събота, 30 декември 2017 г.
сряда, 13 декември 2017 г.
И да не кажеш, че не си бил предупреден...
Ако не обичаш хората, не се отваряй за тях. Те със сигурност
ще те наранят!
И не че ако ги обичаш няма да те наранят. Повярвай ми ще го направят…
Просто "Любовта е дълготърпелива,
пълна с благост
любовта не завижда,
любовта се не превъзнася,
не се гордее,
не безчинствува, не дири своето,
не се сърди, зло не мисли,
на неправда се не радва, а се радва на истина;
всичко извинява,
на всичко вярва,
на всичко се надява,
всичко претърпява....."
Затова - убеди се, че сърцето ти прелива от любов, преди да се отвориш към някого.
И да не кажеш, че не си бил предупреден...
И не че ако ги обичаш няма да те наранят. Повярвай ми ще го направят…
Просто "Любовта е дълготърпелива,
пълна с благост
любовта не завижда,
любовта се не превъзнася,
не се гордее,
не безчинствува, не дири своето,
не се сърди, зло не мисли,
на неправда се не радва, а се радва на истина;
всичко извинява,
на всичко вярва,
на всичко се надява,
всичко претърпява....."
Затова - убеди се, че сърцето ти прелива от любов, преди да се отвориш към някого.
И да не кажеш, че не си бил предупреден...
M.
петък, 1 декември 2017 г.
Селска сватбарска каша
Някой помни ли го това чудо на кулинарното изкуство?
Някога на село се правеха големи сватби.
Опъваха голяма палатка слагаха маси от двете и страни и там можеха да посрещнат
половината село. Канеха музиканти да свирят да пеят, мъжете сядаха на чашка, а
жените подтичваха насам натам да обслужват гостите.
На селска сватба винаги имаше няколко баби,
които готвят – викаха им кашарки. Такива, които правят кашата. Винаги много се
радвах когато се случеше баба ми да е кашарка. Всъщност те правеха всичката
храна. На казани. Боже как са се празнували сватбите на село… Като че ли
кой знае какво празнуват. Двама се събират да се нервят един друг. ..
Както и да е, това е обект на друга тема. Някой
път ще попиша и за това. А сега ми беше на ума да разкажа за кашата. Та значи
нямаше сватба без каша. Били сме деца и обикаляхме около казаните с надеждата
кашата да стане готова най-после и на нас най-напред да ни дадат по една
паница.
Прекрасна каша – ароматна, димяща, красива и
забележително вкусна… Това си беше ритуал. Правенето на сватбарската каша.
Всъщност не е нещо особено като продукти и изпълнение, но като вкус, пък като
емоция…
Преди години си я бях спомнила и поисках от
бабите на село рецептата. Тя се прави с парено жито, прясно мляко брашно и
олио. Сладка е, така че се слага захар.
Не съм много по точните пропорции, може би
затова никога няма мога да направя свестен кулинарен блог и аз кат‘ хората, ама
няма нищо. Има си кой да прави кулинарни блогове. Аз само ще разкажа за
кашата. Понеже то това не е просто храна… То еееее…. Сватбарската каша!
Заръката на бабите беше така:
Сваряваш половин пакет жито, посоляваш с малко
сол. Наливаш прясно мляко колкото да покрие житото – може би един пръст над
него. И добавяш захар на вкус. В отделен съд разтваряш няколко лъжици брашно с
олио на хомогенна смес. Може би 2 – 3. Не много, за да не стане гъсто. После го
смесваш с житото и млякото. Бъркаш добре докато стане на негъста каша. Ако
почне да става много гъсто добавяш си мляко още малко. Гледаш консистенцията да
е като на гъста боза, само че с житни зърна в нея
Ей тая каша е класика просто.
Сега обаче дойде време, когато фанатично трябва
да избягвам мляко и млечни. Крава даже на картинка не поглеждам. А и с
глутена нещо хич не сме в добри отношения. Така че наложи се да измисля веган –
безглутенов вариант на кашата. И тогава ето какво сътворих:
¾ кутия кокосово мляко (става и с бадемово)
½ ч.л. сол
Захар на вкус
Кокосово масло
3 л. нахутено брашно
И сега ето и как се прави:
Сварих елда, когато и поизвря водата, а тя беше
готова, добавих кокосово масло, сол и захар. Обърках добре, залях с кокосово
мляко и пак обърках. Добавих 3 л. нахутено брашно, разбъркани в мляко и поварих докато
стане на каша. Малко канела за аромат. Би могло да е и ванилия. Разпределих по
купи.
………………………………
Сега… факт е че нищо не може да замени вкуса на
сватбарската каша от детството ми. Обаче за нуждите на сегашното положение на
моя храносмилателен механизъм…. Впрочем направо си е супер десерт пък да ви
кажа…
Дам…
Такива ми ти работи…
сряда, 29 ноември 2017 г.
Йолина
Пътуването до Враца си беше изпитание.
Пътувахме с влак с прехвърляне на Мездра. За първи път кракът ми стъпи в
Мездра. Гарата е старовата… от старите, тежки соц сгради. Добре де няма да
казвам, че е грозна…. Впрочем проблемът не беше в това, че е грозна сградата, а
в това, че влакът закъсняваше с 50 минути, заради което ние със сигурност
нямаше да успеем с уречения час на представянето във Враца. Излязох пред
перона. Точно се чудих какво да правим, когато под носа ми двама възрастни мъже
приближиха две млади жени.
