Букет от глухарчета

"Всъщност въобще не съм впечатлен от човек, който може да превърне пода в таван или огъня във вода. Истинско чудо е, когато някой може да освободи себе си дори само от едно единствено негативно чувство."

Лераб Лингпа - будистки учител

Затова вместо да се ядосваш на някого, подари му букет от глухарчета. 
Да си ги...

М.

Е*а си мамата!! (четвърта сравнителна възходяща степен)

"Струва ми се, че най-лошото е, когато тайната остава заключена в тебе, не поради липса на разказвач, а поради липса на слушател, който да те разбере."

Стивън Кинг

- Какво пишеш? - попита той.

- О, нищо специално, не е важно - казах - чувствайки се изцяло неподготвена да покажа първия си сурово нахвърлян текст, без нито една редакция. Все пак той разбира от текстове, самият той пише, вече само за кеф, но преди е работил в редакцията на известна медия в Македония и наистина има усещане за текст.

- Искаш да ми покажеш? Дай!

- Добре, ето. Но вземи под внимание факта, че това ми е сурово нахвърлян текст - по-скоро записки, отколкото нещо, което е готово за рецензия.

Той мъдро ме погледна иззад очилата и се усмихна загадъчно. Зачете. Наблюдавах как се изменя изразът на лицето му, как добива все по-вдъхновено излъчване....

- У пичку материну!!!!! - спонтанно възкликна. После ме погледна и забелязвайки стъписаната ми физиономия, каза:

Знаеш ли, сърбите казват, че има четири вида сравнителни степени. "Хубаво", "По-хубаво", "Най-хубавпо" и... "У пичку материну!!".
Това на български вероятно би прозвучало като "Е*а си мамата!!"

.......

Исках да кажа, че знам за какво говори Стивън Кинг...

М.

Старата душа

1. Старата душa подхожда към връзката, мислейки как ще израсне в нея, а не какво ще получи от нея. За старата душа всеки човек е учител, а всяко преживяване – урок.

2. Старата душа търси някой, с когото да общува на различно, по-дълбоко ниво. Тя не иска просто някой, с когото да запълва самотата си. Иска някой, който да докосне сърцето й и който да отвори сърцето си за нейното.

3. Старата душа обича всеотдайно и страстно, но заедно с това има нужда от лично пространство и време само за себе си. Тя би направила всичко за другия, но не и да обезличи себе си.

4. Старата душа иска да се свърже с партньора си на ментално, емоционално, духовно и сексуално ниво. Ако нещо от това липсва, Старата душа знае, че това просто не е партньорът за нея.

5. Старата душа не се страхува да излезе от една връзка. Тя знае, че всичко в живота се случва с причина и всяка стъпка те доближава до целта. В случая – до човека, с когото е писано да бъдеш.

6. Старата душа знае, че истината е в малките, в простите неща. Тя не се впечатлява от скъпи подаръци, а от неочаквани дребни изненади, които показват, че другият е помислил за нея.

7. Старата душа иска да говори с партньора си за всичко. Тя не обича да премълчава, когато има проблем. Ще „дълбае” неуморно, докато не стане ясно откъде се е появил този проблем и къде всъщност се крие неговото решение.

8. Старата душа е склонна да дава безброй шансове на другия, защото вярва, че хората наистина се променят. Стига да получат шанса за това. Старата душа ще обърне гръб едва тогава, когато се убеди, че другият не просто не може, a не желае да се промени.

9. Старата душа обича „старомодните срещи”. Ходенето на кино, хубавата музика, запалените свещи на вечеря… Всичко това разпалва любовта на Старата душа.

10. Старата душа умее да обича. Истински.

Автор: Брианна Уиест

Каква атмосфера създаваш около себе си

Питали един суфи - Как се разпознава дали един човек е духовен? По това, което говори, по това което прави....? По какво?
- Нито по това, което прави, нито по това, което казва - отговорил суфито - ще го разпознаете по това каква атмосфера създава около себе си. Човек може да имитира духовност на думи, може да имитира духовност дори на действия, но не може да преправи това, което излъчва и атмосферата, която създава около себе си.

