Рая отвъд голямата вода IV

Същата вечер Рая легна на пода и спа непробудно. Умората, напрежението, емоциите... тя буквално се събуди в позата, в която беше заспала. Разбуди я смразяващ студ. Прозорецът беше отворен, а тя беше с много леки завивки. Стана и го затвори. Погледна към леглото на Яна. Тя се беше свила в завивките и спеше дълбоко. И на нея й е студено, помисли си Рая и метна още едно одеяло отгоре й, после се облече. Повече не можеше да спи и отиде в хола. Рафаел беше станал, беше изпратил дъщеричката им Ася на училище и сега се подготвяше да  тръгва за работа. Той забеляза гостенката, но не я отрази. Поведението му беше игнориращо, с елементи на досада. Рая искаше да го поздрави, но той беше явно недружелюбен. Тя виждаше, че я приема като натрапник, но сякаш изобщо не й мина през ума да го приеме лично или да се обиди. Това си е между тях двамата с Яна.

Направи си кафе, взе си цигарите и излезе на терасата. Рафаел тръгна, грубо затръшвайки вратата след себе си. След малко тя можеше да го проследи с поглед, докато излизаше от входа. Видя го как влезе в колата, запали и потегли. Рая потърси някаква емоция в себе си към него, била тя добра или недотам, съобразно с която да  изгради поведение, но сякаш все още към него не изпитваше нищо. Дори неговата неприязън към нея не можеше да сподели. Потъна удобно в стола, отпусна се на меката му облегалка и запали цигара.

Ама че хладни са утрините тук в началото на есента. Колко е различно от топлия Лос Анжелис. За миг тя затвори очи и се пренесе там. В спомена й изплува Хари, когото беше оставила на летището, приятното чувство, което й носеше споменът за неговата нежна грижа и внимание. Той беше за нея повече баща, отколкото мъж, и тя искрено се чудеше как може да гледа на нея като на жена. „Обади се, по което и време да се сетиш.“ Това само приятел може да го каже. В Америка е проява на неуважение, ако позвъниш на някого след 21 часа, а той беше съгласен тя да се обажда по всяко време.

После в ума й се появи образът на Андрей, който я беше поканил тук, заради когото тя изобщо предприе това пътуване. Рая осъзна, че реално тя не познава този човек. Беше го приела за близък и се беше отворила към него повече, отколкото към всеки друг. Сега обаче разбираше, че това е било грешка. Тя не беше го виждала в неговия свят. Беше прекарала няколко дни с него в България и се беше доверила на този Андрей, с когото беше там, но очевидно, изваден от контекста на ежедневния си живот, той бе съвършено друг човек. Тук я посрещна някой, който външно изглеждаше като да е той, но всъщност беше някакво негово зловещо подобие.

Този Андрей положи всички възможни усилия методично и систематично да превърне гостуването й в САЩ в поредица от кошмарни събития. Рая не искаше да  приеме мисълта това да е нарочно, злонамерено, но така и не разбра как от момента, в който пристигна, нещата се измениха изцяло в противоположна посока. Възможно ли е да е била толкова заслепена, че да не е допускала такова предстоящо развитие.

Споменът за Андрей нахлу с горчивина и болка, толкова интензивни, че тя побърза да го пропъди от мислите си. Не, престоя в Чикаго няма да ми вгорчиш. Няма да позволя... Тя изпусна кълбо гъст дим и бавно отпи от кафето. Не си виновен ти, че ме излъга, виновна съм си аз, че ти се хванах – това, ако изобщо е нужно да има виновни. Когато отчаяно искаш нещо, все ще се намери кой да те излъже, че го има и е готов да ти го даде. В момента, в който се хванеш на тази игра и вземеш това обещание на сериозно... ами, гледай филма. Ама че съм глупава, мислеше Рая.

След малко откъм банята се чу силен шум от съборени пластмасови легени. После – шуртяща вода. Яна е станала, помисли си Рая и се упъти към стаята. Да видим какви ще ги вършим днес. Тя беше заредена с оптимизъм и надежда, че всичко ще бъде наред, че всичко хубаво предстои. Ето, то вече се случва! И с този непоклатим оптимизъм тя се обърна към Яна.

— Добро утро! Ще преглеждаме ли пресата?

Яна си наля кафе и седна на компютъра.

— Да, само ме изчакай да проведа един-два разговора.

— Разбира се. Че как иначе…

Яна се разприказва надълго и нашироко с чат приятелите си, при което напълно забрави за Рая. Тези един-два разговора се проточиха няколко часа. Рая недоумяваше: Какво става, няма ли да търсим работа, нима работата ще дойде тук сама да ни потърси?! Зачуди се дали пък не бърза, може би не трябва да насилва нещата, но тя не разполагаше с безкрайно много време. Минаха няколко часа. Рая усещаше как губи търпение. Мислеше, че няма очаквания и ще приеме каквото дойде, но какво в крайна сметка значи да приемеш каквото дойде?! Поне трябва да направиш каквото трябва и тогава да оставиш резултатите на съдбата. Пък дори да е решила да не търсим работа още от първия ден, не иска ли да поговорим, да ме пита, да я питам... да ми каже, да й кажа...

Месеци преди това Яна й беше писала, при това доста настоятелно, почти нахално, докато бъде забелязана и получи отговор. Обясняваше как иска да бъде на живо с Рая, как иска да говори с нея, да я слуша, смяташе всичко, което тя казва, за манна небесна. Сега Рая седеше пред нея, а тя си пишеше пак в чата, сякаш е сама. Тази повтаряща се закономерност поразяващо приличаше на отношенията й с всички хора, които уж я обичаха. Всеки път тя с изненада откриваше, че те я обичат само когато е далече. Когато могат да я идеализират, да я величаят, да й проектират всякакви хубави неща, а когато имаше реална възможност да е с тях…

Това правеше и мъжът й, това правеше и Андрей, това правеха родителите й... Май беше някаква всеобща болест. Рая пиеше кафе и пушеше подпряна на прозореца. Чудеше се защо хората не се забелязват, не хващат момента, не искат да се видят, сякаш гледат едни през други. Сякаш живеем като насън, в някакъв филм, който си мислим, че е нашият живот, през цялото време гоним Михаля. Беше убедена, че ако сега е от другата страна на океана, Яна щеше да се изтрепе да я търси, да иска да говори с нея. Питаше я за всякакви неща, искаше да я занимава с всичките си проблеми най-детайлно, но само докато е в нета. Ако е на живо: „Имам други чат приятели”. Излизаше, че тя просто обича да говори с хората в интернет, не че има отношение към някой конкретен човек. Пристрастеност към чата.

Тая за какво изобщо ме покани тук, ако ще си чати?! Успешно може да прави това и ако ме няма, размишляваше си наум Рая. И каква е тази глупост непрекъснато да организирам живота си около някого. Ако той благоволи, каквото той реши... Защо си създавам зависимости от хора, които са в пъти по-слаби и безпомощни дори от мен?! Имам ограничено време тук и е очевидно, че сама ще трябва да се погрижа да го използвам максимално ефективно. С тези мисли тя взе един брой на местния вестник и старателно заразглежда обявите.

TO BE CONTINUED...