– Слушай – каза единият – ние сме
двама и вие сте две, искате ли да хванем едно такси до Враца?
– Да да, как не – отвърна едната – беше се
подпряла на стената беше скръстила ръце над бременния си корем и безхаберно на
към негативно отегчено правеше кисели физиономии. Ако ти се дават 12 лева за
такси до Враца…? На мен не!
Какво? 48 кинта ли струва такси до
Враца от Мездра ве – пресметнах набързо аз – егати, егати. Колко километра да е
до там…?! Тц, тц, тц, тц!
Няколко минути сериозно размишлявах
над тези дълбинни житейски въпроси, а
после отидох да намеря спътничките си.
– Искате ли да ходим до Враца с такси?
- Попитах.
– С такси не знам, ама ей там има
автогара – да идем да видим в колко има рейс? – предложи Шанти.
- Не не, с такси – настоявах аз. Няма
да струва повече отколкото с автобус – елате, елате.
Дет‘ се вика едвам ги навих… всъщност
всички виждахме, че закъсняваме. Мислехме си, че там ни чакат запалени читатели,
които изгарят от нетърпение да се срещнат с нас, да си говорим, да си споделяме
мисли, чувства, емоции, преживявания… да направим обмен да говорим за нещата от
живота или поне тези, които книгата ми поставя на обсъждане… Разбира се, че ще
се метнеш на първото изпречило ти се на пътя такси. Какво ли не бихме направили
в името на искрените ценители на литературното творчество…
Таксито ни закара за 12.70 до Враца. Спомних
си отегчената, изнервено-озлобена млада бременна жена с киселата физиономия.
Беше готова да изгуби цели 50 минути от живота си седейки подпряна на стената
на старата сграда на гарата в Мездра, вместо да се прости с 3 (три) лева за
такси и да заведе бременното си тяло, за където беше тръгнала… Преди да ми беше
станало тъжно пренасочих мислите си към предстоящата среща с читателите на
моята книга от Враца.
Качихме се в библиотеката – ние трите,
заедно с книгите, лаптопа ми и личния багаж на моите спътнички. Пред вратата на
читалнята, в която щеше да се проведе събитието беше залепено малко плакатче с
корицата на книгата ми. Я виж ти – къде се мъдри корицата на моята книга –
помислих си. Много хубаво – така се прави – трябва да се даде важност на
събитието.
Докато се възхищавах на плакатчето
забелязах в сянката пред вратата на читалнята човек…
Тя седеше почти на тъмно, мирно и тихо
и чакаше да започне срещата. Около нея нямаше никой. Беше сама. Стоеше странно
неподвижна. И то за по-дълго време. Излезе от своята сянка само за да отиде до
тоалетната. После пак се върна там и пак застана в нейната си неподвижна поза.
Видя ми се странна. Изглеждаше невзрачна. Не беше от типа хора, които се
забелязват веднага. Тя не блестеше с нищо. А после влезе бавно в залата. Бях
включила вече компютъра, бях сложила няколко книги на мястото пред мен и се
канех да отида да си взема чай. Тя се приближи и ме изгледа втренчено. Погледът
й беше странен, но топъл, положителен. После посегна и бавно взе една книга.
Нищо не ми каза, не попита дали може… нищо. Просто си взе една книга и отиде да
седне на един стол до прозореца. Сложи книгата на коленете си, затвори очи и
медитира няколко минути. После я взе в ръка и я погледа от близо. Сякаш да я
усети… Наблюдавах това внимателно. Не знаех коя е тази жена, каква е и как е
попаднала на представянето на моята книга. Но я усетих много положителна. Тя
взе книгата, стана, дойде при мен и каза:
– Колко струва тази книга?
– 17 лева – казах.
– На кой да я платя?
– Ето на онази жена там – посочих към
Шанти.
Тя не изглеждаше комуникативна ни
най-малко. Просто се информираше за процедурата. Отиде при Шанти, плати
книгата, после се върна, подаде ми я и каза – аз съм Йолина.
– Как? Попитах аз.
Тя говореше много тихо.
- Йо-ли-на - повтори бавничко жената и
се усмихна.
Разбрах, че не е дошла да се запознае
с мен, а да ми каже на кого да надпиша и подпиша. Надписах и подписах книгата,
подадох й я, тя си я взе и бавно се върна на мястото си. После седна и слуша
толкова внимателно и концентрирано, колкото изобщо й бе възможно.
Защо пиша толкова подробни впечатления
за една жена, която си е купила книга на представяне ли?
![]() |
| Йолина |
Защото тази жена не изглеждаше нито
супер богата, нито супер интелектуалка, нито особено наконтена или важна. Но тя
беше единствения човек във Враца, който уважи труда на един български автор
(мен), неговото усилие да дойде с екип от София да представя книгата си във
Враца, с което на дело негласно каза – аз подкрепям българското изкуство, аз
подкрепям българските автори на литературни произведения, аз съм за това хората
да пишат книги и да разпространяват творчеството си у нас.
