неделя, 18 март 2018 г.

Прекалено си зает, нямаш време за медитация?

Ти си много стремящ човек, но просто нямаш време да медитираш? 
Тц, тц, тц, тц...  Гледай каква несправедливост значи!
Слава Богу, вече и за теб има решение. 
Само сега на ексклузивна цена!



Е, как го предпочиташ просветлението? 
На капсулка, на свещичка, на гелче или на пластир? Ъ?

Warning, very important message!
Започни от днес

Намираш ли време да медитираш? Да се отпуснеш в тишината на твоето същество поне за няколко минути на ден? Ако до сега не си намирал/а, започни от днес. Намери поне няколко минути време на ден да забравиш за околния свят.  Потапяй се в тишината на твоето сърце и си почивай там. Не се притеснявай, че той (околният свят) няма да се справи без теб. Повярвай ми, отлично се е справял преди да дойдеш, отлично ще се справя и след като си идеш. Нашето време на този свят е ограничено. Това тяло ще се мотае тук определено време, а после ще трябва да го напуснеш. Всяка минута е миг, който си отива, за да не се върне повече. От теб зависи какво ще правиш с това време - дали ще го изживееш интензивно тук и сега, или ще го пропуснеш в блуждаене, грижа, мислене, нервничене и прочие всякакви подобни "важни" занимания.
Медитирай сега
и сега
и сега
и сега
и сега
...........
С пластир, със свещичка, с гелче или на капсулка - важното е да не мине и ден без да усетиш вкуса на тишината.

Gratitude!
M.


четвъртък, 15 март 2018 г.

Българска или руска? кирилица

Искам да кажа, че…  
...по препоръка на един сайт попаднах на този… Манифест за българска кирилица.
Понеже много харесвам момичето, което го води, нейния начин да пише, да мисли, да разсъждава и всичко останало, което съм получила като впечатления от нея, то взех много сериозно препоръката й и прочетох манифеста – веднъж.
Когато завърших статията, гледах няколко минути в стената (метафора за неразбиращо), а после го прочетох още веднъж.
След второто прочитане още не бях съвсем сигурна какво точно иска да каже авторът, така че прецених, че може би днес не ми е ден за разбиране на манифести и отложих за някой от по-интелигентните ми дни.
И зачаках…
Когато дойде той (този, по-интелигентния ми ден) прочетох четивото трети път. Но се оказа, че – жива да не бях!!! – ми аз и третия път не го разбрах. Тогава прецених, че това не е за прости хора като мен. Това ще да е за някои ултраинтелигентни, много мъдри и разбиращи хора, които намират смисъл в разделянето и обособяването, за разлика от мен, която намирам смисъл в събирането и обединяването.
Не знам кое е по-добре, но във всеки случай когато видя един текст, написан с някакъв шрифт първото, което ми прави впечатление е големината на шрифта и четивността му. Защо? Защото за мен е важно да прочета статията, без след това два дни да ми сълзят очите. За мен е важно шрифтът да е такъв, че да мога да забравя за него, очите ми да се плъзгат по него с разбиране за текста, не с умуване над това тази форма на коя буква трябва да отговаря. Защото какво е важно за един шрифт? Да поднесе по разбираем начин един текст. Както за един текст е важно да поднесе по разбираем начин един змисъл. 
Според манифеста обаче се оказва, че смисълът на един шрифт е – да е български. Естествено! Щом е на български, добре е да е на български! По-интересно обаче става с това, че има български български и руски български…. И съответно ние, бидейки българи, трябва да знаем кои са българските български шрифтове и кои руските (Times New Roman например бил руски) и като едни ревниво пазещи своята писменост българи да си търсим тези шрифтове, които са български, за да не стане, видиш ли, претопяване на езика, нашите български ценности, традиции, нашата национална, културна идентичност.
Стига бе! Сериозно ли? Ще се разплача. Я дайте направо глаголицата да си ползваме. Чи то квой туй такоз!
Дано някой не се обиди, но на мен наистина ми е смешно. Сигурно проявявам непростимо невежество, но заклевам се, едва с този манифест разбрах, че имало руски и български шрифтове. А другите страни ползващи кирилица, те как са? Има още дванайсет страни ползващи кирилица. Нямат ли си и те някой техен шрифт, който да ползваме по погрешка?
Не не, не искам да кажа, че е съвсем глупаво. Щом някой се е захванал манифест да прави, страхувайки се, че нашата българска писменост ще се претопи с руската, значи това е важно. Поне за него. И за всичките две хиляди триста и незнам си колко човека гласували в подкрепа на този манифест. Още веднъж давам линк към манифеста, за да може уважаемият читател да го види, в случай, че не го е видял и да го вземе под внимание, в случай, че го сметне за необходимо. Аз лично не го намирам за адекватен.
Добре, признавам, че този шрифт, който те са ползвали за статията и обозначили като българска кирилица ми харесва чисто в графичен смисъл. Красив е и да, бих го ползвала, ако го имах на word-a, но това не значи, че не ми харесва шрифт Georgia, Palatino Linotype на който публикувам текстовете в този блог, Book Antiqua и т.н.
Чудя се защо хората винаги наблягат на малките различия, които ни разграничават, вместо да се концентрират на големите прилики, които ни обединяват? И ако така или иначе ще разграничаваме, защо тогава да не разграничаваме на основа на това кое е по-красиво, по-четивно, по-удобно за очите, по-функционално т.н.? Защо разграничаваме на основа на националност, като в крайна сметка всички сме от едно и също място дошли и всички на едно и също място ще идем?
Мммм???
…………
Просто исках да кажа…

