Изтанцувай я и тази година

 

Наближаваше новата хиляда деветстотин и даневиказвамкоя година. Колегите бяха пазарили дата, ресторант, всичко как си му е ред, да ходим на парти. Беше много отдавна, бях госпожица още. По онова време за мен думата „уморена“ беше сбор от букви, обясняващи неясно състояние… Въпреки това, в този ден не бях много енергична.

С купонясването не бях много свойска. На купони - главно ядене, пиене… тия три неща… Аз тогава не помня дали изобщо ядях, а от алкохолни концентрати ми ставаше лошо. Седях си и си слушах разговорите на масата. Бях съпричастна, но не точно активна.

В някакъв момент музиката ми заговори на особен език.

Станах и отидох на дансинга. Сама. Прииска ми се да танцувам. Много…

Дансингът, не много голям, беше пълен с хора. Застанах встрани от танцуващите, съвсем извън мястото определено за дансинг. Затворих очи и се отпуснах на мелодията. Позволих на тялото да се движи само, без да му задавам модел как точно да танцува. Пред очите ми изплува цялата отминаваща година, всичко, което се случи в нея, всичко, което не се случи… хора събития, обстоятелства, емоции, енергии – всичко се завъртя в един шеметен транс.

Продължавах да танцувам. Чувствах се, сякаш изтанцувах цялата отминала година, с всичките ѝ случвания и с това я пуснах да си ходи. Не беше точно танц, беше изпускане на задържаното старо, отваряне на място, за идващото ново…

……………….

Изведнъж всичко олекна. Продължавах да танцувам, но сякаш вече не танцувах аз, поне не с намерение и лично участие. Съществуваше танц, тяло, което се движи в ритъма на музика, но никакво намерение на никакъв танцуващ… Една проява на енергията чрез това тяло, по този начин. Толкова. Нямаше и хора. Грандиозен танцуващ вихър, проявяващ се през множество тела, който е динамичен, но всъщност изцяло отпуснат и спокоен.

Никакво усилие, никакъв напор…

…….

Не знам колко време тялото ми се извиваше и гънеше под звуците на музиката…

Стори ми се, че този танц се случва извън времето. Изведнъж осъзнаваш изумителното съвършенство на танца, когато не танцуваш, а той сам се случва.

Тогава дойдох в обичайното си състояние и видях, че хората са се отдръпнали, оформили са кръг около мен, а аз танцувам в кръга. Всички се поклащаха в ритъм и гледаха танцуващото събитие. В един кратък момент се зачудих защо всички са около мен, а аз съм в средата. Дойде сервитьорка и ми подаде чаша. После с жест ми показа, кой ми изпраща питието. Пак с жест благодарих на човека, взех чашата и я оставих на една тонколона, която беше в близост.

Хората се приближиха и напълниха дансинга…

…………………………………….

Едно определено време това тяло ще танцува на тази планета като този човек, който се предполага да си ти.

Блюдата и питиетата от менюто в ресторанта ще ти идват според кармичната рецепта, която си забъркал в миналото.

Ще ти се пуска музика според това какви танци имаш да танцуваш тук…

Ще има много партньори (или пък не чак толкова много), ще има много случвания, ще има възходи - падения, възторзи – разочарования…

Ще те обичат, после няма да те обичат, ще те искат, после ще те отхвърлят, ще ти се радват, после ще те плюят, а най-вероятно същото ще правиш и ти…

Това са стъпките на танците за двама...

Но независимо какво правиш, независимо къде, кога, с кого и колко пъти, независимо какъв е танцът – самба, румба, ча ча ча… ако има нещо, което наистина има смисъл в цялата небесна дискотека, то това е да осъзнаеш Танцуващия.

Да осъзнаеш кой танцува, кой е в центъра на всичко, което се случва, както и на това, което не се случва.

 

Скъпи приятели, в навечерието на новата 2022 година ни пожелавам будност, осъзнаване и дълбочина в разбирането на всичко, което идва с Новата година.

Да я изтанцуваме и тази година, независимо каква музика ще ни пусне и нека в нито един миг мъдростта и светлината да не напускат нашите умове, а Любовта да бъде основата и вътъкът на тъканта от която са направени сърцата ни.

 

М.

Картина на Перица Георгиев, от цикъла "Cyber art" 

 

 

Зодиакално обусловени реакции на гняв...