Йолина, благодаря ти за присъствието и
за подкрепата. Искрено се радвам, че ще мога да споделя историята описана в
книгата ми с теб.
Йолина беше единствения човек, който
си купи книга във Враца. В останалата част от аудиторията забелязах жадното
лице на едно момче, което слушаше и попиваше с интерес всичко, което се
казваше. Светлина излъчваше и директорката на библиотеката – усмихната блондинка
с ангелско изражение на лицето. Другите… стори ми се, че бяха довели един клас
ученици, заедно с учителката им, за да има пред кого да бъде представена
книгата. Сякаш тези младежи не бяха там по тяхно желание, а по директива на
партията.
Ако е така, то моля ви хора, не
причинявайте това на децата. Ако няма достатъчно голяма аудитория, за да се
направи представяне на книгата, просто ни пишете или кажете, че няма хора. Не
губете моето време и времето на тези хора. Изобщо не е задължително да бъде
направена презентация. Знаете ли каква светлина и енергия се генерира, когато
отидем да говорим пред хора, които искат да дойдат да слушат? То е направо
празник за душите.
……………………..
От сега и занапред тържествено
обещавам на себе си и на книгата „Рая отвъд голямата вода“, че няма да я
представям пред аудитория хора, които са дошли само проформа, които всъщност не
се интересуват от това, което ще им кажа, които не могат да отделят
скъпоценното си внимание от телефоните и месинджъра, за да слушат това, за
което уж са дошли. С други думи, няма да губя нито тяхното време, нито своето,
нито това на хората с които я представям.
Всеки, който желае да си я закупи,
може да го направи като ми поръча по e-mail - plovdivchanka маймунка abv точка bg или ми пише на
фейсбук страницата на книгата.
Считано от днес книгата, заедно с
екипа, който я представя, спира гастролите си из страната.
На всички мои читатели пожелавам светли
празници, щастие и сбъднати мечти.
J
М.
понеделник, 27 ноември 2017 г.
Някои неща са като тясна овехтяла дреха
Някои
неща са като тясна овехтяла дреха. Удобна ти е да я носиш, но не забелязваш, че
ти е останала малка. Носил си я на 10 и ти е била окей, но сега си станал на 20
и ти е окъсяла.
Има
някои такива настройки на психическия софтуер, вече не са валидни обаче са
направени някога и сега трябва да дойде техникът и да пренастрои програмите към
новите нужди.
Точно в това се състоят нещата. Някои нагласи си стоят и си се проявяват, работят, въпреки че вече са тотално неадекватни към настоящия момент.
Точно в това се състоят нещата. Някои нагласи си стоят и си се проявяват, работят, въпреки че вече са тотално неадекватни към настоящия момент.
Човек си мисли за нещо – това ми е естественото състояние, спонтанност, непринуденост, непосредственост… а след време открива, че това всъщност е дебело невежество. Не само, че не е спонтанност и непосредственост, то е активна неспонтанност и яка посредственост. То пречи да си спонтанен и искрен, държи те в определени форми, които някога несъзнателно си приел за окей, поради тогавашни обстоятелства или поради незнаене как иначе е възможно, поради характер, карми, обстоятелства на живота…
Сега е нужна промяна на по-дълбоко място, където е пълно със сенки, където не си изцяло наясно кое как работи, където трябва да пипаш внимателно, за да не стъпеш на някое л@йно, та после да ти мирише години наред… Нещо като сапьор с изключителна вещина и умения.
Всяко осветлено късче тъмнина е отвоювана от невежеството територия в полза на съзнанието.
М.
На 18.11.2017 представихме книгата в Сливен
Искаше
ми се да попиша и за това представяне, но сега заставайки пред белия лист
осъзнавам, че направо не знам какво да кажа… След емоционално вдъхновяващата
среща с хората, които бяха дошли в Пловдив, очевидно за разнообразие, или за да
не свикна с положителните енергии, се случи… представянето в Сливен. Там
представихме книгата пред аудитория на уморени и вероятно силно отегчени хора,
които не знам поради каква причина останаха до края с нас… но… Всъщност може би
човек просто трябва да не сравнява.
Все
пак напира ми да кажа на уважаемите читатели няколко думи относно това как да
водят беседа в такава среда, в случай че им, се наложи. Поне опитът ми да
свърши работа на някого… Евентуално… J
Та
значи когато аудиторията е леко негативна, провокативна, заспала или
обладана от емоции от сивата гама, водещият беседата е добре да се захване за
онова лице сред присъстващите, което е най-будно, най-светло, най-живо и
най-активно участващо. Дори да мълчат, хората по някакъв начин ви говорят. Така
че гледайте лицата и говорете на тези, които са дошли, за да ви слушат.
Абстрахирайте се от тези, които са дошли да ви провокират или поради някаква
друга, известна само на тях причина.
Другото
особено важно нещо е да не влизате емоционално в разговори или в отговори на провокативни
забележки. Те винаги са отправени, за да ви издразнят, с което да ви вземат
енергия и да ви уморят и демотивират. Във всеки случай нямат никаква градивна
функция. Бих казала, че представляват метод за несъзнателно привличане на
внимание (по негативен начин). Влизането в тона им като цяло няма да доведе до
подобряване на енергията и атмосферата. Ако се налага разговор, говорете искрено, истинно и от сърце, така сякаш сте пропуснали провокативния тон на въпроса, така сякаш отговаряте на свой близък приятел. Изобщо не е задължително на негативността да се отговори с негативност.