М.

четвъртък, 8 март 2018 г.

Да пишеш от сърце за сърце...

Не съм сигурна кога за първи път усетих порив да пиша, но сякаш винаги ми е било по-лесно да се изразявам в писмен вид. Чудила съм се защо е така и съм откривала единствено това, че впускайки се в обяснения в живия контакт може да вляза в емоция (не може, то със сигурност се случва), а емоцията няма особена мъдрост, тя замъглява съзнанието и ми става трудно да структурирам  и изложа добре мисълта си. Докато писмено мога да си пиша и едновременно с това да съм в емоция. Просто текстът ще стане по-наситен емоционално.
Вчера докато разглеждах избрани цитати, попаднах на тази мисъл на Джон Грийн: "Писането е нещо, което правиш сам. Това е професия за интроверти, които искат да ви разкажат една история, но не искат да ви гледат в очите, докато го правят"
Порази ме. Точно така го изживявам. Изцяло сме в синхрон с Джон Грийн.
Първото писмено съчинение направих в училище. Бях в четвърти клас. Учителят ни изведе на разходка до един парк, като преди това каза – този час излизаме на разходка, на следващия ще пишете за това какво сте преживели по време на тази разходка. Аз приех много присърце задачата. Понеже няма кой знае какво външно да преживееш с едно групово ходене до парка с класа и с учителя за 45 минути, аз бях някак си наясно, че ще трябва да опиша вътрешни преживявания. А за да ги опиша, трябваше да ги имам, да забележа какви са. Дадох си задача да се наблюдавам, да не зяпам безцелно, а да медитирам на това, което се случва. Тогава не знаех, че това е да медитирам на нещо. Просто обърнах вниманието навътре, да виждам какво се случва с мен в съприкосновението ми с това, което ме заобикаля. Може би това са били моите първи уроци по медитация, които учителят по литература, без да осъзнава ми е дал.
И така ние тръгнахме и до парка практически нямах нищо, за което да мога да кажа – ето това си струва да се напише. Но когато стигнахме парка, всичко започна да ми говори, да ми изпраща послания, сигнали, да пулсира в своеобразен ритъм и да ми показва своите тайни. Сякаш попаднах в приказен свят. В него дърветата бяха живи същества, въздухът, листата, тревата… имаха специфична аура около себе си и ме привличаха да се свързвам с тях по начин, който сякаш в момента беше недостъпен за другите деца. Те се забавляваха, но не наблюдаваха вътрешното измерение на забавлението си. Просто бяха на един урок на открито.
После се върнахме в училището и до следващия час по литература не помислих за урока на открито. Когато дойде време да имаме час отново, ми се стори, че бях забравила всичко. Трябваше да повикам спомена, да върна изживяването и да го опиша по максимално жив начин, така че всяка вибрация, всеки нюанс от преживяното да намери израз, за да направи автентичността на преживяването да изглежда като текст. Осъзнах, че целия запис от разходката съществува в мен в мирис, звук, цвят, картина, и е толкова жив, колкото беше и когато бях там. Осъзнах, че аз съм в състояние да привикам спомена не само като мисъл, но и като преживяване и това е ключ към това да напиша максимално жива и автентична историята. Усещах, че буквално съм това, и бидейки това не ми е никак трудно да го напиша. Аз пиша себе си...
Тогава не мислех по такъв начин, просто се случваше естествено. Някак спонтанно, като да дишам. Докато пишех изчезна изцяло стаята, децата, учителя, времето пространството. Аз бях цялата в света, за който пишех. И енергията на всичкото ми внимание беше концентрирана на това единствено нещо, за което пишех.
В някакъв момент чух, че би звънеца. Това ме извади от приказния свят и ме върна в класната стая. Децата шумяха, те бяха шумели и докато съм пишела, но това изцяло съм го пропуснала. Аз не съм била във външния шум. Аз съм била в писането на разказ по преживяно.
Сега, много години след това, мога да видя и да кажа, че това е било моята медитация. Не беше учудващо, че когато учителят връщаше писмените работи, моята работа беше оценена с 6 и два плюса. Не беше чудно, че когато учителят дойде до моето име и моя лист, се спря, дойде до мен и ме погледна втренчено. После погледна работата ми, а после пак мен. Накрая каза:
— Мария, знаеш ли, че ти можеш да пишеш?
— Ааа, ъъъ…
— Оригинален подбор на изразни средства, специфичен начин да разкажеш преживяното… – Ето виждате ли? Когато някой много чете, после му е лесно да борави с думите. Той ми подаде листа и ми се усмихна. – Виж си работата, а после ще я оставя за таблото, да я видят всички класове. Искам да  говоря за това с родителите ти, но ти трябва да знаеш – имаш моята подкрепа ако решиш да се учиш и да се развиваш в тази посока.
Признавам, че това ме смая. Първо защото аз не съм от тези, които четат много и второ нямам някакъв специфичен начин да се изразявам, нито пък имам специален подбор на изразни средства. Просто пускам емоцията да тече, а с нея потичат и думите. Нямам никаква заслуга за това. Просто ги записвам. Обаче не можех да обясня това на учителя…
Не помня дали казах на родителите ми, дали той е говорил с тях на някоя родителска среща… Помня само, че този двоен лист хартия, издърпан от средата на тетрадката и изписан с моите преживявания по време на часа на открито, бяха накарали учителя по литература да изрази задоволство, да ми се усмихне, да се зарадва. Това беше наистина важно, защото този учител никога не се усмихваше. Никога, от никого и за нищо не беше доволен или дори да е бил, внимаваше да не го изрази пред нас.
Може би не точно с това, което ми каза, но заради това, което излъчваше и изразяваше докато го казваше, аз усетих, че нещо много красиво е видял в моята писмена работа и ми се прииска пак да я прочета. Този път през неговите очи…
Това беше първата ми писмена изява и тя беше поощрена, но аз не се впуснах да я развивам.
После пишех предимно във форума на абв, но форумното писане, особено в онзи форум беше повече разговор с хората, които най-често се подвизават там. Не мога да го нарека творческо писане или форма на творческа изява. Първото нещо, което написах и в последствие издадох беше романът „Рая отвъд голямата вода“.
Тук се изкушавам да цитирам поета, който е казал – изпълни хартията с диханието на твоето сърце. Това е подходът към всяка форма на творческа изява, и е особено важно за писмената. Читателите ще искат да четат твоите неща, само ако усещат, че си искрен, че това което пишеш идва от твоето сърце. Тогава директно докосва техните. Читателят може да ти прости някоя и друга грешка, някое и друго пропуснато тире, някое и друго излишно повторение, но той няма да ти прости ако си неискрен с него, а и моите лични впечатления са, че само когато пишеш искрено и от сърце усещаш истинско удовлетворение от писането.