Искам да кажа, че ако си кактус, не можеш да се правиш на роза. Да имаш бодли не е достатъчно. Роза има и нещо друго.

Няма и нужда!!
Просто бъди си кактус и помни, ако Бог е искал да има само рози, е щял да създаде само рози. Очевидно е искал да има рози, но да има и кактуси! Така че бъди си кактус цялостно и пълноценно, без значение дали има някой да те види и да те похвали или не. Има място за всички под небето. И за рози, и за кактуси, и за детелини...

Благословена сряда приятели
М.

Приказка за Старата година

от Максим Горки

В последния ден от своя живот, преди да се завърне към Вечността, Старата година устройва нещо като тържествено посрещане на своята приемница - събира всички човешки Качества и беседва с тях до 12 часа, до момента на своята смърт, до момента на раждане на Новата година.
Ето, и вчера беше така - вечерта на гости при Старата година започнаха да се събират странни и неопределени същества - същества, чиито имена и форми са ни познати, но чиито същности и значения още не можем да си представим съвсем ясно.
Най-рано от всички пристигна Лицемерието под ръка със Смирението, след тях важно пристъпваше Честолюбието, почтително съпровождано от Глупостта, а след тази двойка бавно вървеше величествена, но изтощена и очевидно болна фигура - това беше Умът и макар в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше гордост от себе си, имаше повече мъка от собственото му безсилие.

След тях вървеше Любовта - полуразсъблечена и много груба жена, с очи, в които имаше много чувственост и нито искра от мисъл.
Разкошът, който я следваше, предупредително шепнеше в ухото и:
- Любов! Как си се облякла! Нима такъв костюм подобава на твоята роля в живота?
- Ба! - откликна Празномислието. - Какво искате от Любовта, господине? Винаги сте бил и ще си останете романтик, ето какво ще ви кажа. Според мен, колкото е по-просто, толкова е по-ясно, толкова е по-добре и аз съм много доволно, че успях да смъкна от Любовта покрова на фантазиите, в който я обвиваха мечтателите. Ние живеем на земята, тя е твърда и цветът и е мръсен, а небесата са толкова високо, че между тях и земята никога няма да има нищо общо! Не е ли така?
А самата Любов мълчи, езикът и отдавна е почти ням, няма ги предишните горещи слова, желанията и са груби, а кръвта - рядка и студена.

Яви се също и Вярата - разбито и колебливо същество. Тя метна един поглед, изпълнен с непримирима омраза към Ума и неусетно се скри от очите му в тълпата от гости на Старата година

След нея се мярна като видение Надеждата, мярна се и изчезна някъде.
Тогава се яви Мъдростта. Тя беше облечена в ярки, леки тъкани, украсени с множество фалшиви камъни и костюмът и беше толкова ярък и блестящ, колкото самата тя бе тъмна и печална.
И ето че пристигна Унинието и всички ниско му се поклониха, защото то е на почит у Времето.
Последна пристигна Правдата, свита и съсипана, както винаги, болна и печална, тя тихо и незабелязана от никого се промъкна в ъгъла и седна там.

Излезе Старата година, погледна гостите си и присмехулно се ухили.
- Здравейте и прощавайте! - заговори тя. - Прощавайте, защото умирам, както е написано от Съдбата. Смъртна съм и се радвам, че съм смъртна, защото, ако продължа да съществувам и един ден още, не бих могла да понеса мъката на бледия си живот. Толкова е скучно да съм жива, като си имам работа с вас непрекъснато! Искрено ви съжалявам, вие сте безсмъртни. И още повече съжалявам, че в деня на раждането ми всички бяхте много по-силни, свежи и цялостни, отколкото днес, в деня на смъртта ми. Да, аз искрено ви съжалявам - всички вие сте страшно изтъркани от хората, обезцветени, омачкани и толкова подобни един на друг в своето уродство. Вие ли сте това - човешките Качества? Вие - без сили, без цвят, без огън! Съжалявам и вас, и хората!

