от 5000, а ако не продам в Пловдив няма да имам.
— Нали разчиташе да продадеш до 2 месеца.
— Да но сега виждам, че не е възможно, няма да мога.
— Искай от дъщеря ти повече.
— Не, нямам намерение да я вкарвам в семейни проблеми с мъжа й заради моите щурави идеи.
Аз свих рамене. В крайна сметка това е нейният филм. Тя трябва да го гледа, тя го иска, защо да й се намесвам.
Още два часа по-късно
Болестта на Шери се разрастваше и заплашваше да я зарине цялата.
— Пак говорих с човека. Каза, че не може да ми върне парите, защото ги оставил във фирмата. Ще говори с шефа евентуално да ми върнат половината.
— Недей. Финализирай си сделката. Недей да пилееш пари напразно. После го продай. Ти обичаш да купуваш и продаваш имоти. Тъкмо възможност.
— Нямам да имам пари, Дария. Не разбираш ли? Не искам да завъртам всички в моя филм. По-добре да загубя тези пари, отколкото да ида по-нататък в това.
— Ако аз ти поискам 2000 лева без да ти ги връщам, няма да ми дадеш – казах – но на тоя бастун за тази дупка ги даде!
— Така е, няма да ти дам…
На следващият ден Шери отиде в агенцията и си прибра парите. Бяха я глобили 200 лева. Тя беше благодарна, че й бяха върнали 1800-те. Авантюрата й струваше 200 лева и два милиона негативни емоции.
Всички от главата си патим!
Такива ми ти рабти...