Общо взето... такива ми ти работи.
М.







вторник, 6 март 2018 г.

Треска за къщи

Входната врата се отвори с гръм и мълнии. Докато Шери се събуваше и оставяше багажа си в антрето усетих, че е странно напрегната. Интересно – помислих си – изглежда разходката не е минала много добре. Последно ми беше казала, че излиза да се разходи. Докато тези предположения течаха в главата ми, вратата на стаята ми се отвори и се показа кафеникаво оранжевата глава на Шери.
— Дария, ставай тръгвай с мен – извика превъзбудено тя.
— Къде?
— Отиваме да купуваме къща!
— Ъ?
— Хайде, хайде не се мотай ставай да тръгваме, че закъснявам.
Шери си имаше треска за къщи от както я помня, но никога не е била тъй бърза и решителна. Тя общо взето само ангажираше брокерите да й показват жилища, а после се отказваше от тях поради причина, каквато умът й предоставеше в момента. Въпреки това, сега тя беше готова вече да купува.
— Въх, кво ли ша да е т‘ва жилище, което е видяла – помислих си.
— Каква къща? Попитах. Къде е?
— Такава – тип блокче, ниско, но има двор. В този квартал е, аз си свикнах тук и тук искам да купя. Къщата е хубава. И място за магазин има да ти направя на двора. Нали искаш да работиш нещо? Ето ти място, вземи един магазин и работи, продавай каквото искаш, ако искаш ламбени шишета продавай. Магазинът ще е на моя двор.
— Какво?
— Абе айде бе жена тръгвай, ще видиш каква е като отидем. Човекът ме чака, няма никакво време. А, чакай, трябват ми 2000 лева.
— Ама какво и пари ли ще даваш? – знаех, че Шери е изключително предпазлива по отношение на парите. Никакви пари не може да бъдат измъкнати от нея по никаква причина, освен ако не е свързана с внуците, па ако ще земята да гори. Сега беше готова да даде пари, и то не просто някакви пари, тя щеше да даде 2000 лева!!! На мига качествата на жилището, което е видяла се изкачиха в представите ми с 36 степени нагоре. Какво ли е видяла…?! Някое архитектурно чудо ще да е. Може би трябва да ида с нея и да го видя, все пак. Нещо, което ще накара Шери да даде пари, без да си остави възможност дори ден да помисли, най-малкото да пренощува с идеята….. След малко Шери дойде с пликче с банкноти, седна на леглото ми и трескаво почна да брои.
— Обличай се през това време, не се мотай, човекът ме чака там, искам да го видиш и ти, иначе сама бих отишла.
Гледах я как брои парите – не ми се ходеше точно в момента, имах други намерения за този ден, но тя настояваше да видя и аз. Все пак накрая изброи парите, мушна ги в плика и решително каза:
— Ако не ти се ходи, ще ида сама.
Станах, взех си чантата, метнах я на рамо и тръгнах с нея. Щом е в този квартал, значи няма да се ходи кой знае колко далече, ще се разходя с нея до там. Трескавостта на Шери не ми харесваше. Човек не трябва да прави нещата в такова състояние.
— Колко струва тази къща – попитах докато чакахме автобуса на спирката.
— 43 000 евро, но мисля, че ще успея да го накарам да намали малко.
— Какво представлява, опиши ми го.
— Има две стаички вътре, а надолу се слиза по едни каменни стълби, долу има нещо като механа. Но най-много ми харесва това, че има дворче. Аз цял живот мечтая за къща с дворче и ето ти сега дворчето, къщата, има и изглед към Витоша, а пред нас е Райфайзен банк. Можем да направим закусвалня и да продаваме закуски на служителите от банката. Какво ще кажеш?
— Имаш ли достатъчно пари, за да го купиш?
Шери беше пуснала в обява за продажба апартамента си в Пловдив, но още нямаше купувач, а до колкото знаех нейните спестявания не бяха достатъчни, за да купи нещо друго сама. Щеше да е необходимо участие на дъщеря й.
