Please do not annoy the writer...

И така... изборът гравитира около къщата в Бистрица. 

Разбира се в понеделник ще дам още един шанс на Банкя, но ако и тогава работата се разсъхне по някаква причина, ще го приема за знак. Няма смисъл да каня К. на място, за което идват толкова знаци, че не е нашето... Та ето какво... Днес имахме уговорка с една брокерка, да ни покаже къщата в Банкя. Уговорката беше за след 15 часът и в 14:30 се обадих, за да потвърди точно в колко може да дойде да я покаже. 

Понеже жената не вдигна, а малко по-късно беше постоянно заето, ние с Ш. отидохме в Банкя - (П. и Д. ни закараха) с намерение да се обадим от там и да се разходим докато дойде часът за оглед. Добре ама на място вече, брокерката се обажда и ми обяснява, че трябвало да потвърдим, понеже тя вече си направила други огледи. 

Сега възможност има в понеделник, като ще трябва допълнително да уточним час. Дали аз не съм разбрала или тя - във всеки случай нещо се разминахме с тази къща. Чудя се дали изобщо да я гледаме, предвид това, че хазайката, която не живее в България, била скептична да ни я даде за целта, за която я искаме. Още на първото обаждане обясних, че ще бъде център за медитация, че ние имаме учител, който ще идва да води лекции и практики, че наред с това пет човека ще живеем тук и т.н. Не знам дали това не е знак - може пък Съществуването да ми показва, че това не е нашето място... 

И така, след като стана ясно, че няма да има оглед, а хората не бяха разположени към прибиране, дойде друго предложение: 

- Дайте да се поразходим тука. 

Добре - времето е хубаво, корона вируси в Банкя още няма... Що да не се разходим. Видях кафенета в паркчето, което е на центъра и си помислих - може пък по едно кафенце или чайче да ни дойде добре на компанията. Ще поседим заедно, ще пием чай или кафе ритуално, ще обменим хубава енергия - нали сме братя и сестри - ученици на един и същи учител... 

На П. му се стори неподходящо да сядаме в кафене. Продължихме между дърветата в парка... Намерихме пейка, па си седнахме - поне аз - чи квато съм стара, кръстът ме заболя... 

Д. се засили да се обажда на А. Той беше предложил да ни докара.... та тя почувства, че трябва да го информира какво става. 

Оказа се, че има погрешен номер на А. - вдигна й някаква жена... последваха коментари около това дали е била Булката или не е... 

Д. реши да свери номера, който има, с контактите на П... Той пък чоплеше нещо друго... Почна да става хаотично... 

Когато не сме всички фокусирани на едно, умовете се разпиляват и настъпва хаос. Осъзнавайки това отново ми текна идея да се съберем около някоя топла напитка - поне да правим всички едно и също... Колкото повече минава време, на мен все по-абсурдно ми става да стоя на едно място с хора, в условията на хаотични действия и безсмислен говор... 

- П, по едно кафенце да изпием заедно, м? Искаш ли? - предложих учтиво. 

- Добре, няма проблем - каза П. оглеждайки се за кафене. Па да се съберем около ритуала - си помислих... Ще си пием чайче, кафенце - който каквото иска, ще си говорим като братя и сестри или пък ще мълчим медитативно - нали сме ученици на един и същи учител... Д. ме изгледа недобронамерено. 

- П. да не ви е слуга?! - изсъска и лукаво завъртя главица... 
Ще й ползвате вие нейния П. да ви носи кафе!!! Ааайде де!!! Кви сте вие, ве!!! Той само на нея е слуга! А за приятелство, братство, единство и други подобни, дума не може да става!!! Отношенията могат да са само от вида: Господар - слуга!!! При условие, че тя е господарят!!! 

- О! Добре! - казах - П., зарежи кафето.

 Стана ми смешно, а после смешното доби леко тъжни отсенки. Станах и тръгнах към кафето. Минавайки покрай Ш. я попитах дали тя иска нещо. Да не си помисли някой, че съм слуга на Ш.? Изобщо не - слуга съм само на Бог!!! Само от приятелско чувство щях да й донеса и на нея каквото иска. Но тя отказа. В ума ми изплува таткото на К., с когото живях три месеца в Македония, в изключително антисептична среда. 

Ех сърце мое, помислих си, толкова си ме разглезил - общувайки денонощно единствено с голямото ти любящо сърце бях забравила за съществуването на тези дребни еснафски душици, маскирани като духовни търсачи и ученици, с които не е възможно дори човешко, а камоли приятелско отношение... 

Почувствах как една тъмна лапа се опитва да ми хване сърцето. Усетих, че начинът да се поддадеш на това е да се смалиш и да приемеш да се усещаш гадно, заради някакви еснафи-баджанаци, които се проявяват през някой от братята или сестрите. 

Вгледах се в "кой съм аз". Усетих това голямо силно нещо, което повече прилича да е нищо и което в последните месеци все по-силно усещам като себе си. Осъзнах, че имам избор да не се поддам на провокацията на тъмнината. Обидата съществува само ако има някой, който приеме да е обиден. Това е игра, която човек несъзнателно приема да играе. Ако се появи съзнание, може и да не приеме - беше казал К. 

Я па аз - да не би да съм се обидила. Сигурно да - беше ми дошла мисъл - реакция да се кача на автобус, да се прибера в Овча купел сама. Взех си кафе и се върнах при тях. Усетих дистанция - зачудих се какво правя аз с тези хора. Осъзнах, че все по-малко ме привлича да стоя някъде, където няма любов, няма сърце, няма приятелство... и пак се сетих за тати Джими. 

Непосредствената близост с него (с физическото му присъствие), която предполага живеенето там, липсата на комуникация и контакти с други хора, създават условия да се усещаш в рая. Там има само любов, светлина, нестихваща радост и блаженство. И те траят... и траят... И той не допуска други хора да му идват в рая, но не защото е лош или егоистичен, а защото те не могат да споделят рая с него. Могат единствено да домъкнат там техния ад....

В края на този ден вече беше въведено извънредно положение в България и засега търсенето на ново място, където да се изместим практически се замразява до идването на по-активни дни. 

God bless the world!

M.