 

Вдъхнових се от една картинка с прогнозни гневни зодиакално обусловени реакции на хората, па си написах моя версия.

Търпи корекции и допълнения, ако се вдъхновиш да допишеш 

Ай стига с вирусни и бактериални постове.

Ся дайте малко астропрогнозни 

Да четат само хора с чувство за хумор. Другите нека спрат до тук.

Реакция на гневния...:

Овен - Твойта мама, да пукнеш дано!

Телец - Е не, ти ме уби. Сърце нямаш ли, какъв човек си!

Близнаци - Твоето мнение не ме интересува! Ааайде у лево!

Рак - Взима полуизпитата бутилка вино и я мята по този на когото е ядосан... Яростта на гнева минава в ридания...

Лъв - Ходиш ми по нервите. Не знам дали осъзнаваш това! Ща учиста! Само продължавай в тоя дух.

Дева - Да, естествено! Ти знаеш най-добре! Без съмнение!

Везни - Не ми се говори повече за това! (Фръцва се)

Скорпион - Слуша с овладян гняв. Кратка преценка на ситуацията. После тръгва без да дава обяснения. Кой разбрал без думи - разбрал. Кой не разбрал - и с милион думи няма да разбере!

Стрелец - Разразява се вербална (и не само) буря заплашваща да мине в ураган. Хвърчат реплики от сорта: ти ли ще ми кажеш НА МЕН ве! А! Аааа?

Козирог - мълчи, гледа злобно, не казва нищо с думи, но пуска отровни изпарения, с които може да те задуши по успешно отколкото ако пръдне.

Водолей - Това от теб не го очаквах! Не знам какво мога да очаквам от теб за в бъдеще!

Риби - И ти ли? Нима няма ни един човек в този свят, който може да разбере...?

Разбира се има и вариации, които ми убягват...

Ако се сещаш - подскажи ми

P.S. на картинката - зодия близнаци чете моя пост.

 

Шахматна торта

Това е... една от ония рецепти, които ти напомнят вкуса на изминали преживявания. За мен разбира се. Това е една от ония сладкиши, които ти връщат в ума отминали атмосфери, спомени, състояния. Тя ми е една от ония рецепти, които ми се иска да запазя... 

Замислих се дали не е някакъв шантав сантиментализъм... (почесвайки се по главата...)

Добре де, дори и това да е. Ще си позволя малко да съм сантиментална. Само сега. :)

И така ето рецептата за една от най-забележителните торти, които някога съм вкусвала. Тази рецепта ми е останала от свекърва ми, светла й памет, и въпреки, че вече не ям нито глутеново брашно, нито млечни, а и старателно избягвам сладкото, все пак ще споделя тази рецепта тук.

Не може да се каже, че е от типа полезни рецепти. А яденето на такива торти изобщо не е еталон за здравословно хранене (сега суровите торти без захар са за предпочитане), но преди години, когато глутенът и млечните не бяха алергени, хората си правеха такива торти. Всъщност за тази торта може да се каже, че е едно изключително успешно и много вкусно сладкарско събитие, което ми беше любимото от целия сладкарски тефтер на свекърва ми.

Предполагам, че може и да може да се усъвремени, като се замени млякото с някакво ядково мляко, захарта с агаве, а кравето масло с кокосово. Безглутеновите брашна с добавена гума гуар или ксантан също могат да заменят пшеничното, но не знам какво ще се получи. Не съм експериментирала така. Публикувам рецептата, така както е пробвана и както знам, че се е получавал всеки път смайващ резултат.

Продукти:

2 пакета масло

8 яйца

1 кг захар

Половин чаена чаша нишесте + половин чаена чаша брашно

1 амонячна сода

1 чаена лъжица сода бикарбонат

1 чаена чаша кисело мляко

1 чаена чаша олио

1 ванилия

половин литър прясно мляко

3 чаени чаши брашно

Разбиват се осемте белтъка с 2 чаени чаши захар. Прибавят се пет жълтъка, олиото, киселото мляко, содите, 3 чаени чаши брашно и ванилията. Тестото се разделя на 4 равни части в 4 купи. Две от тях се оцветяват с какао. Пекат се с намаслена хартия един по един 4-те блата (2 бели и 2 кафяви).