— Ще намеря, ще искам от дъщеря ми. Тя ще ми даде, а като продам ще й ги върна. Само да видиш какво хубаво дворче има. Като остареем ще живеем там двете. Искаш ли? И ти ще ме гледаш. И ще се грижиш за мен и ще молиш да не умра.
— И защо да се моля да не умреш? Влязох у филма й аз.
— Ами защото ще останеш на улицата, ако умра. Няма да има къде да живееш.
— Ами ти ще ми припишеш една тоалетна барем. Иначе за какво ще се хвана да те гледам?
Ето тук вече не познах. Това не влизаше във филма на Шери. Може да я гледам – даже е желателно, нейните хора са в чужбина и тук освен мен няма никой, който да я погледне, така че за нея е благословия да съм наблизо и да се грижа за нея ако се наложи, но чак пък да ме обезпечи мен за времето, когато ще съм тук, а нея няма да я има… еее… Може да има сделка само ако се хвана да я гледам срещу живеене. Т‘ва пари, имущество, други такива материални неща – те не се вписват в иначе емоционалната ми природа. Няма защо да търся удовлетворение на това ниво. Беше ми забавен снобския модел, по който се движеха мислите на Шери, но не й се дразнех. Тя беше толкова наивно егоистична по един такъв много мил начин да иска всичко да работи за нея, без тя да трябва да направи нищо за никого, че на мен ми домиля. Душичка. Иска да ме използва докато е жива, после какво ще стане с мен – дреме й. Дори не се опитва да го направи да изглежда по друг начин. Автобусът спря на спирката, на която трябваше да слизаме. Ние се ориентирахме към вратите.
— Знаеш ли, тук ще сме комшии със сватята – ей там живее тя, съвсем близо е.
— А къде е въпросната къща? – попитах.
— Ей сега ще видиш - каза трескаво тя. Къщичката е страхотна, много ще ти хареса. Като начало ще я давам под наем, ще ми дават някой лев, за да си помагам с наема. Шери и Дария живееха под наем заедно. После ако няма къде да живеем ще живеем тук двете, ти в едната аз в другата стая.
— Ето това е. Виждаш ли, има място и за магазин.
— Ъъъ, аха… казах аз и загледах ниската сграда, с дебело саниран втори етаж. – това ще е най-малко набор на майка ми – помислих си. Но са го пооправили отвън.
— Здравейте аз съм Алекси Асенов.
— Представи се мъж на малко над 50 години с широка, угодническа усмивка.
— Здравейте, приятно ми е, Дария. Представих се аз. Мъжът не спираше да се хили. Външната врата беше алуминиева, с две матови стъкла. Приличаше ми на вътрешна врата за офис, или врата за тоалетна. Не разбрах защо са сложили такава за входна… продължих с огледа на това, което се намира зад вратата. Въведоха ме в тясно коридорче, покрито с теракотени плочки, които бяха сложени скоро. Имаше една малка стая, в която имаше място точно за една спалня и един гардероб, но ако ще се спи там, на кой му е нужна голяма квадратура. Стаята беше светла и светло боядисана, а спалнята и гардеробът бяха нови. Другата стая беше по-тъмна, което според обяснението на брокера беше заради това, че е спуснал пердетата. Беше боядисана в тъмен тюркоазен цвят с частични рисунки на голи мадами върху две от стените.
— Тук е имало квартиранти момчета, – ухили се брокерът.
— Какво друго да гледат, освен голи мадами?!
— Да, явно им е трябвало вдъхновение – казах аз и продължих с огледа. Надолу по тъмни каменни стълби се слизаше в мазе, което бяха решили да направят на кухня. Беше мрачно и усойно, въпреки прозореца, който гледаше към специално изкопана дупка в двора, през която да влиза светлина. Имаше влага и силно миришеше на мухъл, което съчетано в миризмата на цигари правеше особено вдъхновяваща амалгама от аромати, която беше сигурно вдъхновение за готвене или хранене на това място. Всички електроуреди бяха ръждясали отдолу заради съприкосновението си с влажния каменен под. Брокерът видя, че кухнята меко казано не ми хареса и почна да ми обяснява как може да се преработи спалнята на кухня, ако не искаме да готвим и да се храним тук. В умът ми се въртяха чуденки кое точно е харесала Шери… Върнах се навън, тя дойде при мен, хвана ме за ръката и ме попита.
