Рая отвъд голямата вода I

Рая гледаше през прозореца с празен поглед. В последно време все по-често бе преуморена и с притъпени усещания. Не й се занимаваше с нищо, ако можеше, щеше да напусне работа веднага. Все пак искаше да се върне в България с нещо повече от богат житейски опит. Времето за престой в САЩ беше превалило средата. Септемврийските дни на 2004-та в Лос Анжелис бяха светли и слънчеви, такъв бе и днешният, но в пълен контраст с настроението й. Беше почивният й ден и въпреки това тя нямаше никакво желание за излизане и разходки. Вече трудно си спомняше кога за последен път се беше смяла от сърце. Кога за последно бе изживяла радост. Сега се канеше да полегне на спалнята, да се отпусне и да помижи и точно тогава в стаята влезе Хари.

— Какво става, как е положението тази сутрин? – попита той.

— Не знам –  вяло отговори тя.

— Какво ти е, Рая, добре ли си? – Хари седна на леглото и с нежна загриженост се загледа в измъченото й лице. – Хайде, слез долу да хапнем, а после ще отидем на разходка, искаш ли?

Рая го погледна.

— Още не съм гладна. Добре де, след малко ще сляза, остави ме сама сега, моля те.

Той въздъхна, стана, обърна се и излезе, затваряйки вратата след себе си. Не искаше да я притеснява, беше я приел да стои в къщата му и искаше да й създаде условия да поиска да остане, дай боже, като нейна домакиня.

Хари беше доста по-възрастен от нея, имаше зад гърба си един развод, две големи деца и бивша съпруга, която не можеше да прежали. Тя беше избягала с друг преди години в Чикаго и оттогава Хари не спираше да страда по нея. Понякога страданието му взимаше негативен обрат и той мразеше всичко, свързано с оня период от живота си, друг път влизаше в другата крайност, идеализираше всичко, свързано с тях, но като цяло беше здраво хванат в това и не му беше лесно да се отскубне. То слагаше отпечатък на целия му живот, във всички негови аспекти, без той дори да си дава сметка за това.

Беше взел тази къща в покрайнините на Лос Анжелис и искаше да я сподели с жена, която ще му създаде уют и ще направи от нея гнездо, в което той с удоволствие да се прибира, но тази жена така и не се появяваше. Сега беше решил, че това е Рая. Оставаше само да я убеди, че е тя, да я накара да повярва, че това е нейната мисия, и не разбираше нейните ветрове в главата.

Каква беше тази жена, откъде дойде, кой я доведе, как попадна в неговия свят и защо е цялата тази тайнственост около нея?

Рая въздъхна тежко. В последните дни беше в непрекъснато „А сега накъде?”. Състояние, в което човек губи всякаква представа за това, какво следва, какво иска и какво е възможно и най-често зацикля, без да знае как да продължи. Това е състоянието, в което си изчерпал всички възможности да направиш нещо смислено от живота си и да бъдеш щастлив и не си стигнал доникъде. Състоянието, в което осъзнаваш, че твоите възможности са дотук и с всичките си се провалил, че животът е една мистерия, която с прискърбие откриваш, че не разбираш, че той още не е свършил и трябва да го живееш, но пък все още не ти е ясна тайната на живеенето, тайната на това, как да бъдеш щастлив.

Беше направила всичко, което обичайно се прави – беше се омъжила, беше родила дете, беше създала дом, имаше работа, семейство. И все пак нещо непрекъснато липсваше, за да бъде картината завършена, и тази липса постоянно й дишаше във врата под формата на нужда, която те кара да търсиш, да правиш разни неща, да опитваш това, онова, друго... Една трайна липса на нещо, което само по себе си е неназовимо, но без което нищо не може да даде трайно удовлетворение.

