Защото това е Твоят глас

В онова лято ходех всеки ден да се храня на Аладин-а. Техните сандвичи с фалафел бяха станали основната ми храна за близо два месеца и то ежедневно. Кой ще се занимава с готвене посред лято… Бяха ме запомнили и само като ме видеха знаеха какво ще поръчам. Когато често посещаваш някакво място, дори да е колкото за да си купиш фалафел, служителите те запомнят. Какво служителите, те и кучетата те запомнят. На такива места, около такива заведения по обяд можеш да видиш всякакви просяци и клошари. Там се извървяват маса народ, все някой ще им купи храна или ще им даде някой лев да си купят.

Няколко дни поред бях забелязала един човечец да се навърта пред павилиона. Беше на не повече от 55, обаче изглеждаше по-възрастен, смачкан и много мръсен. Не съм сигурна дали тялото му беше усещало мокротата на водата от последния дъжд насам. За сапун не става дума изобщо. Дори в най-големите жеги ходеше с дълго, омърляно яке. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки.

Оглежда се, гледа с надежда към всеки, който му се стори потенциална възможност, но от никого конкретно не иска. Поне не с думи. Един ден срещнах погледа му. Веднага извърнах глава. Човекът не сваляше очи от мен. Гладен е – помислих си. В сърцето ми се събуди желание да го прегърна, но прецених, че един сандвич ще му помогне повече от една прегръдка. Подадох му сандвича, който си бях поръчала за себе си. После се върнах на касата и си платих втори. Докато чаках да ми го направят се взрях в усещането. Боже, та аз се усещах готина вееееее. Ама толкова, толкова невъобразимо готина. Току що бях нахранила един просяк. При това без да ме е напъвал да му купя храна. На мен ми дойде вдъхновение да го направя – съвсем спонтанно. Иначе ги подминавам, когато почнат да ми навират пластмасови чашки по улиците, мрънкайки „мааа како, дааа даваш някоя стотинка мааа“.

Взех си сандвича и седнах на пейката. Потърсих с очи "моя" човек. Като се грижиш за някого, почваш да го усещаш свой. Нормално - влагаш енергия в него... 
Видях го отсреща на камъка до сергията от пазара. Ядеше точно като гладен. Онова усещане, че съм готина се усили. Ето – в момента някой яде този сандвич, защото аз, видите ли, съм му го дала. Я па аз… ма то бива готина бива, ама тва мойто е прекалено… 
В някакъв момент се усетих, че егото ми прави номера. Добре, добре! Купила съм сандвич на гладен човек. Няма защо да правя голяма работа от това. Станах и си тръгнах.

На следващият ден, както и всеки друг ден отново отидох за фалафели. Моя човек го нямаше. Огледах се, ослушах се – не го видях. После, докато си ядях обяда на пейката пред павилиона, той се появи иззад сергиите от пазара и застана прав, гледайки ме втренчено. 
Сигурно е гладен – помислих си. 
Свърших със сандвича и отидох на касата. Този път му купих пица. Отидох до него и го попитах

— Гладен ли си?

Той кимна с глава. Подадох му торбичката с топлата пица и си тръгнах. Отново бях преизпълнена с онова усещан, че съм готина.

На третия ден той вече ме чакаше. Още щом се появих, се залепи за мен с очакване. Умът му вече знаеше – тази ми купува храна. 
Като ме видя, просто дойде и зачака да му купя храната. Усетих се под натиск. Това, което чувствах предходните дни, го нямаше. На негово място се беше появило нещо друго, заради което не исках да го нахраня. В ума ми почнаха да се блъскат аргументи – "Еее, няма всеки ден да му купуваш храна? Ами айде сега, някой пък друг да му купи, няма да го осиновяваш…" Ей такива и всякакви от този сорт. Купих си фалафел и не седнах да си го ям на пейките пред павилиона, за да не седя под втренчения му, пълен с очакване поглед.

