Не знам каква е тази култура, ценности или може би е
навик, отношение, не знам как да го нарека - хората слагат на голяма почит
вдигането на шум, когато има критична ситуация.
Значи колкото повече шум вдигаш, колкото по-голяма гласност даваш на страха, на ужаса, на истерията, които преживяваш, толкова ти си по-отговорен, ангажиран и въвлечен. Тц тц тц тц! Айде бе!!
Не, това наистина хората го взимат за велика ценност.
Спомням си, нямаше и година откакто се бях омъжила,
един ден свекърва ми нещо се разболя, вдигна температура, не знам какво точно
беше, но си полегна така и каза, че не се чувства добре и няма да вечеря. След
като отхвърли предложенията ни да я закараме на лекар, да викнем бърза помощ и
всички останали възможности, които ни дойдоха на ум, ние с мъжа ми решихме, че
няма какво да направим повече за нея. А дори да има, тя отказва... значи сега
ще я наблюдаваме, а междувременно можем да седнем да вечеряме.
Алеле баща му такава патардия вдигна - как можем ние
да ядем, след като майка му е болна...
Добре - да кажем, че ние ще се откажем от вечерята. Дали на нея ще ѝ спадне температурата от това? Ако седим и си гризем нервно ноктите в очакване да се оправи, дали това ще ѝ помогне? На кой болен ще му стане по-добре ако кудкудякаш около него нагнетявайки напрежение?!
Нима един неспокоен човек може някому да помогне? Та той и на себе си не може да помогне!
Добре, могат да кажат, че тя е свекърва, за нея не ме
е грижа... Хората всичко разбират, па знаят кой за кого и за какво го е
грижа...
А детето ми? Когато се разбра, че трябва да се оперира
третата сливица на сина ми – е за него поне сигурно следва да ме е грижа.
В деня на операцията всички чакахме пред вратата на
отделението... Бях концентрирана, спокойна, тиха и медитативна. Усещах, че
детето има нужда от спокойна майка. Всички около мен обикаляха наоколо, пуфтяха
и създаваха излишен стрес. Може би само на тях им пука за детето ми?! Как пък
не!
След операцията си взех детето и си го закарах у дома
и дълго след това слушах славословия около това колко притеснена е била баба
му, колко е била уплашена, колко тежко ѝ е било че внучето го оперират бре!!
Майната му на внучето, ти бабата да видиш какво изживявала…
Ох не мога това аз. Мен мама и тати не са ме възпитавали в такива лиготии. Нас със сестра ми някак по-спартански ни гледаха, па не знам дали е от това или съм си такава, но никога не съм го виждала като голяма ценност това да слагаш своя страх в центъра на важността при всички кризисни ситуации.
Сега подобно поведение се наблюдава и по отношение на
войната. Не смееш да говориш за нея в контекст! Това трябва да ти е водеща тема
и желателно е някак да си в паника, да те е страх и на това му се вика
заангажирана заинтересованост. Колкото повече те е страх, значи толкова повече
ти пука за страдащите. Колкото повече ти пука, толкова повече паника вдигаш.
Ако не участваш в общата врява, ти си някой хахо. „Как може бе, не те ли е
срам, нямаш ли грижа за страдащите, в момента там умират хора...!!" Тц тц
тц тц. Колко точно бре, вас ви е грижа, че там умират хора? Да не би повече да
ви е грижа, че целия ужас и безумие на войната може да дойде и тука па да
закачи и вашия псевдо рахат?!
Продължават да не разбират хората.
Продължават да се драчат едни с други - до скоро за
пандемията, сега за войната...
Истерията продължава, само променя обектите над които
се фокусира.
Има една поема на Хафиз, казва:
Този свят е опасно място
и със сигурност ще погуби мързеливите.
Единствен спасителен сал тук е Любовта и Името.
Ще има войни, ще има болести, докато има неразбиране
за есенциалните неща. Тази проказа на безлюбие - злоба, алчност, амбиции...,
която отглеждахме от толкова време какво очаквахте да ни донесе? Райските селения?
Тези лекции трябва да ги научим, затова идват, затова се случват. Кудкудякането около това не е никаква ценност. Който може, ако може и с каквото може – нека окаже помощ. В Струмица една жена приела две украинки. Жената в малкия си дом, в който живеят петима души ги приела и тях. Познавали се от фейсбук. Ето реално действие в помощ на някого. Който може, с каквото може, ако може… Ако не може – нека се моли, нека медитира, нека направи връзка с Бог, нека спуска Божествените качества, светлината, тишината, мира – в момента отчаяно има нужда точно от това.
Един медитативен или до колкото е възможно спокоен
човек е с много по-ясна и бистра мисъл, с много по-изчистено и адекватно
поведение, в моменти когато трябва да се вземат сериозни решения и като цяло
може да помогне на някой в беда много повече отколкото ако е кукавица паникьор.
Не вярвам да има човек на тази планета, който би
подкрепил безумието на войната. Ако има такъв то той със сигурност не е добре с
главата. И все пак – ако това вече е факт, то вгледай се дали ти не си част от
нея. Дали войната, която се случва в теб, в него, в нея… не станаха причина да
този немир да избие и на външен план. И ако установиш, че не си фактор носещ
спокойствие и мир около себе си, то опитай се да бъдеш това, да носиш това, да
излъчваш това. Кой знае, може да заразиш повече хора около теб, а те да заразят
други и така мирът да се шири, а не войната.
Не си позволявайте лукса да си въобразявате, че
войната е някъде навън, в Украйна. Войната е в умовете на хората, затова избива
и във външния свят.
Войната се води в теб и е за теб. За всеки един! Ти
сега и тук трябва да се решиш на чия страна си. Дали ще подкрепиш силите на
злото или ще си на страната на мира, на любовта на ненасилието на
божествеността!
Да бъде мир и светлина във всяко сърце и душа!
Амин!