Така де...
Така де...
Все
пак имаше няколко лица, чийто имена не запомних, но които независимо от сивата
атмосфера просто грееха. Тези хора бяха живи и с тях беше възможно да се
проведе среща. Те участваха активно, въпреки, че не говореха, те слушаха
толкова красноречиво. Лично аз гледах в тези лица и емоционално и енергийно се
свързвах с тях. Благодарение на техните благородни сърца и светнали лица
срещата се получи. Стана възможна.
Запомних какво каза една жена, когато дойде да и подпиша книга.
"Аа съм Даниела. На мен ми беше интересно. Особено с това, че усещах, че това е нещо, което идва от вашето сърце. И аз приемам това като послание за нашата работа. Ние като учители да работим със сърцата си и да даваме всичко което е в тях. И тогава няма как да не се случи нещо добро"
На мен също ми беше интересно. Направо се забавлявах. Този ден ми беше годишнина – на тази дата съм била булка и ми беше забавно къде ме изпрати съдбата 27 години по-късно.
Запомних какво каза една жена, когато дойде да и подпиша книга.
"Аа съм Даниела. На мен ми беше интересно. Особено с това, че усещах, че това е нещо, което идва от вашето сърце. И аз приемам това като послание за нашата работа. Ние като учители да работим със сърцата си и да даваме всичко което е в тях. И тогава няма как да не се случи нещо добро"
На мен също ми беше интересно. Направо се забавлявах. Този ден ми беше годишнина – на тази дата съм била булка и ми беше забавно къде ме изпрати съдбата 27 години по-късно.
Изобщо…
такива ми ти работи…
А
утре сме във Враца…
…………….
J
сряда, 22 ноември 2017 г.
На 14.11.2017 представихме книгата в Пловдив
Всеки път, когато отивам
в този град имам различно усещане. Чудех се какво ли ще е сега, когато ще
представям книгата си пред мои съграждани. Отидох малко по-рано, за да участвам
в предаване по радио Пловдив. Записът ми беше предоставен за публикуване, така че имам удоволствието да го предоставя и аз – ето го:
Едва пред залата усетих
вълнението… Сега ще дойдат тук мои близки, приятели, роднини… освен
непознатите, с които ще се видим за първи път. Когато трябва да говориш пред
хора, които те знаят е много различно отколкото пред непознати. Смътно започвах
да осъзнавам смисъла на поговорката: „Никой не е пророк в собствената си страна“.
Въпреки това, срещата предстои, ще трябва да мина през това преживяване някак. Все
още се усещах напрегната. В ума ми нямаше концепт, план или конкретна идея за какво
точно ще говоря. Знаех, че каквото и да трябва да кажа, то ще дойде в момента,
няма да е от ума ми и ще е автентично. Разбира се когато водещата – доц. Д-р.
Рени Захариева започна, някак всичко си дойде на мястото. Тя има един
специфичен сладкодумен начин да обхване вниманието на аудиторията, речта и е
фина ефирна и се лее като спокойна пълноводна река и докато я слушам получавам усещане за спокойствие, медитативност,
хармония, благост… А това е едно прекрасно въведение преди каквото и да било
занимание.
Комуникацията във всеки
случай представлява взаимодействие, особено силно това се усеща когато е на живо.
Човек може да се отвори да каже толкова, колкото е възприемчива средата, за да
приеме. А присъстващите се оказаха интелигентна, умееща да слуша аудитория, с
което създадоха среда и възможност да бъде проведен един интересен и по някакъв
начин смислен разговор.
Историята на Рая е
история на 99.9% от хората. Всички хора по света търсят щастието. И най-често
се въртят в омагьосания кръг от възможности, които предоставя външния свят. И
въпреки, че тези истории се въртят вече хиляди години, по сценарии от няколко
повтарящи се варианта; въпреки, че няма нищо оригинално в тях, хората продължават
да живеят така, без дори да се запитат дали пък не може да е иначе.
Прозряла преходността на
циклично повтарящите се фази на незначителни удоволствия, заплатени с цената на
много страдания, у Рая узрява съзнание да зададе този въпрос на себе си, да
разбере знаците на Съществуването, които благосклонно и се дават и да се
ориентира към търсене на истинските ценности.
Някои читатели изчитат всичките 395 страници на един дъх - за няколко часа. Други имат нужда да четат бавно и да осмислят всяка ситуация, случка, преживяване на героите, но почти на 100 процента хората виждат отражение на своя живот в разказа и всеки намира по нещо за себе си.
Признавам, че се радвам когато представяме книгата пред аудитория в която има поне няколко човека, които са я прочели, за да можем да разговаряме по темите й. В Пловдив имах събеседници, които можеха да ми дадат отзив, обратна връзка и с това разговорът наистина се оживи.
Запомних коментара на Поли Стефанова, която каза - Книгата е надграждаща и е интересна за всеки - независимо от пол или възраст. Но ако си мислите, че ще четете художествена литература - няма да четете. Това просто е живот, толкова е искрено, и толкова е истинско...
Да, Поли категорично е хванала есенцията. Мъдро момиче е тя....
.....