— Какво ще кажеш, добро ли е?
— Ми… не е чак толкова зле. Може би трябва малко ремонт…
— А, не няма да ремонтирам, направо под наем ще го дам така както е.
— Не знам аз не разбирам, ти си знаеш…
Брокерът дойде и започнаха пазарлъци за цената, уговорки и т.н. а когато дойдоха до консенсуално решение започнаха да пишат предварително споразумение, което да удостовери, че тя е дала 2000 лева за курника, а той ги е взел. Шери подписа и човекът започна да брои парите. Оказаха се с 50 по-малко.
— Тук са 1950 – каза мъжът.
— А, е как така – учуди се Шери, като да не беше възможно да е сбъркала. Тя взе банкнотите и започна да брои. В този момент в съзнанието ми изплува мисъл – това е знак, ще има проблем, вземи парите, скъсай споразуменията им и измъкни Шери от тази дупка. После й хвърли един бой и я полей със студена вода, а после като изтрезнее ще ти благодари. Това беше гласът на трезвеността, но аз не последвах идеята му.
— Поправете сумата на споразумението – запишете, че сме дали 1950 и се подпишете отново.
— Не не, каза Шери, нека да е точно, аз съм взела пари.
Тя бръкна в портмонето си и извади сумата.
Отново чух гласчето – взимай парите и Шери под мишницата и си тръгвай. Не е случайно, че е взела по-малко пари. Това е знак. И отново не го послушах. Шери и брокерът си стиснаха ръцете. Тя взе откъснатият от тефтера му лист, който представляваше споразумението й за 2000 лева и доволна от сключената сделка тръгна за към спирката.
— Е, попитах аз – как се чувстваш, миряса ли?
— Не.
— Защо не? Нали искаше да купиш и да мирясаш?
— Ами… не знам, не се чувствам мирясала.
— Аз ти казах, че мирът не идва от това, че ще си купиш апартамент.
— Да… ами такава съм.
— Ето честито, имаш сделка. Само не разбирам кое наложи бързането. Ти бързаше като да изпускаш последния влак, а това е най-обикновен курник.
— Какво, не ти ли хареса? Е защо не ми каза там тогава?
— Не казвам, че не ми е харесало, не казвам нито, че ми е харесало, казвам само че не е нещо, което да се страхуваш да не го изпуснеш.
— Дария, малките жилища се взимат на секундата. – Обясни Шери. – Този апартамент го гледаха вече шест човека днес.
— Шери, ако нещо е за теб, то ще те чака и ти ще си го получиш, ако не е за теб, дори да бързаш няма да го вземеш. Този апартамент от на баба ми сватбата не е нещо, за което да примираш в случай, че го изгубиш, това се опитвам да ти кажа. Впрочем мен ако питаш, аз не бих си заменила хубавия отремонтиран апартамент в Пловдив който е на хубаво място в квартала за тази дупка в нивата оттатък околовръстния път на София.
— Що бе, не е лошо място…
— Не казвам че е лошо място. Казвам, че няма си заменя апартамента в Пловдив за това.
— Не го искам апартамента в Пловдив, там имам спомени, гадни спомени…
— Ами направи си нови хубави… - всъщност това е твоя работа. Щом ти се занимава на 70 години да продаваш и купуваш имоти, забавлявай се. А как си с парите, ще ти стихнат ли да го платиш?
— Дъщеря ми ще ми даде.
— Дъщеря ти ще ти даде само 5000 евро, другите достатъчни ли са до 43.
Шери замълча. Полека еуфорията от правенето на нещото почна да я пуска и тя почна да вижда по-трезво. Аз не знаех какво е финансовото й състояние, знам че има спестявания, но не знам колко са, за да й направя сметка дали ще й стигнат. Така че изобщо не исках да се ангажирам със съвети по отношение на купуване и продаване в тази сфера. Знам че жилищата са й болна точка, но никога не съм имала пориви да се намесвам да й я лекувам. А и тя крие, не казва, което значи, че не иска да й се бъркам в това.

