Рая беше предвидила три дни възможност за работодателката да си намери нов
човек и бе резервирала билет за два сутринта в петък. В сряда след работа,
когато Хари се появи пред старческия дом, те все още не бяха намерили нейна
заместничка. Въпреки това беше денят, в който тя щеше да се сбогува с тях.
На следващия ден Рая стана късно. Денят беше слънчев. Тя дръпна пердетата,
за да пусне малко слънце в стаята, отвори прозорците и вдиша лосанжелиския
въздух за последно. Скоро щеше да диша вече въздуха на Чикаго.
Хари беше освободил деня си, за да я закара до летището и изпрати. Въпреки
че щеше да е нощен полет, той отдели целия си ден за сбогуване с Рая. Тя се
облече старателно, среса тъмните си коси и ги събра на тила с щипка. Взе
малкото багаж, който носеше, обърна се към стаята да си вземе довиждане и слезе
долу.
Хари седеше на люлката в градината и пушеше. На лицето му беше изписано
недоволство. Цупеше се като дете. Рая игнорира това. Не искаше да храни
недоволството му с ухажвания. Тя не му беше обещавала нищо и по отношение на
него не изпитваше никаква вина. Не знаеше какво ще й донесе Чикаго, нямаше дори
бегла представа дали това, което предстои да преживее, й е нужно, дали
действително го иска от все сърце и душа, или просто бяга, подгонена от нещо, в
ЛА, но във всеки случай в момента това й се видя изход и стремглаво се втурна
към него. Хари от своя страна имаше други планове, за които не й беше говорил,
той се надяваше, че разполага с достатъчно време, и изчакваше подходящия
момент. На него и през ум не му мина, че тя ще отлети за Чикаго толкова скоро,
когато едва са започнали да се сприятеляват. Сега в навечерието на заминаването
й той не знаеше дали съдбата ще го срещне отново с нея, или се виждат за
последно, и с носталгия мислено обхождаше последните няколко недели, в които тя
почиваше в дома му. Потънал в мислите си, той не забеляза облечената в бяло
млада жена, застанала на вратата към задния двор, и продължи ритмично да се
поклаща на люлката, зареял поглед в жълтеникавите цветенца покрай оградата. Рая
остави сака, наля си кафе и мълчаливо се присъедини към него.
— Имаш още време да размислиш – каза той, без да я поглежда, – не е
задължително да заминаваш само защото не искаш да работиш повече в онзи дом.
Моят дом е и твой, остани тук с мен. Ще измислим нещо заедно.
— Купих билет.
— Изхвърли го, остани, омъжи се за мен! – Хари се оживи, беше готов да й
разкаже за плановете си с целия плам, който му бяха вдъхнали надеждите.
— Омъжена съм вече, Хари, свърших тази работа рано-рано. Закъснял си с това
предложение.
— Какво от това, ще отидем в Лас Вегас и там никой няма да те пита каква
си, омъжена или не.
— Ами да – плесна с ръце Рая, – ще си заформим невалиден брак. Чудна
перспектива.
Той се направи, че не забеляза иронията и продължи:
— Ще платя на мъжа ти да се разведе с теб, ще му предложа достатъчно.
Рая си помисли с тъжна ирония, че мъжът й би се развел с нея и без да му
плащат, но не каза нищо. Хари настоя:
— Слушай, предлагам ти това съвсем сериозно. Предлагам ти също да ми родиш
дете и аз ще те обезпеча до края на живота ти. Ще имаш жилище. Ще платя да
учиш, после ще работиш нещо, което ти харесва. Ще ти купя кола. Ще ти подсигуря
бъдещето! Ето например тук наблизо има един Арт институт, в който се подготвят
кадри за работа в Холивуд. Не става въпрос да се снимаш, но можеш да работиш
нещо около тези, които се снимат. Ще ти намеря някаква работа в Холивуд.
— Аха, а после ще ти родя дете и ще изляза в майчинство. Изглежда, всичко
си измислил, а?
— Няма нужда да ставаш язвителна, сериозен съм.
— Виждам... – Рая разочаровано поклати глава. – Прекалено сериозен, бих
казала. Известно чувство за хумор няма да ти навреди. Замислял ли си се над
това, че ние дори не знаем дали ще ни има утрешния ден?
— Намекваш, че съм стар?
— Ннне... не намеквам това. Както и да е, няма значение, остави.
Хари не разбра намека й и отговори машинално от комплекса си поради
възрастта. Той беше на 64 години и все още тази идея да създаде дете и
семейство с жена, която му харесва, не го беше оставила. Имаше зад гърба си
един пропаднал брак, а идеята да влезе в друг не само не го вкарваше в ужас, а
напротив, той я умоляваше за това.