Tакива ми ти работи...
Тия дни ще ви разкажа и за това как мина представянето в Сливен.
J J J
петък, 17 ноември 2017 г.
Рая отвъд голямата вода – пътуване към Любовта
Статията на английски
Мария Сталева не е учила в престижни университети, нито притежава научни титли, няма и лъскава фасада от известност, с която да привлича почитатели. Тя е просто Мария - една обикновена жена с голямо сърце, готово да те приеме какъвто си, без условия и въпросителни.
Мария Сталева не е учила в престижни университети, нито притежава научни титли, няма и лъскава фасада от известност, с която да привлича почитатели. Тя е просто Мария - една обикновена жена с голямо сърце, готово да те приеме какъвто си, без условия и въпросителни.
Наскоро издаде първата си книга „Рая отвъд
голямата вода“. За да провокира читателя отвъд общоприетите представи за
истинското щастие, заглавието е подвеждащо двусмислено. Рая е името на главната
героиня и едновременно американският рай, за който бленуват емигрантите.
Това е история, която има дълбочината на океана,
достойнството и красотата на човешката душа и силата на духа, с които всеки
човек е надарен. Но дали ги е открил? За щастие романът на Мария Сталева ни
прави съпричастни и събужда да го изживеем, каза при представянето на книгата
доц. Рени Захариева, преподавател в СУ Климент Охридски.
Основното послание на авторката е Любовта,
истинската и безусловната, която откриваме не в другия, а в себе си, когато сме
готовия да я дадем, без да искаме нищо в замяна. Само тогава тя започва да
извира от „всяко действие, всеки жест, всяка мисъл“... за да изпълни
съществуването ни със съдържание.
„Мога да кажа, че в тази книга съм изляла
толкова много емоция, че всеки, който има по-търсещо сърце ще го усети – казва
Мария Сталева. — Изключително съм изненадана, че всеки, който я чете казва едно
и също – че я е прочел на един дъх, буквално. А по отзивите, които получавам си
давам сметка, че тя е докоснала в дълбочина всеки един от читателите ми. Това е
защото всички търсят щастието, всеки иска да бъде щастлив, а в същото време не
знае как.
Много хора са като Рая, да не казвам почти
всички сме като нея и търсим щастието навън, чрез някого, заради някого.
Обичаме себе си, ако другият ни възприеме, а ако ни отхвърли сме нещастни. Това
е защото не знаем кои сме, не осъзнаваме причината да сме тук.“ По думите на
Мария Сталева, ние сме на този свят, за да проявим това, което Бог е заложил в
нас. Когато се изграждаме като личности, постепенно затъваме в материалното и
забравяме за духовната си същност. Преследваме единствено нуждите на тялото.
Какво преследваме? Храна, секс – това са ценностите, които движат света – казва
тя. Както мнозина наши сънародници героинята на Мария – Рая тръгва да търси
щастието отвъд океана… но не материалното, а онова, което те кара да забравиш
действителността. Там обаче, далеч от познатата среда, сред хора от чужда
култура, илюзиите бързо изчезват, за да остане реалността. А така мечтаният
живот се свежда до ежедневна борба за оцеляване. Без приятели, без близки и
любими същества... без опорна точка.
Следват страдание, унижения, сблъсък с
най-тъмните човешки качества, съпътстващи емигрантския живот на ръба на
съществуването, които помагат на Рая да открие истината за човешкото щастие:
„Едни хора го търсят чрез материални придобивки, други като Рая чрез любов,
преливане, единство с даден човек. А това е най-голямата заблуда, защото те са
само проекция на вътрешното ни търсене, казва Мария Сталева и продължава:
„Много хора отидоха в чужбина, направиха пари, но колко са щастливи. Гледаш ги
усмихват се, радват се, но отиди в дома им и виж как живеят и колко енергия
имат, за да бъдат щастливи и да обърнат внимание на духовното си израстване.
Разбира се, живеем в материален свят и имаме
нужда от вода храна, дрехи... но материалното трябва да е дотолкова, колкото да
служи да водим достоен живот. То не трябва да е цел, защото води до духовно
деградиране. Но ако подчиним материалното за нуждите на духа, започваме да
развиваме качества, които ни издигат на по-висше ниво на съществуване.
Трудностите по пътя или ни правят по-силни или ни смазват и ако човек не успее
да преодолее болката потъва в самосъжаление и се превръща в жертва. Книгата на Мария Сталева е побутване към всички
търсещи и крехки същества, които имат нужда да открият Любовта в себе си –
Вечната, Безграничната, Изначалната, Истинската...
неделя, 12 ноември 2017 г.
Представяне в Сливен
Първо имаш някаква
илюзия. После намираш някой, с когото да я преживяваш и му проектираш
необходимите за целта качества. После преследваш целта, използвайки всякакви
средства, за да получиш преживяването на илюзията си....
Накрая ти светва, че си у филм и ти става тъпо, така че спираш да участваш в него.
И тогава се обзавеждаш с нова илюзия - въобразяваш си, че си разбрал старата....
И така вече животи наред.....Накрая ти светва, че си у филм и ти става тъпо, така че спираш да участваш в него.
И тогава се обзавеждаш с нова илюзия - въобразяваш си, че си разбрал старата....
До кога ще спиш Буда!?