Два часа по-късно.

— Аз се обадих на човека. Казах му, че искам да се откажа от сделката.
— Но нали според споразумението ще изгубиш парите, които си оставила капаро.
— Не мога да я завърша, нямам нужните пари.
— Но ти ги нямаше и когато тръгна да капарираш.
— Ами луда съм, какво да направя?
— Финализирай си сделката, не се отказвай.
— Не мога, дъщерята няма да ми даде повече от 5000, а ако не продам в Пловдив няма да имам.
— Нали разчиташе да продадеш до 2 месеца.
— Да но сега виждам, че не е възможно, няма да мога.
— Искай от дъщеря ти повече.
— Не, нямам намерение да я вкарвам в семейни проблеми с мъжа й заради моите щурави идеи.
Аз свих рамене. В крайна сметка това е нейният филм. Тя трябва да го гледа, тя го иска, защо да й се намесвам.

Още два часа по-късно

Болестта на Шери се разрастваше и заплашваше да я зарине цялата.
— Пак говорих с човека. Каза, че не може да ми върне парите, защото ги оставил във фирмата. Ще говори с шефа евентуално да ми върнат половината.
— Недей. Финализирай си сделката. Недей да пилееш пари напразно. После го продай. Ти обичаш да купуваш и продаваш имоти. Тъкмо възможност.
— Нямам да имам пари, Дария. Не разбираш ли? Не искам да завъртам всички в моя филм. По-добре да загубя тези пари, отколкото да ида по-нататък в това.
— Ако аз ти поискам 2000 лева без да ти ги връщам, няма да ми дадеш – казах – но на тоя бастун за тази дупка ги даде!
— Така е, няма да ти дам… 

На следващият ден Шери отиде в агенцията и си прибра парите. Бяха я глобили 200 лева. Тя беше благодарна, че й бяха върнали 1800-те. Авантюрата й струваше 200 лева и два милиона негативни емоции.  
Всички от главата си патим!

Такива ми ти рабти...

      M.

понеделник, 5 март 2018 г.