На следващия ден човекът отново се лепна за мен с надежда. Аз отново подминах и този път той дойде до мен, за да ми напомни, в случай че съм забравила. Направи някакви невербални намеци - жестове, че е гладен. Усетих отново онзи потрес отвътре. Сякаш някой ме натиска да направя нещо и заради това, че ме натиска на мен изобщо не ми се иска… 
Свих рамене и вдигнах ръце в знак, че не мога да му купя сандвич.

Тръгвайки си към къщи в ума ми се блъскаха въпроси: 
– Кво става ве Мария, нали беше готина? Да не ти мина? Що не му купуваш всеки ден храна, нима ти ядеш веднъж на няколко дни. Нима не знаеш, че хората се хранят няколко пъти дневно. 
Не, никаква реакция, никакъв вътрешен отклик. Не искам да му купя нищо. Следващите дни човекът беше там подпрян на парапета и чакаше някой да му вземе сандвич. Всички го подбутваха и подминаваха и никой не искаше да му купи. Ако направеше знак на някого – виж ме аз съществувам, купи ми храна – оня го поглеждаше така, както ако видиш разпльокана жаба и с погнуса отминаваше. За времето докато бях там никой не му купи храна. Дали ядеше изобщо, кога, как и какво, не ми беше ясно. Може би някои добри хора се грижеха за него и го хранеха от време на време.

Мина месец. Бях направила пауза с фалафелената диета. Не бях стъпвала там изобщо. Един ден отново отидох. 
Иии, познайте кого видях да проси там? 
Мда, точно той. Бяха ми минали филмите от преди месец и отново ми се прииска да му купя храна. Все пак сега той не ме натиска, не ме гледа с надежда… просто аз така искам. Поръчах направо два сандвича. Когато ми направиха единия, пристъпих до него да му го подам. Той ме изгледа сякаш ме познава от някъде, но не се сеща от къде.

— Гладен ли си? - попитах.

— Да, - каза той и грабна сандвича.

Върнах се да взема втория.

— К'во сме ти направили, та го храниш тоя? – измрънкаха дюнерджиите.

— Моля? – не бях сигурна, че точно разбрах какво значи това.

— Тоя стои тука по цял ден на главите ни заради такива като теб, които го хранят.

— Е, ами нали и той иска да яде…  - казах.

— Като иска да яде, да не пие по цял ден, а да иде да работи. Като го храниш, ти му позволяваш да седи тук по цял ден и да създава ситуации, да ръмжи и да налита на бой на хората… а те са ни клиенти. Плащат.

Обърнах се и изгледах просяка с недоумение. Тоя смачкан от живота човек, мръсен, неизбръснат, неугледен е налетял на някого да се бие?

— Вярно ли е това? -  Възкликнах. - Така ли правиш?

Той избърса носа си с ръкава на мръсното си дълго яке, намести каскета си, хвърли на младежите от павилиона един поглед, пълен с „майната ви“, обърна се като наритано куче и се отдалечи.

От тогава не съм ходила да ям фалафели………….

 Какво искам да кажа с тази история ли?

Поне три неща. който открие още - бонус да му са.
Едното е – забелязвате ли подбудите, с които правите нещата, които правите? 
Егото винаги участва. 
Дори в нещата, които си мислиш, че уж правиш за някой друг, пак ти си там, пак ти го правиш, пак ти си важният, пак ти си центърът на вселената, а тоя някой, който приема да направиш нещото за него, той просто е фонът, на който ТИ да блеснеш. В своите очи или в очите на другите – най-често в очите на кьоравите.

Не не, нищо не искам да кажа. Просто споделям наблюденията си…

Другото е това, че когато някой очаква нещо от теб, на теб просто ти напира да НЕ го направиш! 
Просто този натиск на очакването...

И третото е, че понякога правейки добро за някого, може да се окаже, че правиш недобро за някой друг. С други думи, човек не може да угоди на всички.

В такъв случай, кое е важното? 

Най-вече това да следваш вътрешното си усещане за правилно. Но не онова, което ще ти каже после колко си готин, па благороден, па 'намсикъв… Не! 
Слушай онова усещане, което ти казва да направиш това, което трябва да се направи, а после ще забрави за направеното. 
Защото този е гласът на това, което действително прави нещата да се случват. 
Защото този е гласът на единството с всичко и всички. 
Гласът на това, за което никой не е по-важен от никой друг, никой не е по-ценен от никой друг… 
Гласът на това универсално нещо, което се грижи за теб не повече отколкото се грижи за всеки друг. 

Защото това е Твоят глас.

 Такива ми ти работи...

М.

Не ми казвай, че луната свети; покажи ми блясъка на счупено стъкло!

Ако твоята страст и начин за творческо изразяване е писането, сигурно ще ти бъдат интересни (полезни не по-малко) тези десет съвета за творческо писане, на големите.

Много е вероятно ако пишеш да осъзнаеш, че някак тези неща ги знаеш. Само не си си ги дефинирал. Въпреки това - никога не е излишно.

Та ето съветите на писателите за писането:

1. Махай скучните части “Аз се опитвам да изрязвам пасажите, които читателите обикновено прескачат.” - Елмър Ленард

2. Eлиминирай ненужните думи “Пиши “по дяволите” всеки път, когато ти се иска да сложиш “много”. Редакторът и без това ще го изтрие и написаното ще излезе точно така, както трябва да бъде!” - Марк Твен

3. Пиши със страст “Изпълни хартията с дишането на сърцето си!” - Уилям Уърдсуърт

4. Рисувай картини “Не ми казвай, че луната свети; покажи ми блясъка на счупено стъкло!” - Антон Чехов

5. Пиши просто “Убедителното писане е сбитото!” - Уилям Стрънк Джуниър

6. Прави го, защото го обичаш “Пиши без да мислиш за плащане, докато не се появи някой, който да предложи да ти плати!” - Марк Твен

7. Научи се да приемаш критика “Трябва да знаеш как да приемаш отказ и как да отказваш предложения.” - Рей Бредбъри

8. Пиши постоянно “Количеството ражда качество. Ако пишеш малко, си обречен.” -  Рей Бредбъри  “Начинът да се определиш като писател е, когато използваш всяка свободна минута за писане. Ако не се движиш по този път, никога няма да напишеш нищо.” - Джон Ървинг

9. Пиши за онова, което знаеш… или за това, което искаш да узнаеш “Ако човек иска да има изчистен стил на писане, първо трябва да е наясно с мислите си; ако някой иска да пише възвишено - първо му трябва възвишена душа!” - Гьоте “Най-добре за писането се учи от четене.” - Лорд Актън

10. Бъди уникален и непредсказуем “Дължа успеха си на следното: възползвам се от всеки най-добър съвет, който ми дадат, и правя точно обратното на него.” - Честъртън “Постоянството е последното убежище на тривиалното.” - Оскар Уайлд

Listen to me and see me, because I am here only for You.

Когато ти писне от отношения.

Когато осъзнаеш, че от тях си видял само повръщано и наакано.

Когато дори без отношения ти повръщат отгоре защото..... защо да не!

Когато разбереш, че всичко това е един грандиозен маскарад, в който никой не е този, за който се представя, никой не знае кой е, но затова пък всеки знае какво иска и кого трябва да очисти, за да го получи.

Когато видиш, че бидейки част от този маскарад, ти си същият задник и само като такъв можеш да участваш в него.

Когато осъзнаеш, че в света на сънищата и представите можеш единствено да сънуваш и да си представяш, че живееш.

Когато единствената надежда да срещнеш Приятел остане надеждата да се събудиш..........

........................................................................

"Listen to me and see me,
because I am here only for You..."

Който е разбрал заблуждението на копнежите, ги оставя в миналото

Животът непрекъснато дава намеци, натвърдъци, указания подсказки - стига човек да иска да учи. Ако някой е настроен на чете знаците които животът му дава той по подразбиране е отворен да учи. На това му се вика мъдрост. 
Зрелите хора имат мъдрост и тях не е нужно животът да ги бие много. Те и от малко разбират. Другите.... е какво пък, дори да си разбрал някой житейски урок по трудния начин, пак добре е, че си го разбрал. Иначе може да се спъваш на един и същи камък животи наред... 