На 18.11.2017 книгата ще гостува на Професионална гимназия по текстил и облекло „Добри Желязков“ – гр. Сливен
четвъртък, 2 ноември 2017 г.
Денят на народните будители 1.11.2017
Вчера, на връх деня на народните будители, който всъщност
съвпадна с моя рожден ден, книгата "Рая отвъд голямата вода" отиде на гости на
будителите от детска градина „Лилия“ в гр. София.
Искам да изкажа моята сърдечна благодарност към екипа на
детска градина „Лилия“ – гр. София в лицето на г-жа Елена Райчева, на на доц. Рени Захариева, на
Ирина Христова и на всички прекрасни хора, които присъстваха и направиха това
събитие възможно.
Хора, за мен беше истинско удоволствие да бъда с вас.
Ще се радвам да се видим отново, за да споделите отзиви
относно това, което ви е докоснало, това, което ви е зарадвало, това което ви е
разочаровало, това което ви е ядосало и изобщо всичко, за което искате да
поговорим около книгата.
Пожелавам ви щастие!
И нека светлина, любов и нестихваща радост да изпълва дните
ви!
J J J
вторник, 31 октомври 2017 г.
Представяне на книгата във Враца
А аз открих, че съществува състояние, в което нямаш нищо против чувствата на хората, каквито и да са те. Можеш да им се радваш.
Нямаш нищо против да бъдеш укоряван, упрекван и нямаш никакъв вътрешен напън да се оневиняваш обяснително. Можеш да приемеш...
Съществува състояние, в което можеш да си щастлив и спокоен, каквото и да става. Достатъчно е само отвътре да си на чисто, и да ти свети. Ако поддържаш вътрешната светлина и чистота, нямаш никаква претенция към околния свят как и дали те приема или обича.
Ако да - окей. Ако не - окей...
Ако да - окей. Ако не - окей...
Има и друго състояние - това, в което ти вътрешно знаеш, че нещо не си на чисто пред светлината, някъде бъркаш стъпките и сериозно се спъваш на теста. Усещаш, че не си на чисто и не ти свети отвътре.И тогава, който и колкото да те приема или обича, нищо не е в състояние да те доведе до вътрешно спокойствие.
За това и за всичко около това можем да си говорим на представянето на книгата в гр. Враца, което ще се проведе на 28.11.2017 в народната библиотека "Христо Ботев" на ул. Петропавловска 43 и ще бъде с начален час 17.30 ч.
Заповядайте
:)
неделя, 29 октомври 2017 г.
Фази на влюбването или защо роман(с)ът свършва бързо
Това е нещо,
което на всеки се е случвало, ако на някого още не се е, значи му предстои. Все
едно, гарантирано никой няма да го подмине. Ако сте се чудили защо в някакъв
момент всичко се разсъхва, въпреки че преди това си можел да се закълнеш че
„това е това, ето го, намерил си го! Дръж не пускай!!!“ то в резултат на това
чудене може би ви се е появило желание да разгледате процеса без емоция. На
голо, както се казва. Оказва се, че процесът, погледнат „на голо“ изглежда
съвсем структурирано, като последователно действащ механизъм с няколко
фази. В случая терминът „на голо“ означава без емоционални проекции върху
другия. Ние непрекъснато проектираме върху другите. В началото – надеждите и
желанията си, а в края разочарованията и неудовлетвореността си. Между началото
и края – разглеждайки много двойки аз открих няколко фази. Мога да ги опиша
горе долу така:
Първата фаза Намерила си го. Това е той. Той с главно Т. На него всичко му е
хубаво, дори потта му мирише на рози и всичко, което излиза от него е
преизпълнено с мускус и кехлибар. В тази фаза не стъпваш по земята и дори
случайно без да искаш да ловнеш някой недостатък, то този му недостатък се
приема като ефект. Казваш си – т‘ва малко сега не му е баш много… ама как само
му отиваааа… Уникално. С него е дори още по-красив. В тази фаза сякаш си в
сбъднат сън. Това във фазата, в която хормоните най-яко работят защото имаш на
разположение неизследвана територия – бял екран, на който можеш да проектираш
всичките си представи, надежди, копнежи, желания и стремления. Според това дали
сте заедно, или не, дали имате възможност да общувате често или не, дали можете
да се виждате един друг как действате в различни житейски ситуации или не, тази
фаза може да продължи различен период от време, но най-често не е много дълга.