Рая седеше на бюрото пред компютъра на Хари и подпряла с ръка челото си, съзерцаваше гледката през прозореца. Очите й излъчваха дълбока тъга. Събитията от последните месеци се бяха струпали като черни облаци над главата й. Чувстваше умора – повече психоемоционална, отколкото физическа – и дълбоко разочарование. Не от себе си или от някого, беше просто уморена, изхабена. 

Изведнъж айсикюто изписука.

— К`во правиш, Рая, къде си?

Беше Яна, една от всичките й интернет приятелки.

— В Лос Анжелис съм.

— Така ли? Какво правиш там?

— Ами... дълга история, Яна...

— Слушай, защо не дойдеш в Чикаго?

— Какво да правя в Чикаго?

— Ще стоиш малко при мен, ще намерим тук някаква работа и ще работим заедно.

— Хм... не знам... а колко ще ми вземеш за престоя у вас?

Рая още не беше събрала достатъчно пари и не можеше да си позволи волности. А нямаше и  време да ги заработи. Искаше да занесе вкъщи нещо.

Яна настояваше:

— Ела тук, ще работим, ще живееш при мен, нищо няма да плащаш, само билета ще си платиш. Хайде, Рая, моля те, много ще е забавно!

— Имай предвид, че не съм събрала почти никакви пари и нямам никаква възможност да ти плащам.

— Аз също не ти плащах, когато бях на гости при теб в България. Няма да ми даваш пари, ще ми бъдеш на гости. Тъкмо ти се дава шанс да ми върнеш гостуването.

Рая знаеше, че Яна е доста шантава. Беше й сърбала попарата вече, затова се зачуди дали да вземе на сериозно предложението й. Тя беше вятърничав тип, с леко психарски наклонности, залиташе по някакви ню ейдж учения, които интерпретираше по удобен за нейната суета начин, и се мислеше за много духовна. Имаше талант да рисува и смяташе себе си за ексцентричен творец, но всъщност доста често проявяваше безотговорност и странности, които не бяха сигурна почва, върху която да стъпиш, и не правеха от нея човек, на когото да можеш да разчиташ.

Рая доста се колеба. Спомни си как Яна й беше гостувала предишната година в България. Спомни си странното й поведение. Един ден на път за работа, докато вървяха двете, внезапно Яна изчезна. Тя се върна да я търси и я намери в една аптека.

— Какво правиш тук, какво ще купуваш от аптеката?

— Ще си купя презервативи – небрежно обясни Яна.

— Да не би да имаш гадже тук? Не ми беше споменавала?!

— Нямам бе, какво гадже, искам да съм подготвена, в случай че тази нощ в стаята ми дойде мъжът ти.

— Мъжът ми?! В случай че тази нощ дойде в стаята ти… –  бавно повтори Рая. И защо… принципно… да го прави?!

— Споко бе, нямаме уговорка, не се притеснявай, просто искам да бъда подготвена, в случай че... се случи.

Рая се усети глупаво. Тя беше приела Яна в дома си, беше й дала стаята на сина си, докато им гостува, но не беше й предлагала мъжа си. Това й подейства доста шокиращо. С мъжа си тя не беше в брилянтни отношения, но все още имаше някакъв интимен живот с него, заради който не успяваше да скъса привързаността си и да завърши с този брак.

Същата вечер реши да говори за това с него, искаше да разбере дали пък той не го е инспирирал с нещо.

— Да не би да си имаш заигравка с гостенката ни от Чикаго?

— Какво?! – той беше истински изненадан, без да преиграва.

— Купува си презервативи, да е подготвена, в случай че й идеш на гости, като заспя. Дори не го крие от мен, сякаш е съвсем естествено, като част от гостоприемството. Не знам, прииска ми се да те питам.

Той избухна в смях.

— Голям шемет е тая – рече, – нищо подобно не съм показвал, нито съм казвал. Не ми беше минало през ума дори.

