В голямата близост няма никаква красота

Живял някога човек на име Харидатта. Той бил земеделец. Имал малка ферма, от която не получавал добри добиви. Харидатта и семейството му живеели в бедност. Един ден докато работел на нивата си, победен от умора и жега той полегнал под сянката на едно дърво и потънал в дрямка. Внезапно бил събуден от голяма качулата змия, която усетил да се плъзга под ръката му към един мравуняк. Харидатта бързо се изправил, загледал се в змията с почит и възкликнал:

„О, това трябва да е пазителят на тази нива, а аз никога не съм го обожавал. Ето защо плодовете на моето земеделие са толкова оскъдни. Ще отида да му се поклоня.“

Веднага щом взел това решение, той извадил малко мляко, налял го в една купа и отишъл при мравуняка и казал на висок глас:

–  О, пазителю на това поле, аз не знаех че обитавате това място, поради това още не бях идвал да поднеса своите почитания към Вас. Моля за Вашата прошка.

Той се поклонил, оставил млякото и се прибрал в къщи. На другия ден се върнал на нивата и погледнал в купата. Млякото го нямало, на негово място намерил един златен денар. От този ден нататък той винаги оставял на змията купа мляко, и винаги на следващия ден намирал златен денар от нея.

Един ден Харидатта трябвало да отиде до селото, така че помолил сина си да занесе млякото до мравуняка. На следващия ден, той отново отишъл до мравуняка и намерил там златен денар. Виждайки денара, той си помислил:

„Този мравуняк трябва да е пълен със златни денари. Защо не взема да убия змията и да ги взема всичките за себе си?!“

Речено – сторено! На следващия ден, докато давал млякото на змията, синът на Харидатта я ударил силно по главата с тояга. Змията обаче, по волята на съдбата не умряла от този удар, затова пък яростно ухапала синът на Харидатта с острите си зъби. Синът паднал мъртъв от отровното ухапване на змията, и бил отнесен и погребан на погребална клада недалеч от нивата.

Не след дълго бащата се върнал и като разбрал каква участ е сполетяла сина му горко се разплакал.

Минало време. Един ден той отново взел купата с мляко и отишъл на нивата. Дълго викал змията произнасяйки хвалебствени думи. Тя не се появявала. Минало много време и накрая змията се появила и казала на Харидатта:

– Алчността е това, което те доведе тук, и което те накара да забравиш дори гибелта на сина си. От този момент нататък нашето приятелство е невъзможно. Твоят син ме удари с тояга, заради младежката си глупост, а аз го ухапах до смърт. Как мога да забравя удара от тоягата, който получих от него? А как можеш ти да забравиш мъката поради загубата на сина си?!

Казвайки това змията дала на Харидатта скъпа перла и изчезнала. Харидатта взел перлата и тръгнал към къщи проклинайки глупостта на сина си.

Има ли някой, който да не го е правил? Алчността, за която разказва приказката не винаги е само за пари. Често във взаимоотношенията съществуват такива моменти. Някой те е наранил, причинил ти е болка, заради която си се отдръпнал задълго. А после, в някакъв момент си припомняш, че си получавал и приятни преживявания с него и си склонен да направиш компромис с лошото..., без да си го простил.

Но дори да подновиш такъв тип отношения, дори да получиш отново приятни преживявания, неприятните моменти, заради които сте се разделили ще се върнат отново в ума ти и няма да можеш да си начисто с човека. Винаги ще седи между вас една претенция... Именно заради липсата на прошка.

Може би това е една от причините вторите шансове да не работят. Поне по мои наблюдения, хора, които са се разделили някога, но след години опитат отново, не успяват да съжителстват дълго. 

Ако не можеш да простиш и да видиш човека като все едно не е имало никакво минало между вас, най-добре е да не влизаш в отношения отново. Първо изчисти своето сърце от привързаности, страх, болка, обида, отрицателни усещания към човека, после подхождай към сближаващи действия. И винаги носи в себе си думите на Бейнса Дуно: "Никой човек не трябва да държите прекалено близо до себе си.  Обичайте без да се привързвате. В голямата близост няма никаква красота"

Такива ми ти работи

M.