За писането - мемоари на занаята

Един ден, по препоръка на Тишо, малко преди издаването на книгата ми "Рая отвъд голямата вода", прочетох "За писането, мемоари на занаята" от Стивън Кинг. Прочетох я от край до край... Сега първо да кажа, че принципно не ме вълнуват такива наръчници за творческо изразяване, било то чрез писане или рисуване или каквато и да е форма на творене – мисля си, че творчеството е спонтанен акт и човек трябва просто да остави то да се случи. Поради това, когато Тишо ми предложи да чета и препрочитам тази книга, за да доразвивам и дообогатявам уменията си да пиша, в първия момент се отнесох скептично. Какво да те учат да пишеш - или можеш или не можеш. То е като да правиш секс с любимия, следвайки инструкциите на учебник. Въпреки това се разрових да видя какво що около тази книга, най-вече за да разбера какво Тишо е намерил в нея. Изчетох я практически на един дъх. Започва с разказ за детството на автора, минава през описания на това как е започнал да пише и как това става негов занаят, неговия живот. Някъде по средата на писането, той прекъсва работата по книгата, заради инцидент. Става жертва на автомобилна катастрофа. Именно страстта му към писането го връща към нормалния му живот и помага да се възстанови. Когато нещо ти е тръпка…
Втората част на книгата представлява именно обяснения за уменията, похватите и изобщо тайните на занаята. Много неща, като ги чета осъзнавам, че аз без да знам, че това са похвати при писане, ги прилагам и от това ми става забавно.
Неговият първи читател е съпругата му Табита. Докато тя чете за първи път неговите още неотпечатани ръкописи, той гледа лицето й, изражението, и вече сякаш знае… Интересно ми стана, аз пък си сверявах часовника с Иринка. Тя беше моят първи читател. По същия начин докато тя чете прясно написаното ми, още девствено четиво съм я наблюдавала какво излъчва лицето й, за да усетя как евентуално въздейства това, което съм написала.… :) Защото, разбирате ли - писателят си има негово интимно отношение с и за това, което е написал, но преди да видиш изражението на читателя, не знаеш как твето писане отрефлектира в съзнанието на другите. В този смисъл – да, и аз мога да потвърдя, че на всеки писател му е нужен първи читател, с когото да си свери часовника, още преди да покаже творението си пред публика. И другото – не трябва да показваш романа си пред публика, дори след първа редакция. (Първият ти читател също се явява публика) Сурово написаният текст ще претърпи толкова фази на промяна, че няма смисъл да го показваш на никого преди да си получил съвсем ясното усещане, че ето сега вече може да пуснеш някого между теб и него. Писателят има интимно взаимодействие с текста си, в което никой не трябва да влиза поне докато не мине втора редакция!
................
и т.н.
Това са неща, които се установяват в самия процес на работа по дадена творба. Прекрасно е да си ги откриеш сам за себе си, докато пишеш, но и това че някой ги е систематизирал в книга като мемоари на занаята също е много хубаво.
Така като се замисля, тази книга може да бъде полезна на тези, които и без нея се справят чудесно. Защото когато имаш, ще ти се добави… J J J 
Впрочем ако не си я чел, прочети я. Ако пишеш и това ти е страст, ще огледаш много неща от себе си в нея. Ако не пишеш, не се знае, може пък тя да те вдъхнови да пропишеш. Ми да... 

Та... такива ми ти работи...
М.



събота, 3 март 2018 г.