След нея идва
Втората фаза. Сега почваш по-ясно да разграничаваш неговите не до там положителни
страни и да виждаш как те се проявяват в характера му и то в действие – в
житейските ситуации. Появява се лек привкус на разочарование, сякаш някой те е
излъгал, но тъй като още е съвсем началото на тази фаза, си склонен да си кажеш
– уффф, ай стига с мойта мнителност. Така ми се е сторило, то пък никой не е
съвършен, к‘во сега. Все пак, човекът започва да се оформя като характер пред
теб все по-ясно и ти започваш да разбираш с какво трябва да направиш компромис,
за да продължиш да си с него. Почваш да претегляш на везните дали си готов на
този компромис и какво губиш от това. Съотнасяш го с това, което печелиш,
изобщо навлизаш в ума и преценките и слагаш началото на убийството на онова
финото светлото сърдечно чувство, което е съпровождало първата фаза. Така
неусетно навлизаш в
Третата фаза. В тази фаза вече никой от двамата не е неизследвана територия за
другия. Откриваш, че той изобщо не е непредсказуем, че лесно можеш да го
предвидиш и от това почва да ти става скучно. Докато в първата и от части във
втората фаза сте се кефили да бъдете заедно сами, то в тази фаза все по-често
търсите да сте в компания с други хора и започвате по-активното социално
общуване. Ходите по-често насам-натам по гости и приятели, а после имате тема
за разговор около това, което се е случвало там – хора, факти, събития,
ситуации, гледни точки – избистряне на мненията, съотнасяне, дори спор… Критики
от рода на това кой как изглежда, как се облича, с кой се вижда и какво правят…
В тази фаза все още ви е интересно един с друг, въпреки че за това е необходимо
да сте някъде с някого, та после да има над какво да умувате… По-късно, някак
по естествен начин двойката навлиза в
Четвъртата
фаза. Тук вече сте натрупали някакъв
съвместен стаж, може да сте направили и потомство и да се потите над издържане
на дома и семейството, сериозно потънали в битовизми. В тази фаза нямате много
време един за друг, поради това, че всеки го вее някакъв вятър, но покрай
грижите за децата, ежедневието свързано с работата и всичко останало, някак не
забелязвате, че не си обръщате достатъчно внимание по „оня начин“ Той вече
отдавна не те гледа замечтано с онзи поглед, а тя не пърха с ресници пред
възможността да остане насаме с теб… Нещата влизат в някакво ежедневно русло,
погълнати от рутината. В тази фаза (ако не се е случило в предишната) някой от
двамата или и двамата, почват да се вълнуват от това как останалите
представители на другия пол гледат на него. С други думи, тази фаза ражда
всички вицове за мъжът, който тайно клати комшийката, или за жената, чийто мъж
неочаквано се прибрал, а тя накарала любовника, да се качи на стола да завинтва
крушка. На мъжа си казала, че й изгоряла крушката и повикала служител от
енергото да я смени… Пък що гол? Ми щото такъв имали – такъв й пратили…
Петата фаза – тези, които са останали заедно до тази фаза, тук навлизат в онзи
процес, в който едновременно текат две противоположни енергии. От една страна
човекът те дразни до смърт и ти се иска да се скриеш някъде, да си починеш или пък
да ти се махне от главата за някакво време, от друга, ако пък вземе да се махне
– просто ужасно ти липсва. Ама така ти липсва, както ако ти го няма любимия
удобен диван, на който си сядаш вечер пред телевизора да гледаш и по някое
време задремеш, уморен от изнурителния делник. В тази фаза човекът ти е станал
комфорт, удобство, уют, нещо като стари добре улегнали обувки, с които ще
тръгнеш на дълго ходене знаейки, че няма да ти направят мазоли. Сега децата
вече са пораснали и нямат много време за вас, вие разполагате с всичкото време
да сте заедно така, както не е било съвсем възможно в третата фаза… но пък го
няма вълнението, тръпката. Вие сте затънали яко в инерцията и скуката и то
толкова яко, че дори не знаете, че сте там. Вече сте във възраст, в която – кой
да ти мисли да почва наново с някой друг. То пък чак не ти се занимава. Карай
да върви както върви, па ще живеем чрез децата, сега те са млади и ако сме
достатъчно близки с тях, така че да не ни държат в страни от личния им живот,
ние можем да изживяваме чрез тях втора младост…
На тези,
които са стигнали до този момент надали ще им текне да се замислят по тези
въпроси. Те са развили достатъчно силни привързаности и общо минало, което да
ги свързва (ако друго не е останало), че да си мислят за вълненията на
влюбването. Кой ще ти се влюбва сега, ааайде детински работи. Ако пък на някой
по някаква случайност му се случи, го взимат за глупак. „Бе ти да не си дете
к‘во си се влюбил до уши.“
Впрочем може
и да има някое изключение от горе описаното, но то само потвърждава валидността
му така, както всяко изключение потвърждава правилото.
Разсъждавайки
над това, на човек закономерно му идва въпрос – а защо трябва да е така? От кой
зависи да не е така? Къде стъпваме на криво, как допускаме да се случи, кога дойдохме
до положението да му упущим края?
Аз лично си
мисля, че му изпускаме края в момента, в който егото взима надмощие и
отношенията между двамата минават под контрола му, вместо да са водени от
ефирността на сърдечната невинност на изживяването. Мисля, че тези двойки,
които успеят да останат в сърцето, независимо от това колко „стаж“ трупа
връзката, тези, които всеки ден гледат на другия така, както сякаш го виждат за
първи път и изживяват контакта толкова интензивно и цялостно, колкото, ако да
им е за последно, те могат никога да не доживеят преминаването през тези фази.
Те няма да наслагват стари мухлясали прашасали спомени върху отношенията си и
няма да създадат емоционални рани, които да правят дистанция помежду им.
Тяхната връзка ще запази свежестта на началото и със сигурност няма да дойде до
изтляващите въглени на края. Те ще се радват на бликащ ентусиазъм и отношенията
им ще съзряват и израстват заедно с тях самите, така че на стари години няма да
са посивели озлобени старци, а ще са мъдри възрастни, от които ще лъха
достолепие благородство и духовна красота.
