Не може да нараняваш някого, без да нараниш себе си

Интересна история чух снощи от моя учител. Събуди ми емоция и много размишлявах над нея. Бързам да я запиша, ще я преразкажа тук.

Някой си човек имал камила. Един ден решил да я продава. Отива на пазара и там гледа много камили. Някой друг продавач докарал много камили да продава. Обаче гледа на тоя камилите едни такива големи… едри, а неговата камила… много мъничка в сравнение с тях. Отива при другия продавач и го пита:

— Кажи какво ги храниш твоите камили, много са големи. Виж моята камила колко е малка…

— А, не е от храната – рекъл човекът. – аз съм ги кастрирал, затова са такива големи.

— Ха, че как така си ги кастрирал?

— Е, ми така. Кастрирал съм ги. Махнал съм им топките.

— Хм, че как така им ги махна? Загрижил се нашият човек.

— Ами как – между два камъка ги удряш и готово.

— Как бре така с два камъка, това не боли ли?

— Не боли. Освен ако пръстът ти попадне между камъните. Ще внимаваш. 

………………………………

Тая история… направо зяпнах. Точно ми висна мандибулата. На тоя тип изобщо не му идва до акъла, че въпросът може да касае камилата…. Дали нея няма да я боли. Всичко се върти около него, за всичко е важно на него да му е добре. 

С дълбоко прискърбие трябва да призная, че това е положението на цялото човечество. Всеки гледа мене си и на никой не му пука как му е на някой друг от това, което прави. Дали някой няма да страда, да изпита болка… Дали не нанася непоправими щети на околната среда, дали майката земя няма да страда от неговите действия… Какво му пука.

Тези неща понякога изглеждат съвсем безобидни. До толкова, че никой не може да ги забележи. Ще кажеш – к'во па толкова… и ще си хвърлиш пластмасовия боклук в общия, въпреки че контейнерът за пластмаса е точно до общия… - Аааре ве, на кой му пука. А че пластмасовият континент в океана расте с всеки изминал ден…? Е, че това не е в мойта къща. Обаче знаете ли какво – цялата земя е нашата къща. Включително океаните. Ако някоя от стаите на къщата се разпада – един ден цялата къща ще падне.

Бях вчера на магазина. На касата някакъв човек плащаше покупките си. Маркираха му пластмасова опаковка с яйца и касиерката любезно с усмивка му ги сложи в допълнителен пластмасов плик, за да не му излязат - разбираш ли - от пластмасовата опаковка, в която оригинално са. После в торбичка – пластмасова разбира се. Беше толкова горда от загрижеността, която проявява към удобството на клиента… Защо? Не стига ли пластмасата, в която са опаковани първоначално яйцата? Защо трябва да добавяме още пластмаса, която ще бъде изхвърлена веднага щом човекът се прибере в дома си…?

Не разбирате ли какво правим? Наистина ли сме толкова заспали? Никой ли не разбира, че никой не е отделен от никой друг и външното само привидно е външно. Всъщност всичко е едно единно цяло. Не може да нараняваш някого, не може да рушиш природата и да вредиш на околните, без да нараняваш дълбоко себе си. Не е възможно! Ние само привидно сме отделни. Само на пръв поглед така изглежда. Това е толкова очевадно.

Такива ми ти работи

М.