За крема: 
Половината чаша брашно + половината чаша нишесте + ванилия + половин чаена чаша захар + половин литър прясно мляко се сварява в млековарка, за да не загаря. Оставя се да изстине и се слагат вътре двата пакета масло с две чаени чаши пудра захар. Първо се разбиват после се прибавят към крема.

За сироп за блатовете:
2 чаени чаши вода + 1 и половина чаени чаши захар се завират, за да се получи рядък сироп.

Блатовете се редят шахматно. 
Режат се на кръгове и се нареждат по схема през едно светъл-тъмен кръг. 

Наредения блат се сиропира, маже се с крем, след това следващ блат - там където на долния е светло се слага тъмно и обратното. За да се получи хашматно при нарязването.

Завършената торта отново се маже с крем и се поръсва със смлени орехи.

Това е то!

Уникална шахматна торта.

Да ви е сладко!

:)

М.

Всеки да се обърне към своята интуиция и да усети какво да направи

 

Защо хората, които направят избор да се ФАКсинират, са толкова изнервени и негативни към тези, които избират да не се?

Защо ФАКсинацията се предлага за доброволен прием, а отвсякъде се прави такъв злокобен нацистки натиск върху тези, които не искат да се възползват?

Нищо не пропагандирам.

Никого не поощрявам.

Нямам такова право.

И без това всеки ще носи сам последствията от избора си.

Всеки да се обърне към своята интуиция и да усети какво да направи. Не съм срещу никого. Хората са хора. ФАКсинирани или не - приемам ги всякакви.

Не виждате ли, че това стана още една причина хората да се разделят и да са враждебни едни към други.

Не виждате ли, че така храним безлюбието, което е истинската болест всъщност? Защо никой не търси да се факсинира срещу нея?

Кой е заинтересован да поддържа отборното съзнание?

М?

 

Гимназиално пубертетни трепети

 

В гимназията, двете с Баджика бяхме влюбени в учителя по физика. Това беше от онези тийнейджърски залитания, характерни за пубертета, когато проектираш всички положителни качества върху някого, а после храниш тези прожекции до степен да си въобразиш, че той наистина въплъщава твоите идеали. Тогава вече си готов да минеш през огън и вода за НЕГО! Ех пуберска му работа. Някои ги държи и доста след физическия пубертет! При който - както. Но за това друг път. Сега за учителя по физика от гимназията...

Та по онова време, той беше един изумителен, шармантен, пленително-очарователен мъж на 48, чиято слава на "материализиран ужас" се носеше почти из всички гимназии в града. Изцяло в унисон с лъвската си огнена природа, човекът си имаше замах, сила, дух, чувство за хумор и с всичкото това изобщо не беше някой хахо - тъкмо напротив! Името му предизвикваше страх дори сред учителите. А сред учениците, този страх си имаше съвсем физически израз. В дните, когато имаме физика, хората ходеха полупаникьосани, пребледнели и спечени и докато не мине часът, просто никак да се отпуснат. Съвсем в контраст с чувствата на съучениците, аз виждах в него нещо много хубаво. Тази властна строгост, която толкова ги плашеше, на мен ми изглеждаше очарователно качество, което малцина можеха да проявяват. Имаше сила, но тя не беше арогантна! Държеше да учим физиката, но то беше защото той я обичаше и искаше да ни пренесе тази любов към нея. Гледаше строго, но какво би било, ако ни отпуснеше края? Хората не разбират от любов и приятелство, те знаят или да се страхуват от някого, или да го подценяват и омаловажават, а Александър Христосков не беше учител, който можеш да подценяваш. Алеле Господ да ти е на помощ, ако дори си го помислиш... Е, ето точно това мен потресаващо силно ме привличаше в него.

Дните, в които имахме физика ми бяха любими. Неговото присъствие ме държеше будна и внимателна, но не защото се страхувах. Ако някой е пораснал с баща ми, за него не остават много нещата в този свят, от които да се страхува. Беше ми интересно какво точно ги плаши в него и който и да попитах, никой не можеше да каже адекватна причина. Въпреки това в неговите часове всички седяха мирно, внимаваха какво говори, слушаха... Да излезеш по време на час при него беше невъзможно. Не би ти минало през ум дори. Да закъснееш за часа също. Но какво толкова. Какво може да ми направи - си мислех - ако закъснея. Въпреки това не закъснявах, но отново - не от страх. Към този човек, колкото и да беше странно на фона на гореописаното, аз всъщност изпитвах любов. Усещане за любов и грижа. Ето това. Не страх. Никога, по никакъв начин той не ми подейства плашещо. В нито един момент.