Е, ами дай
боже всекиму, така да се каже!!
Ако можехме
да се обичаме истински едни други, може би нямаше да доведем земята до
екологическа катастрофа.
А може дори и
все още да не е късно да се научим? М?
четвъртък, 26 октомври 2017 г.
Отвъд голямата вода - рай
Без да е
типичен женски роман, в "Рая отвъд голямата вода" на
Мария Сталева - Дурга може да намерим всички негови елементи - изневяра, любов,
драма, страдание, в идеална за една интригуваща фабула симетрия. И в същото
време задълбочен разрез на междуличностните отношения в комерсиализирания
бездуховен свят, на подмяната на истински ценности с измислени такива, на
порива към имагинерно щастие и пренебрегване на щастието, което винаги е било
на една ръка разстояние, преди да поемем дългите прашни друмища в безплодното
му търсене.
Безпощадно
откровена е характеристиката, която в повествованието авторът дава на българската
емиграция в Щатите. През очите на човек, живял в тази среда, оценката
съвсем не може да се нарече ласкателна и да предизвиква гордост.
Сред
завладяващия сюжет, разказан с удивителна за дебютант лекота и подсилен от
непринудени, динамични, сякаш подслушани от живия живот диалози, откриваме и
дълбоки философски разсъждения, които, без да ни бъдат налагани като истини от
последна инстанция, будят размисъл, предизвикват емоции и вълнение.
Мария Сталева избягва физическото описание на героите си. Но в същото време
образите са им толкова ярки, че читателят неволно става съучастник на автора в
доизграждането на техните триизмерни изображения в съзнанието.
Мария
небрежно, но в същото време, без да спестява дълбоките болезнени житейски
порязвания, превежда героинята си през любов, страдание, самооткриване,
самопознание, самопречистване.
Минава през
голямата вода, осъзнавайки, че най-трудният брод е този, който води към себе
си, към истинските неща, към истинската обич. За да заключи, че страданието е
"като нож с две остриета. Зависи как го приемаш. Можеш да се озлобиш и да
деградираш, но може и да го надрастеш и да помъдрееш"
понеделник, 23 октомври 2017 г.
Ти си свободен да излезеш от всякаква забъркана ситуация – сега!
Има такива моменти - попадаш в ситуация да се усетиш хванат! Сякаш някой ти е заложил капан. И то като казвам някой – кой друг освен теб самия. Сякаш ти си си заложил капан. Сам си си влязъл в него и сам се наслаждаваш на истерията около това как да излезеш.
Ако човек има достатъчно мъдрост и искреност, в някакъв момент може да прозре, че този капан е илюзията на собствения му ум. А с това и да види, че вратата нa капана не е заключена. Да не кажем направо, че няма никаква врата.
Ти си свободен да излезеш от всякаква забъркана ситуация – сега! В този момент! Ти не си ничия жертва, и не си зависим от ничия милост и благоволение. И все пак – човек вместо да направи крачката и да се освободи от това, което го мъчи, той се блъска в стените на собствения си затвор, изследвайки как точно се е случило да попадне в него.
Не е ли абсурдно?
Слушах един човек, разказваше как имал прозрение.
Представете си - казва - как сте в тесен съд. Там ви е тясно, не можете да дишате и искате да се измъкнете час по скоро. Представете си, че се оказва, че капакът на съда го няма. Вие можете да излезете сега! Но вместо това, вие седите и умувате над това как изобщо е станало така, че да влезете в съда...?!?
В тази връзка се сещам за оня виц.
Група индианци попаднали в плен. Тикнали ги в затвора, където трябвало да
чакат да им се гледа делото и да им се произнасят присъдите.
На четвъртия ден те успели да се измъкнат от затвора, защото единия от тях
– Орлово Око – забелязал, че едната стена на затвора я няма!
Представих си го как всеки ден гледа по една
стена…
Концентрирано, задълбочено, все в тая стена. На другия ден почва да гледа в другата. За малко да му се изсмея. ...Да се смееш на другите не иска голяма интелигентност.
Обаче Орлово Око е пич. Той поне на четвъртия ден видял (нали е Орлово Око!)...
Всичко, от което имаш нужда в една оакана ситуация е да я видиш (ситуацията) отстрани. Без да си въвлечен в нея. Животът е много прост ако не взимаме нещата лично.
Ако ви се е случвало да се усетите по такъв начин, ако сте си блъскали главите над тези (и подобни) въпроси, то тогава моята първа книга, Рая отвъд голямата вода, е за вас.
Всичко, от което имаш нужда в една оакана ситуация е да я видиш (ситуацията) отстрани. Без да си въвлечен в нея. Животът е много прост ако не взимаме нещата лично.
Ако ви се е случвало да се усетите по такъв начин, ако сте си блъскали главите над тези (и подобни) въпроси, то тогава моята първа книга, Рая отвъд голямата вода, е за вас.
Казвам се Мария Сталева - Дурга и с най-голяма радост ви каня на първото представяне на книгата ми в Пловдив, на 14.11.2017, зала Пълдин Арт 18.30 ч.
Заповядайте!
Абонамент за:
Коментари (Atom)