Старата година се усмихна и после, след като отново огледа гостите, попита Вярата:

- Вяра! Къде е силата ти, караща хората да вършат подвизи и одухотворяваща живота?

- Той ме ограби! - глухо каза Вярата и посочи Ума.

- Задължен съм й, че досега хората все още вярват в моето могъщество. Но в борбата с нея изхабих най-много от силите си! - гневно откликна Умът.

- Не се карайте, нещастници! - отново безстрастно се усмихна умиращата старица и като помълча, добави: - Да, страшно бледи и изпити сте всички вие. Каква ли мъка е да бъдеш човек и да трябва да си има работа с вас ден след ден в продължение на много години? Кой там утвърдително клати глава? А, това си ти, Правда! Все такава ... не на почит у хората ... Е, какво пък? Прощавайте, бивши спътници мои. Прощавайте, нямам какво повече да ви кажа ... Но ... сред вас не виждам някого? Да? Къде е Оригиналността?

- Нея отдавна я няма на земята - измъчено отвърна Правдата.

- Бедната земя! - съжалително каза Старата година. - Колко ли й е скучно! Жалки и безцветни са хората, ако са загубили оригиналността на думите, чувствата и постъпките.

- Те даже костюм не умеят да си скроят, такъв, че поне малко да прикрива уродството на формите им, лишени от древна красота - тихо се оплака Правдата.

- Какво им е? - замислено попита Старата година.

- Загубиха желанията и останаха да живеят само с похоти ... - обясни Правдата.

- Нима те също умират? - изненада се Старата година.

- Не - каза Правдата. - Те още живеят. Но как живеят? Повечето по навик, някои от любопитство, а всички - без да си дават сметка, защо именно живеят.

Старата година хладно се засмя.

- Време е! Още минута и ще удари моят час - часът на моето освобождение. Тръгвайки, ще кажа още ... Аз съществувах и установих, че това е много тъжно. Прощавайте още един и последен път. Съжалявам ви, съжалявам, че сте безсмъртни и ви е недостъпен покоят. Дъщеря на Времето - аз съм безстрастна, но все пак съжалявам вас и хората. Първият удар! Два ... Какво е това?

Като удари два пъти, часовникът спря да бие.

С изумление всички се вгледаха в него и видяха странно нещо.

Някой, с крила на главата и на краката, стоеше при часовника, прекрасен, като боговете на Елада и като придържаше с ръка минутната стрелка, гледаше Старата година в очите, гаснещи в предчувствието за смъртта.

- Аз съм Меркурий и съм пратен тук от Вечността - съобщи той. - Тя каза - за какво са й на Новата година вехти хора? Кажи им, че Нова година няма да има, докато не се родят нови човеци. Да остане с тях тази, която вече беше, само да се преоблече от саван в моминска рокля и да живее ...

- Но това е изтезание! - каза Старата.

- Оставаш ти! - непреклонно повтори Меркурий. - И докато хората не обновят философията и чувствата си, оставаш с тях, Бабче! Така каза Вечността - живей!

И той изчезна, посланикът на Вечността... И когато изчезна, часовникът хвърли в тишината на изумлението десет глухи удара.

И Старата година, умираща с тържество, остана да живее с Унинието, скръбно усмихвайки се в неговото сбръчкано лице.

Тихо и печално се разотиваха гостите на Старата година.

И Надеждата, тръгвайки, мълчеше, а Лицемерието, изписало на лицето си мъка, се заиграваше с Празномислието, говорейки с него нещо за Ума, нещо за Търпението и говорейки, се страхуваше да не би Унинието да дочуе речта му и да го порицае за нея.

И накрая всички си тръгнаха.

Остана само Старата година, вече преоблечена в роклята на Новата. Да, и Правдата - винаги и навсякъде последна.

Максим Горки