В класа Баджика беше човекът, с когото най-много общувах. С нея бяхме като кафето и бисквитката - където едната, там и другата. Не можеше да се случва нещо с мен, без тя да го забележи, както и обратното. Имахме някаква специална връзка, която усетих още първия път, когато я видях на двора на училището, докато чакаше да ни разпределят по паралелките.

В часа по физика Баджи седеше до мен. Не бяха чинове, а маси, с по трима на маса. Баджика беше доста добра по физика. Учеше здраво и имаше почти винаги отлични оценки. А да имаш отлична оценка при Христосков, бога ми, трябва да си минимум Айнщайн! За разлика от нея, аз физиката нещо не я усещах баш много. Най-хубавото на физиката за мен беше учителят по физика. Колкото и да се опитвах да я уча, просто ей така заради него, защото той ме кефи, е не бе брате бе. Нищо не влиза в тая глава. Действаше ми като китайско писмо. Въпреки това по време на час слушах всичко и много внимавах. Бях цялата сетива. Но когато някой предмет не ти иде, па не ти иде и това е. Скоро осъзнах, че съм цялата сетива, но не за науката, а за това, което емитира учителя по физика. Неговата енергия, неговото излъчване, неговата властност, която леко преминаваше в нежна грижа и любов към учениците... Всички тези качества, които виждах да манифестира, бях като омагьосана, изцяло запленена от тях.

Христосков ме изпита няколко пъти, докато се убеди, че на мен дори тройка по физика ми е много и във всеки друг случай щеше да завърти някоя двойка та да ти натрошат кокалите вкъщи, обаче по странен начин на мен всеки път ми се разминаваше. Все не му даваше сърце. Ей така ме държеше без оценка... защото... не знам, някак и той усещаше, че аз всъщност уча, че изобщо не съм небрежна или мързелива, аз искам да уча и да я знам неговата физика, но просто в главата ми тези файлове, които отговарят за нея липсват. Освен това чувстваше моето отношение към него. Човек винаги усеща, когато някой го обича. На фона на всичкия страх, който му проектираха, той просто знаеше, че мен не ме е страх от него, че аз му се радвам. Че дори да ми пише двойка, това няма да смени моето отношение и затова ме чакаше. Търпеливо чакаше да ме нацели някой ден да знам така, както той иска да знаем физиката, за да ми пише свястна оценка. С него имахме някаква невербална комуникация, която винаги го караше да се усмихва, когато спре вниманието си на мен и понеже той много рядко се усмихваше, да не кажем никога, скоро целия клас почна да ме гледа странно и вече моето чувство към учителя по физика не беше тайна за никого.

Не беше нужно да кажа на никого нищо, достатъчно беше да виждат как ме изпитва и ми спестява двойките месеци наред... Или да видят как отивам с блеснал поглед на дъската, а не мога да реша задачата... Да видят как го гледам и му се усмихвам с една сърдечна сладост, която всъщност трудно им убягваше и то не защото я манифестирах толкова очевидно, а защото вибрационно беше качествено различна от това, което те изживяваха към него. Всъщност нямаше нужда да казвам това на никого. Самото по себе си това ме радваше достатъчно, затова не се появяваше нужда да говоря за него, за да го изживявам чрез говора и реакцията на хората. Но все пак по някое време се наложи да споделя с Баджика. Не ми е много ясен споменът какво точно ѝ казах, нито защо, но скоро тя се запали по него повече и от мен. Изписа рожденната му дата на капака на чантата си, всичките ѝ тетрадки бяха декорирани с неговото име и скоро обичайното "другаря Христосков", което използваше, когато говореше за него, се смени с гальовното "Санди". Слава богу новото чувство към учителя не я направи мързелива и тя не промени отношението си към предмета, даже започна да го учи още по-яко. Бях сигурна, че от нея щеше да стане добър физик, ако се беше ориентирала да учи това след гимназията...

В този ден имахме физика след физическо. Аз, естествено, бях убийствено жадна и след като се облякох хукнах към чешмите в коридора на втория етаж. Там обаче се оказа, че и други са били убийствено жадни, та се наложи да почакам. Би първият звънец. Предвидих, че тичешком мога да стигна до края на коридора - физиката беше също на втория етаж, но на другия край на сградата. Най-накрая се освободи чешма, докато пиех, чух как бие прекъснатия сигнал на втория звънец. Учителят влиза. Трябваше вече отдавна да съм влязла, да съм седнала, да съм отворила учебника и да чакам учителя, а аз бях още на чешмите. Стана ми неприятно, че ще закъснея. Не исках да изглежда, че си позволявам някакви привилегии, непозволени за другите ученици. Беше тъпо. Не исках такива манифестации на близост, които щяха да изглеждат - "е, аз нали те обичам, не усещаш ли, дай сега смъкни малко летвата за мен". Не! Точно заради това, че го обичам, че ми е дал някаква близост, аз се бях мобилизирала да бъда още по-дисциплинирана, ясно осъзнавайки, че близостта е отговорност, а не извънредна привилегия, предполагаща глезотия. Тя е привилегия, но не за егото... По най-бързия начин се изстрелях към другия край на сградата, но дори и олимпийски шампион на 100 метра гладко без препятствия не би успял да влезе преди учителя... Ииии, ето това стана. Закъснях. Сега всеки друг на мое място щеше да реши да пропусне часа. Не можеш да влезеш, бога ми, закъснееш ли, по-добре бягай! Но аз пък, нещо не исках да избягам. Как пък не взема да изпусна възможността цели 45 минути да съм в часа с него!! Да, да! Как пък не взема да избягам. Ще вляза, пък ако ме изгони - ще ме изгони. Ама може и да не ме изгони... Де да знаеш?

Влязох! Всъщност моето влизане никога не е точно влизане. Забелязала съм това. Винаги, когато влизам някъде, аз не просто влизам, аз нахълтвам. Такава ми е енергията просто. Не знам как се получава това... Но в този момент последното, което трябваше да направя е да нахълтам. Закъсняла съм, следва да вляза кротко, да бъда по-ниска от тревата, да гледам виновно или там, каквото би направил всеки друг на мое място, ако изобщо се прежали да влезе. Затова спрях пред вратата, вдишах и издишах два пъти и посегнах към дръжката с намерение да вляза на пръсти... Е, не успях. Нахълтах си по всички правила на действието. Бях запъхтяна от тичането. Стоях на вратата, дишах шумно и чаках позволение да седна. В стаята се възцари тишина. Всички очакваха Божият гняв да се излее над злощастната ми глава. Хората изглеждаха смразено учудени. От една страна се чудеха, защо влизам, ако съм закъсняла, а от друга ги беше страх какво следва... Христосков ме гледаше ултраизненадано. Той се беше погрижил да респектира учениците си до толкова, че такава ситуация да не му се случи никога и сега няколко секунди седеше като човек, който няма реакция за подобна ситуация. Най-накрая каза:

- Ах бе Мария, не стига, че си закъсняла, ами и влизаш като някой генерал, бе момиче! Къде беше?

- На водопой... - чух се да казвам.

Отново тишина. Няколко секунди Христосков ме гледаше втренчено. После избухна в гръмовен смях. Класът се отпусна. След малко всички се заливаха от смях, а аз се чудех какво толкова смешно казах... Но във всеки случай дори да се смееха на мен, беше по-добре отколкото спечено да ме гледат с глух ужас в очите.

- И не ти ли мина през ум да избягаш от часа, като си закъсняла? Нали така правите вие...

- Машаллах. Да избягам от час по физика?! Да не съм луда?!

Последва втора сесия освобождаващ коремен смях! Хората се смееха и звукът от техния смях се носеше из пространството на талази. Христосков през смях ми направи жест с ръка да сядам. Аз бързичко си седнах до Баджика, извадих си учебника и тетрадката и почтително зачаках да почне часът. От този ден нататък всички се обръщаха към мен с "Машалла". Всички, освен Баджика разбира се...

Земетресението в Скопие - 26.07.1963 г.

 

Беше четвъртък вечерта - 25.7.1963. От следващата седмица излизах в отпуска. Бях подготвил всичко. Бях купил билети за влака, бях платил почивната станция, щяхме да отиваме на Ядранот (Адриатическо море). Бях голям организатор. Всичко ми беше подготвено. Щяхме да пътуваме на другия ден. Беше много жежко. Както този юли, много високи температури. Същата вечер 25 срещу 26 легнахме на пряко на спалнята. Беше ни много горещо, за да не сме много близко един в друг, легнахме тримата напряко. На сутринта земята почна да се тресе. Подскочих, всички книги паднаха там, където трябваше да са ни главите, ако бяхме легнали нормално. Библиотеката се откачи, всичко се изсипа на леглото. Станах. Насреща имахме шкаф, на който седеше радиото. Земята се тресеше силно и радиото ми падна на гърба. Изтичахме към вратата с детето и жена ми. Жена ми беше бременна с второто ни дете. Излязохме от къщата и тръгнахме към парка. Дърветата се люлееха, гаргите нямаше къде да кацнат. Земята се отваряше на големи цепнатини под краката ни. Не можеш да бъдеш сигурен къде ще стъпиш в следващия момент. Отидохме в парка. Там имаше люлки лодки. Сложих сина на една лодка да го люлям, докато жена ми се успокои. Майка ми и баща ми останаха в двора на къщата. Земята не спираше да се тресе. По някое време се върнах в къщата да взема дрехи. Бяхме излезли така както спяхме. Взех дрехи за жена ми, за детето и нещо за родителите. Излязох. После имах още две влизания в къщата за някои вещи и документите ни. На последното видях как къщата се беше издула като балон, коминът ѝ се беше извъртял на 90 градуса, но не беше паднал, а една огромна цепнатина, голяма колкото да мине кола от там, се беше появила в стената на нашата спалня. От спалнята видях улицата. Тогава видях какви щети са нанесени на къщата. Беше сериозно разпукана.

Същият ден отидохме в Църниче – квартал на Скопие, където живее братът на жена ми. През нощта дойдоха и други хора. Скоро дойде и съпругът на сестрата на жена ми. Там се разбрахме едната фамилия да отиде в Охрид в пощенско летовище, а другата фамилия да отиде в Гевгелия. И така жена ми и сина ми заминаха за Охрид. Останаха там до ноември, когато вече имаше къде да ги настаня.

Аз останах и през цялото време бях в републиканския щаб за бедствия и аварии, където приемах гости, представители на медиите и ги насочвах към компетентните органи или ги водех по местата, които бяха ощетени. Приемах помощите, които пристигаха за щаба – храна, дрехи и всичко, което идваше от съседните градове, от Югославия или от чужбина. Оказа се, че много страни се включиха в акцията да помагат на Скопияни в този тежък момент. Русия дойде и с жива подкрепа. Хрушчов дойде да види какво се случва при нас още докато земята се тресеше. Тогава Тито и Хрушчов държаха реч в обединените нации. Те потърсиха помощ за Скопие от цялата световна общност. Хората от Скопие останаха без ток, без вода, без жилища и без надежда. Стотици руски войници дойдоха да помагат при ваденето на пострадалите под руините уплашени скопияни.

Сградите бяха заприличали на торти, етажите им бяха паднали един върху друг. Мой другар беше жив сред срушените стени на съборената им сграда, заедно с детето му, което беше под него. Тогава няколко човека се бяха заели да ги изровят и почти бяха успели, когато на помощ дойдоха войниците и с механизация бутнаха стената на съседната сграда. Тя падна точно там, където бяха Любе и дъщеричката му и… ги смаза. До днес тази сцена изпълва очите ми със сълзи.

Едно момиченце беше останало на четвъртия етаж на паднала сграда. Детето беше останало в самия ъгъл на стаята, който единствен беше останал здрав. Всичко около нея беше разрушено. Там, където беше детето нямаше никакъв начин да се приближи някой и да му помогне да го свали. Детето стоеше като птичка кацнала на висок клон. Не помня какво стана с детето. Дали успяха да го свалят… Спомням си безпомощността на таткото, който не знаеше как да се справи със ситуацията. Той остана жив. Много добър човек беше.

Имах един приятел, страстен риболовец. Тази сутрин беше отишъл да лови риба в пет сутринта... Неговата къща беше срушена и цялото му семейство загина. Той остана жив...

………..

Веднага се изградиха населби от палатки, които имаха функция на болници, приемен център за пострадали. Организираха евакуация за тези, чиито домове бяха съборени, места където временно да се установят. Цяла Югославия помагаше и приемаше хора.

Много хора загинаха. Един от моите другари беше натоварен със задачата да снима починалите и да обявява снимките за разпознаване. Дадоха му камера, дадоха му кърпи да им бърше лицата преди да ги снима, някои бяха в лошо състояние... Оставиха го човека сам с мъртвите. На сутринта отиват да видят какво става, заварили го да пее. "Защо пееш?" - го питали. "Щях да побудалея - рекъл - с всичките тези мъртви хора па и да ги бърша и да ги снимам...". 

Майка ми и баща ми получиха палатка и я разположиха на двора. Настаниха се в палатката. От време на време ходех да ги видя. Цяло Скопие беше в мрак. Само една лампа светеше на площада и една имаше при железопътната станция. Беше разпоредено да се стреля, ако някой е съмнителен за крадец. Можеш да си представиш как съм минавал 4-5 километра, за да отида там да ги видя. Но аз не се страхувах. Ни най-малко. Не знам защо беше така. Някак все едно ми беше.

……………………..

За земетресението с магнитут 6,9 по Рихтер, което разруши Скопие в 5ч. и 17 мин. на 26.07.1963 година си спомня Христо Георгиев, който тогава е бил на 31 години.

Спомените записа: Мария Сталева

 

Ти нямаш живот, ти СИ животът

 

Интересно нещо е животът. Таман си помислиш, че си имаш някого, не си сам на този свят и хоп, той те изостави. Не че е лош човекът - просто те подсеща, че на този свят нямаш нищо и си никой.

Досега не знам кой не ме е изоставил мен в този живот. Тва мъж, тва родители, тва приятели... под каквато и форма да сме били близки, хората просто си отиват. Това е положението! Всички си отиват.

Само Бог още не ме е изоставил. Ама то е защото Той няма къде да иде. Винаги е тук и винаги е сега. Всички жени са Негови, всички дъщери и внучки са Негови, всички учители са Негови, та даже и учениците...

.................

Сега аз няма да играя тука горкото изоставено его (да пази Господ), обаче... ето това е. Изглежда, че и аз съм човек. И аз имам чувства... Не е сигурно, но така изглежда. 

Тази сутрин изведнъж осъзнах тази закономерност, която старателно се повтаря в живота ми и в мига горчивото усещане се замени с благодарност!

Благодарност към БОГ, който е единствената жива, вечна и непроменима реалност, и който непрекъснато и любящо ме подсеща:

"Ти нямаш живот! Ти СИ животът!"

И ми стана спокойно.

И мирно...

И... ето така!

Сега, аз пожелавам светъл път на всички, които по някакъв начин бяха в живота ми и си тръгнаха от него.

Аз никъде не отивам.

Аз съм тук.

И сега.

И от днес нататък спирам да жаля за когото и за каквото и да било!

Само ще ви обичам!

Това слава богу не зависи от това къде са позиционирани телата ви!

Ето това е!

Да се знае!

<3

М.

 

IN MEMORIAM

 

В дните на рамазан постеше. Последните години не пропускаше пост. Не знам дали винаги е била толкова посветена на това, но в последните години наистина беше. Сега даже и практикуваше кланянето. Редовно.

Въпреки че винаги съм залитала някак естествено по исляма и всичко свързано със суфите ме вдъхновява до екзалтация, аз не знам много за техните практики и обичаи. И не дойде порив да научавам. Знам, че в минал живот съм живяла в мюсюлманския свят, затова всичко тяхно ми е много свидно и родно, но чувствах, че в този живот задачата ми не е да се посветя на някоя религия. В този живот Бог ме срещна с учител, който самият трансцендентирал всички религиозни и светски форми и описвания, щеше да ме отведе в осъзнаване на мен самата отвъд всеки концепт и форма. Ето защо религиите винаги са ми били някак тесни... някак недостатъчни... Почитам и уважавам всяка религия като път към Бог, но никоя от тях не ми пасна като да остана само там и само с нея.

За време на деня имаше пет кланяния, които мюсюлманинът трябва да направи и почти всички дни сряда и събота последната практика трябваше да я прави в Премананда. Вечер тя отваряше вратата на стаята ми, където обичайно седях, подаваше глава, поглеждаше и смеейки се кимваше въпросително. В отговор аз също ѝ кимвах. Тези невербални уговорки предхождаха нейните вечерни практики "Намаз". После момичетата, които седяха при мен излизаха, а ние двете с нея оставахме в стаята ми за последното за деня свещенодействие.