Тези спомени й бяха изплували спонтанно при разговора с Яна, някак с цвят, мирис и звук. Тя си представи тези сцени толкова живо, като да се бяха случили одеве. Беше разбрала, че Яна е ексцентрична, но не по оня начин, по който е ексцентричен някой Буда, а по начин, по който е ексцентричен някой хахо.

Яна продължаваше да настоява с поканите. Рая се чудеше какъв ли толкова зор има. После тя, без да иска, й отговори на въпросите.

— Рая, заради моето положение аз трудно си намирам работа, нали знаеш. Ако дойдеш ти, покрай теб бих могла да си намеря нещо, за да поработя и аз, защото мъжът ми не е доволен от това, че само той се грижи за финансите вкъщи. Така че, ако дойдеш, ще е от полза и за мен, и за теб. И няма да плащаш нищо, ще спиш тук, ще ядеш каквото има – за какво са приятелите?! Ти не би ли направила това за мен, защо се чудиш как аз ще го направя за теб? Няма да забогатявам от теб, я?!

Звучеше убедително, а и с известна доза искреност, направо си беше като да приемеш. Рая се съгласи. Веднага резервира билет и решението беше взето. Няма работа в Лос Анжелис. Заминава за Чикаго. През последните дни тя беше започнала да се усеща като безнадеждно заклещена в безизходна ситуация и това предложение й дойде като възможност за изход.

Заредена с бодрия ентусиазъм, който носи усещането за ново начало, Рая хукна по стълбите да съобщи новината на Хари. Долу завари Хари и дъщеря му да седят пред сервираната вечеря и да я чакат тихо. Какво? Нима стояха така, откакто той я покани да слезе? Те бяха гладни и вместо да се нахвърлят на храната, кротко седяха и я чакаха. Но какви са тези хора?! Рая се смути. Тя не очакваше такова внимание, такова уважение.

— Хари, аз… вие…?

— Заповядай, чакаме те за вечеря – Хари се усмихна, стана, дръпна стол и я покани  да седне. В гласа му имаше вълнение и радост.

— Не знаех, че ме чакате… аз не разбрах… извини ме… Дълго ли ме чакахте?

— Всичко е наред. Заповядай.

Какви възпитани и фини хора, мислеше си Рая, докато вечеряха. Колко са различни от всички, които познавам. Стоят и ме чакат, подпрели лакти на масата, и дори не говорят помежду си. Тя почувства порив да стане и да ги разцелува. Хората, с които бе живяла до момента, за такова нещо щяха да й се нахвърлят с упреци, щяха жива да я разкъсат. Какво нахвърляне, те изобщо нямаше да чакат така. А Хари и дъщеря му дори не  показваха недоволство, въпреки че я бяха чакали може би повече от половин час.

След вечерята, когато дъщерята се оттегли да почива, Рая се хвърли на врата му и му съобщи новината. Очакваше той да се въодушеви, но Хари като че ли не сподели нейното вълнение. Чикаго щеше да му отмъкне още една жена, с която искаше да живее. Какво толкова ги тегли към този град?! – чудеше се негласно той.

Рая помисли за това, как хората не се разбират помежду си и не откликват на нещата, от които другият се радва. Може би от гледната точка на Хари това не беше добра новина, той толкова я искаше при себе си. Искаше тя да остане завинаги. Но винаги е толкова много време, че Рая не можеше да му обещае да му го посвети. Тя имаше друга работа. Имаше задължения, отговорности, неща, които я дърпаха и които не знаеше как да пусне. Мъчеше я това, че имаше толкова много неща, които не можеше да му каже. Въпреки че той повече от всеки друг заслужаваше доверието й, тя бе поставена в ситуация да не може да му сподели нищо. От това, кой я беше поканил в Америка, до това, защо трябва да отиде сега в Чикаго. Можеше само да мълчи, а той можеше или да я приеме такава, или да я отпрати. Очевидно беше, че второто не му беше възможно. 

КЪМ ВТОРА ЧАСТ