Боже, мислеше си тя, нима това продължава до старост, нима човек никога не
помъдрява? Рая го гледаше с дълбоките си тъмни очи. Какво говори този човек?!
Какво бъдеще ще й подсигури?! Той все още вярва в това?! Нима не знае, че няма
бъдеще. Не съществува такова нещо. А и тя не търсеше подсигурено бъдеще, тя
търсеше любовта. Онази любов, която кара сърцето да изхвърчи от гърдите ти. И
никакви материални подсигурявания не можеха да бъдат заместител на това. Тя не
се страхуваше да живее опасно, не се страхуваше да се изложи на всякакви
изпитания само и само да открие това, което търси. А този човек седеше на
люлката срещу нея и й предлагаше сигурност, обезпеченост – неща, които бяха
ценност в неговия свят, но в нейния бяха само празни откъм съдържание думи. Рая
се натъжи. Всъщност тя усещаше Хари като приятел и не искаше да го наранява с
груб, отрязващ отказ. Ценеше го и го обичаше като по-голям брат, като много
мило, нежно и ценно същество, но знаеше, че не може да му даде това, което той
търси, може би никой не може. Той и Ева бяха единствените хора, които й
помогнаха в този град, тя оценяваше това и изпитваше искрена благодарност към
него, но той не искаше само благодарността й. А те бяха толкова различни. Дори
разликата във възрастта им беше отчайващо голяма.
С времето и от знаците, които й даваше животът, тя все по-ясно започваше да
усеща, че това, което търси, не може да го намери някъде навън. Не принадлежи
нито на човек, нито на предмет, нито на място, нито на действие. Но все още
сякаш инерцията не й даваше да спре и да обърне посоката.
***
Късно вечерта колата паркира на летището. Двамата прекараха заедно
оставащите часове до полета. Не успяха да преодолеят тежката атмосфера, която
неволно се създаваше от това, че той категорично бе против заминаването
й.
— Отказваш ми, значи? Това ли е последната ти дума? Разбираш ли, че това
може да е последната ни среща?
Тя го прегърна, целуна го и не отговори.
— Дай да намерим нещо за хапване.
Имаше още време до полета. Те седнаха в едно кафе, изчаквайки да дойде
часът. През цялото време мълчаха, той я гледаше как отпива от кафето си на
малки глътки, а тя избягваше погледа му. Този поглед, който негласно й говореше
„Остани, тук е празно без теб...“. Той повече не отвори дума за оставане, не я
попита кога ще я види пак, само я гледаше, сякаш да я запомни за последно.
Ох, как не обичам сбогуванията, мислеше си тя, целият този патос около
тях... Защо хората трябва да си причиняват това?! Вече нямаше търпение да
тръгне, не можеше да изтърпи тази убийствена тишина, която беше толкова плътна,
че сякаш можеш да я режеш с нож. Погледна часовника си.
— Май е време да тръгвам – тя стана, усмихна му се, взе сака си и тръгна.
— Чакай, вземи тези неща – подаде й една торба с храна, която беше
приготвил за нея, за първите й дни в Чикаго.
— Какво е това?
— Няма да мога да се грижа за теб там, но искам поне да знам, че докато се
устроиш някъде, ще имаш какво да ядеш.
— Хари, нали ти казах, че отивам на гости при хора, при познати...
— Да, каза ми – мрачно отбеляза той. – Тук, в Лос Анжелис, също си при
познати, някой близък ти е пратил покана, но видях колко се грижи за теб. Не
знам онези познати дали няма да са като тези. Вземи, вземи, хайде!
Тя протегна ръка и хвана неговата заедно с дръжката на торбата. От вълнение
и благодарност не можеше да го погледне в очите. Струваше й се, че всеки момент
ще заплаче. Сълзите сами безконтролно ще текнат по бузите й и тя няма да може
да скрие емоцията си. А точно това не искаше да прави. Някаква глупава идея, че
трябва да бъде силна и сдържана. Да не показва какво чувства. На никого, на
никаква цена.
— Хари, не знам какво да кажа...
— Нищо не казвай, не е кой знае какво, малко салам и хляб, малко сирене и
кашкавал. Да не мислиш, че съм купил кой знае какво?
— Хари...
— Хайде, ела да те гушна и бягай да не закъснееш. Не се колебай да ми се
обадиш веднага щом усетиш нужда от това или, не дай боже, си в беда. Чу ли?
Независимо колко е часът, независимо по кое време се сетиш. Просто ми се обади.
Дори и да няма причина. Нали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар