Да убиеш присмехулник - Харпър Ли

Присмехулник е птица - (mocking bird), която пее, имитирайки гласове. Харесва ми идеята за заглавие. Обичам двусмислени заглавия. Загатват за повечеизмерност на книгата. Книгата излиза през 1960, когато нейната авторка - Харпър Ли - е на 33. 

Това е нейният единствен роман за цели 55 години. През 2015, една година преди да напусне този свят, Ли издава втори роман - "И страж да бди на пост". 

Действието се развива през 1935 година в Мейкомб щата Алабама. Пише от името на осемгодишната Джин-Луиза Финч, дъщеря на 48 годишен адвокат. Силно подозирам, че това е тя - през 35-та е била точно на осем.... Пресъздава атмосферата на трийсетте години на миналия век в Америка. Разбира се вечният контраст черни и бели, и неприязненото отношение помежду им.... Психологията, моралът, социалният живот на малкия град в Америка в онова време...

Критиката определя книгата като едно от най-забележителните произведения на американската литература - печели награда Пулицър, а Великобритания я признава за най-добрия роман на всички времена. 
Аз лично не успях да се свържа съвсем с повествованието. Интересът ми беше хванат чак към 250 страница и до края четох внимателно. Това не значи, че книгата не е интересна разбира се. Това просто значи, че този стил на писане не пасва на моя вкус към динамично-драматични истории, разказани с емоционален размах. :)

Харпър Ли

Книгата постига невероятен читателски интерес още в годината на издаването си и носи сериозни финансови приходи на авторката. Въпреки това тя не се отказва от семплия живот, който води преди да стане богата. Това особено много ми хареса в нея. Да не се самозабравиш в резултат на постигнати слава и богатство говори за наличие на духовни ценности и истински качества на човека. 

Хареса ми непосредственият начин на изразяване, присъщ на децата - все пак разказът е от гледната точка на дете. Има една невинност, простота и красота, която се запазва до края. Не ми хареса преразказването. Когато се предава разговор между двама или повече хора, повече харесвам да бъде директно с пряка реч, отколкото преразказано от трето лице и в минало неопределено време, но може би това е просто стилът и почеркът на авторката.

Спокойно може да бъде и четиво за юноши. 

М.

Толкова близо, колкото са те допускали мислите ти?

Страхуваш ли се?

Случвало ли ти се е да заспиваш с онова разяждащо усещане за безсмислие. Сякаш всичко, което правиш, което другите правят, което някой някога е правил всъщност няма смисъл?

Опитваш се за заглушиш този страх цял ден. Опитваш най-посветено, с хаотични действия, празно размотаване, прахосване на безценното време на твоя живот в безсмислени срещи с хора, които не обичаш, в говорене на празни приказки, които нищо не ти значат. Мислиш си, че убиваш времето, без да осъзнаваш и за миг, че всъщност то тебе те убива.

Виждал ли си се скоро в огледалото?

Спомняш ли си детето, което беше? 

После юношата, после младежът (девойката)… 

После младият мъж (жена)… 

Ако имаш късмет да влачиш по-дълго това тяло на тази земя, може да се видиш и като старец… 

А замислял ли си се над това защо е всичко това. 

Кой всъщност се ражда, живее, остарява и умира? 

Вглеждал ли си се в живота отблизо?

Толкова близо, колкото са те допускали мислите ти?

............................?

Ммм?

Понякога белият лист единствен може да те изслуша

Има голяма трудност в това да кажеш на някого нещо, и той да те разбере така, както го казваш.... 

Много често говорейки с човек изпитвам непреодолима трудност да му кажа... 

да стигна до него.... 

и след разговора ми остава кофти вкус на недоразбраност.

Сякаш има една непреодолима, невидима преграда, която никога не пада... 

Сякаш има непреодолими, невидими бариери, които никога не се вдигат. 

Сякаш нямаш достъп до сърцето на човека, и с тъга откриваш, че между умовете на хората никога не може да се постигне близост. 

Понякога единствено белият лист може наистина да те разбере...

Sad М.