Да правиш нещата, които те радват, да се радваш на нещата, които правиш

Това е нещо, като да внесеш цвят в живота си. И това не е чак толкова невъзможно. Дори не бих казала че зависи от някой друг. То зависи изцяло от нас самите.  
 Ние се изкушаваме да намираме виновници за нашето нещастие (недоволство, неудовлетвореност), но то е най-често, за да потвърдим нежеланието си да се променяме. Нали, ако някой друг ми е виновен, аз завися от него, а той не иска да направи каквото искам. Ето, аз съм в неговите ръце. Проклятие тегне над злощастната ми глава. Но може би все пак не е точно така? Да, със сигурност не е…
Искам да кажа, че… впрочем изключително много обичам да готвя. Да, това е едно от нещата, които ме радват да правя. Почти толкова, колкото да пиша. Ако пък ще готвя на други хора, сърцето ми се изпълва с такъв кеф. Всеки път, когато ще готвя за любими гости, винаги е сякаш за първи път. Представлява един своеобразен ритуал, на който изобщо не му знам последователността, поради което подходът ми към това начинание е изцяло творчески. Познайте от кого съм се научила на това? 
Признавам, че всъщност винаги съм имала такава нагласа, но като че ли Кану я доразви в мен. Нагласата за творчески подход към нещата, които правя. Вложи съзнание, внимание дори в най-обикновеното действие и ще видиш, че няма нищо обикновено. Всичко се превръща в едно космическо събитие – казва той. И понеже не само казва, той така живее, а аз бидейки в близост, постепенно започвам да попивам този начин, да го възприемам като свой.
Обикновено, както споменах, в началото почти никога не знам какво ще готвя, затова готвенето започва още с посещението на магазина. Например снощи минах през Билла, за да си купя един от онези соеви кремчета, които редовно хапвам с кеф. Кремчета нямаше, но минавайки покрай зеленчуците видях една развълнувана глава броколи… Тя дискретно, но настоятелно даваше знаци, че си търси тенджера за сериозна и смислена връзка…
Дали пък не трябва да сготвя броколи?! – помислих си в изблик на желание да й помогна. После се сетих, че последния път, когато предложих броколи ми казаха, че броколите ми имали странен вкус, като на риба… В този ден аз трайно се обидих на броколите като зеленчук изобщо. – Защо трябва да му причинявате това? Намерихте кога и на кого да се правите на риба? Няма да ви купувам повече! И не ги купувах много време. Но тази глава броколи толкова сърцераздирателно настояваше. Вземи ме, вземи ме!
— Няма да те взема, ти си ГМО, общувала си генетично с някакви странни риби, така че миришеш на риба. Не си играя на готвач повече с теб.
— Не мириша на никаква риба, заклевам се. Настояваше броколито. Вземи ме и ще видиш!
— Добре, добре. Помислих си аз и взех броколите в кошницата си. – Не знам какво ще направя с теб, но…
Броколито се израдва много. Само дето не изтанцува танца на радостта в кошницата ми. Взех и една тарелка гъби шийтаке. Няма никаква логика броколи с гъби… но както вече споменах, когато подхождам към набирането на материали, аз най-често не знам какво ще готвя.
Вечерта направих кюфтенца от елда, сос от гъби шийтаке и обмислях какво меню да подготвя за най-любимия ми измежду всички гости. Опитвах се да се свържа с него и да усетя какво ми се яде. Говорихме с Шуки за храната и за нейното зловредно или благотворно действие. Изведнъж тя ме попита:
— Как мислиш дали Любимият яде крема сирене?
— Не – отвърнах аз. Той яде само зрели сирена. – Хей, ами ние можем да му направим крема сирене, ако искаш. Парче сирене, вода, подправки, олио, евентуално заквасена сметана, всичко това пасирано с пасатор — и ето ти крема сирене.
Тя се усмихна.
— Аз имах предвид за някой сладкиш, ако се наложи…
— Аха – казах аз.
Не знам дали това става за сладкиш. Но идеята за самоделно крема сирене не ме напусна. На сутринта разбрах, че съдбата на броколите е да влязат в сос с такова крема сирене и да полеят макарони от елда, които Кану много обича. Вече имах идеята какво ще готвя. На сутринта сътворих крема сиренцето, а после нарязах и сварих на водна пара и броколите. Остана само макароните и храната е готова.
Обожавам този подход към готвенето. Към всички неща, които правя. Преди всичко защото никога предварително не знам какво ще е. Може би някаква бегла представа, евентуално, какво може, но нямам конкретно концепт. А после всичко около мен почва да ми дава идеи и знаци. Накрая самата аз откривам какво е трябвало да сготвя и се радвам от все сърце на това, което се е получило.
Този начин да живееш, да правиш нещата е уникален с това, че живееш живота откривайки го във всеки един момент наново.
Има и друг начин. Набелязваш меню, записваш продуктите, които са ти нужни, отиваш на магазина, купуваш ги, а после ги готвиш. Но този модел на действие е повече модел на извършване на нещо, което преди това си решил в ума си и се губи елементът на спонтанност, на откриване, на забавление. Губи се интересната част от това самият ти да се изненадаш на това, което ще излезе изпод черпаците ти… Всъщност то е не само свързано с готвене… може да се живее така във всеки аспект на живота. И бих казала, че със сигурност това е моят начин.
Ако се усещаш че правиш неща, които не те радват, помисли над това. Опитай да внесеш промяна, счупи стереотипа, направи нещо. Само не се оставяй да боксуваш в нещо, което не те кефи, защото това ще ти генерира гняв.
Естествено никой не може да настоява на никого как да живее, как да прави нещата, но ако така или иначе ще правиш нещо, то нека поне то да ти носи радост и да ти е приятно. Защото ако правиш нещо, което не те радва, което не ти е приятно, много скоро почваш да се чувстваш използван, да не искаш, да се дърпаш, да броиш колко пъти го правиш ти, колко другите, да внимаваш да не се минеш, да не те прецакат с един път повече да го направиш ти… 
Дойдеш ли до такова положение, по-добре не прави това, вземи прави нещо друго. Нещо, което те радва или пък смени подхода, научи нещо друго. Дори и на 100 години да си, не е късно да промениш, да се откажеш от модел, който вече не работи и да се отвориш към възможността да се забавляваш с нещата, вместо да се мъчиш с тях. Човек винаги може да намира нови и нови измерения в живота, в нещата и да се забавлява с тях. Освен ако не настоява да му е гадно на всяка цена...

Такива ми ти работи…

М.