Джемито знаеше наизуст целия намаз и го шепнеше с посветеност. Аз не знаех ритуала, но медитирах с нея. Получаваше се много хубава практика. Чрез нея успявах да се докосна до този ритуал и въпреки че в този живот не съм много много по ритуалите, аз искрено и от сърце уважавах нейната посветеност на това, без да коментирам или задавам въпроси.

За време на рамазана обикновено беше добре. Имаше посветеност на практиката, а тя изискваше вниманието ѝ пет пъти дневно. Освен това не се хранеше през деня и така чувството ѝ че прави нещо и с посветеност го предлага на Възлюбения я изпълваше и не оставяше място за лошите мисли. После идваше байрям, а скоро след байряма, другата част от пиесата – тя е нещастна, отхвърлена, нея никой не я обича и животът ѝ е една голяма грешка, затова тя трябва да го прекъсне! Това я давеше до такава степен, че трудно издържаше на напъна. Не можеше да ги види тези сили като нещо отделно от нея. Частично, а понякога на сто процента им вярваше. Въпреки това Любовта я пазеше от това да претвори в дела техните нашепвания.

В този ден беше дошла да си вземе муртито, което тогава поради някаква причина беше оставила при нас. Извиках я да ѝ дам да премери нещо и ако ѝ става да ѝ го подаря. Тя дойде, премери го, прие подаръка с радост, а после седна до мен и нервно започна да чопли телените му копчета.

- Какво става Джеми ханъм? Какво има?

- А бе Дурга ханъм. Какво да има, нищо няма... нервите не ми издържат, вече. Понякога ми се иска просто да свърша с всичко това...

Мисълта за самоубийство не беше нещо ново или оригинално и беше много характерна за нея. Тя беше просто една от фазите през които нейната психика си минаваше по няколко пъти в годината и аз някак не вярвах, че тя ще подходи към осъществяването на брътвежите на нейния ум. Но понякога беше толкова убедителна в това, че ако не виждаш нищо друго в нея просто ще приемеш, че тя е това и няма нищо друго освен това.

- Да, Дурга ханъм, често мисля за самоубийство. Ама сега, да не ми се караш, няма да ти говоря за тези мисли.

Оставих компютъра настрана и се изправих към нея. Погледнах я в очите. Исках да ме види този, който ѝ внушава тези мисли. Ама да ме види-види, не да ми се крие в плахи погледи и въздишки и да ѝ дава поводи да си мисли, че е реален.

- Кой си ти? Кой ги мисли тези работи? М? Тези мисли не идват от светлината, нали знаеш?

- Знам, ама...

- Ама какво? Ако знаеш защо им обръщаш внимание? Като дойде време да умреш, ще умреш. Няма да те подмине, не събирай дерт за това. Сега си тук, имаш тяло и ти е време да живееш в него. Живей достойно, люби, обичай, моли се, блатославяй...!!! Смъртта е необратима. Ще умрем, а после цяла вечност ще е така. Няма да можеш да се върнеш в това тяло и да играеш този филм с тази Джеми, която сега си мислиш, че си. Няма да го има тялото. Ще го заровят и gitti bitti!! Anladim mi! Затова забавлявай се! Никакво самоубиване!! Нали?

- Чувствам се безполезна. Ненужна. Сякаш за нищо не ставам, на никого не му трябвам...

- Спомняш ли си приказката за дървото, което било някакво кьопаво, па не ставало за нищо? Дърварите дошли и изсякли цялата гора, но него го подминали, защото за нищо не става. Всички други ги направили на мебели, огради, беседки, но това дърво си останало така както си е. Е? Какво му е лошото на това да си безполезен? Никой да не те иска за нищо? Така ти се отваря повече време и възможности да си на Бог. Виж какво, всяка ситуация има два начина да бъде погледната - като лоша или като добра. Всичко зависи от това какви очила ще сложиш. М? Нали? Ти днес по погрешка си сложила негативните, па сега мислиш, че виждаш нещо. Я махни ги и пак погледни.

Тя свали очилата и се засмя плахо. Погледна ме, а после и двете се засмяхме... Зачуди се малко, па избухна в лавинообразен освобождаващ смях.

В този момент, "по волята на Рама"... тя успя да победи тъмнината.

....................

Спомен за Джемиле Ахмед 

На 29.05.2021 г., малко по-малко от месец преди рожденния ѝ ден, беше блъсната от кола и... напусна този свят. 

R.I.P.