Ето някои от уроците, които на Рая й бяха преподадени - от упор :)

Комуникацията между хората е едно от най-трудните неща изобщо. Ако не си в хармония със сърцето на човека, чрез ума няма да успееш.

Разглеждай приоритетно своите интереси, не се стеснявай да бъдеш егоист. Във всеки случай е по-добре отколкото да се правиш на скапан алтруист особено ако не си такъв. Не се притеснявай да кажеш не. Когато твоето НЕ е истинско, може да се счита че и ДА-то ти ще бъде истинско.

Не очаквай да те харесват всички. Не само, че не е възможно, но и е зловредно. Всички тези хора с всичките им критерии – при това колкото хора толкова критерии. А ти си само един. И си това, което си. Не се притеснявай ако не отговаряш на нечии критерии за съвършенство. Да не говорим, че някои хора ако те харесват направо си е за притеснение.

Не губи време и енергия в това да оправдаваш непочтените действия на някого. Не се ангажирай с това да съдиш и преценяваш. Ако можеш да обичаш хората такива, каквито са - обичай ги. Ако нещо в някого не ти харесва, подмини. Не се спирай да го поправяш. Ние можем да работим над себе си. Над другия може да работи той самият.

Не очаквай от никого да те удовлетворява. Това е сигурен начин да си заработиш доживотно недоволство. Никой не е тук заради теб и не е длъжен да е такъв, какъвто ти го искаш. Всеки е тук заради себе си и трябва да прави това, което него го радва. Същото важи и за теб. Не се притеснявай да правиш нещата, които обичаш и остави това право и на другите.

Когато някой иска нещо, намира начин. Когато не иска – намира оправдания. Най-добре да не намираш оправдания за твоето нещастие. Може да звучат правдоподобно, но не помагат да промениш нещата. Промяната идва с действие. Мрънкането само хаби енергия, но не води до нищо градивно.

Не планирай – действай. Най-често нещата не стават според плановете ни. Те стават...  както станат.

Не се самосъжалявай. Най-големият враг на самотния е самосъжалението. Докато разчиташ на някой друг да те направи щастлив, ще даваш шанс на самосъжалението и ще се изживяваш като жертва. Който е разбрал заблуждението на копнежите, ги оставя в миналото си.

.......................

Такива ми ти работи...

M.

Добре дошла госпожице Пролет!

Ииии това беше то!

Студеното си отиде.

Зимата ще намине да си вземе довиждане с нас към края на месеца, но е обещала да се държи прилично - ще бутне температурите съвсеееем мъничко.

Няма да правя да изглежда сякаш не обичам зима, или пък че предпочитам пролет.

Недай Боже!

Всичко в Божието Творение ме радва безкрайно.

Обаче...

Огледайте се само!

......

Оживлението на събуждащите се от зимната летаргия хора.

Пъстрата палитра от цветове в градините и красивият рисунък на килимите от цветя по полянките.

Вибриращият копнеж в клоните на дърветата, очакващи новите си премени.

Влюбената песен на птиците, огласящи събуждащата се природа. 
Дори и смръщеното небе, изстискващо прането си от сиви облаци, а после златният порой от слънчева светлина, къпещ земята.

Пъстроцветната дъга и ароматът на свежест изпълващ простора...

Приказка...
...................

С пролетно вдъхновение и много обич от мен!
М.
:)

Довиждане госпожа Зима

Благодарим ти за снеговете, студовете и виелиците.

За уюта на живия огън в печката.

За нощните фиести на танцуващи снежинки под лампата пред прозореца.

За пухкавите кожухчета по дърветата и белите одеалца по покривите на къщите...

Ще те чакаме пак догодина.

А сега...

Добре дошла госпожице Пролет!

Озари синевата.

Танцувай в сърцата.

Събуди съществата.

Залюлей ни под дъгата.

Оцвети сивотата.

Изтръгни тъмнината.

Запали Любовта и Светлината.

И съживи тишината.

..........................

Че комай вече доста дълго се задържа тая зима в душата...

.....

От все сърце 

М.

It's a good day

"Нали реших, че ще бъда щастлива - и сигурно съм. Просто трябва да помня това." - Скарлет 

Щастието е въпрос на избор. Ние избираме как да изживяваме моментите си и на кое в живота да даваме важност. Това, към което насочиш вниманието си, мислите си, чувствата, емоцията си, това се уголемява. Затова ако ти е сдухано, огледай се къде си се вложил... 
Може да не е най-подходящото място за инвестиция на жизнен потенциал. 

"Животът продължава. И то много хубав живот"- Скарлет (Ал. Рипли)

Понякога е достатъчно просто някой да ти го напомни. 
Радвам се, че днес, за теб, този някой бях аз.

Love 
M

Детската ти версия е по-мъдра от възрастната ти....

"Лесно беше като бяхме малки - ако някой не те харесва, хлопнеш го с лопатката, хвърлиш му малко пясък..."
Четох го това някъде и се замислих... 

Като дете пукаше ли ми дали някой ме харесва? 

Даже не знаех дали някой ме харесва или не ме. 
Изобщо не ми е възниквал такъв въпрос. Изобщо не съм се възприемала като нещо отделно от околния свят, за да се интересувам как той ме възприема. Като деца сме по-интегрирани, още нямаме его-психика. Като дойде пубертетът, идва суетата, идва "аз и другите", идва как ме виждат те и как съм аз... и цялото лицемерие на социума неусетно влиза в теб и ти ставаш неузнаваем.
Спомням си, че ми възникна веднъж такъв трепет по отношение на един батко Борис, който живееше на втория етаж. Какъв батко, той е бил колкото баща ми, но това значи 25-6, така че баш батко. 
Та един ден той беше излязъл на двора пред стълбите на техния етаж (била съм на 6-7). 
Беше извадил дърводелските инструменти и работеше върху някакви дървета пред стълбите. Живеехме в къща. Аз го харесвах. Обичах компанията му. Всъщност да се мотая около него, защото той беше много приятен - хубав и миришеше хубаво... 
И така аз седнах до него и докато го чакам да ме забележи, за да почне да си говори с мен, хванах да рендосвам... грапавата циментова повърхност на площадката пред стълбите с новото му ренде. Много старателно така! С ентусиазъм!
По едно време той ме видя и направо го втресе. 
Чисто новото му немско ренде!! Тая малката пикла старателно го захабява на цимента. Ужас!
Грабяса го от ръката ми и като ужилен подскочи назад. После се усети и стана по-мек. Каза: 
- Мими, ти си умно момиче, как може да правиш такива работи?
Зачудих се какво толкова съм направила. 
И понеже не разбрах, че рендето е било в опасност в ръцете ми,  в мен възникна някакво такова чувство гадно. Като да си се изакал на неподходящото място.

Станах и си тръгнах. Не знам... Като ти се карат, тогава как може да си говорите приятелски? Самият този факт, че ти се карат, те поставя по ниско от тях и единството е нарушено. От друга страна пък, да му захабяваш ножовете на рендето, търкайки с него циментовия под... Ми то си за бой, не за кавга. 
Дали го приех лично или не, не мога да кажа със сигурност, но със сигурност го запомних. Остана в мен. Даже сега... Тази негова емоция на страх за рендето и как я хвърли в мен директно... 

(Негативните усещания, вибрации, много ефективно те ориентират към егото, заради усещането за разделеност, за аз и ти, които пораждат.
Любещите водят към единство.)

А сега? Как е сега, когато вече имам его на възрастен. Сега е така: Ако някой не ме харесва, оставям това да си бъде негов проблем. Изобщо не му влизам у филма.

Освен ако не е някой, с който се налага поради някаква причина да се виждаме, да има отношения.

Ако такъв не ме харесва... е понякога може да ми дойде вдъхновение да го хлопна с лопатката, да му нахлупя кофичката на главата... Поне да знам за какво не ме харесва!

Така де: вече съм голяма!

Такива ми ти работи тия дни...

М.

Happy women s day

Честит 8 март на всикчи красиви слънчеви души в женски тела.

Обичайте! 
И не просто това!
Станете Любовта!

А после вървете и залейте земята със Себе Си.

Този мъжки свят отчаяно се нуждае от Любов.

Точно тази, която жените с тяхната ефирна същност могат да му дадат!
...............
Защото

"да имам пълно знание за всички неща 
и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - 
щом любов нямам, 
нищо не съм."
....

Да бъде!

Love 
M.

Честит празник мамо!

Случи ми се преди години...

Сънувах сън, в който изживях нещо....

Няма да го разкажа сега. Може би някой ден. Сега само ще кажа, че този сън ми смени цялата матрица на усещания за света и хората...

От този момент нататък, аз сякаш повече не виждах мъже и жени, стари и млади, красиви и грозни, тънки и дебели и т.н. Виждах само същества. И изживявах и себе си така. Същество.

Осъзнах, че ние всички сме същества, въплътени в тела и понеже телата ни са с пол, ние живеем като това, което предполага полът на тялото. Но знам също, и че ние сме много повече от тела и полът е само един от аспектите на това съществуване...

А то самото по себе си е толкова многоизмерно...

Въпреки това в тази красива игра на същества, облечени в роли на мъже и жени, днес  тези, които са жени ще празнуват празник на майката и жената. 

А тези, които са мъже ще ги поздравяват.

Направо смайващо!

Днес цял ден ще бъда жена и ще приемам поздравления от всички мъже, които ме обичат или са ме обичали - освен ако не са ме забравили. :)

Има един мъж, на когото съм майка... :)

А има и едно същество, на което на този ден съм изключително щастлива да кажа - честит празник мамо!

Тя е умна

Тя е добра

Тя е благородна

Тя е щедра

Тя е нежна

Тя е грижовна

Тя е прекрасна

Тя е... Мама!

Спомням си един ден едно момче каза на сина ми - представяш ли си, майка ти е единствения човек, който те обича още от преди да се родиш, и ще те обича винаги, независимо какво се случва в живота ти. Хора може да те обичат заради нещо и да те разлюбват за нещо, но майка ти ще те обича винаги, независимо от всичките неща, без никакво условие, само защото съществува.

Е, ми... не е далече от истината.

Казват, че любовта на майката е най-близка до божествената. 

Може би е така. В този свят на себични отношения, майчината е най-безсебичката възможна човешка любов. И само Бог ни обича повече от нея.  

Затова - сърдечен поздрав на моята прекрасна майка.

Както и на всички майки на света.

Изобщо - честит празник жени!

Независимо дали имате деца или нямате, вие носите майчинския аспект, който Съществуването е заложило във вас.

Затова обичайте!

Обичайте без никакви задръжки!

Обичайте колкото сърцето ви е способно да обича.

И не подбирайте мои деца-твои деца, защото бидейки майки, всички деца са наши.

В този ден на майката и жената, поднасям моята искрена сърдечна благодарност на Този, който заложи Своята Любов в сърцата на жените и ни направи проводници на Неговата Любов, за да може да обича чрез нас в ролята на майка, в ролята на жена, както и във всички роли, които е сътворил заедно с това съществуване!

От все сърце и с обич!

М.

Телеграми от Пролетта

Март!
Противоречиво време, противиречиви емоции, противоречиви чувства...
.............................
Обаче!!
................
Кокичетата и минзухарите все по-настойчиво засвидетелстват деликатно присъствие. 
Енергиите на съзидание се раздвижиха в природата...
Пък и в хората... 
....................
Без майтап - пролетта, ей на, вече чака зад завоя...
Честит първи март brothers and sisters!

Пожелавам ви слънце!
И отвътре и отвън...

:)
М.