Неръкотворна красота

Неръкотворна красота

Късно снощи се бях заринала във файловете на настолния ми компютър да го чистя от ненужни инфо. Оказа се, че има много... Бях седнала на земята във възможно най-неудобната поза, но когато си се захванал с нещо, което е „особено важно“ така да се каже, няма време да се глезиш да си устройваш удобства на тялото J.

В някакъв момент Шуки дойде в стаята и с особен възторг в гласа, ми каза:

„Ела да ти покажа нещо, ела с мен.“

„Какво има“ – попитах с надеждата ,че то може и да се обясни, не е нужно да го гледам. Така де, нали съм потопена в съдържанието на компютъра си.

„Ела ела, ела да видиш.“

„Аха, важно е“, си казах и станах и отидох с нея в другата стая.

Тя вдигна щората и погледна през прозореца. Явно гледката през стъкло не й хареса и тя направо отвори прозореца.

„Виж“ – каза и се отмести от отворения прозорец.

„Какво? Какво да видя?“

Показах се навън. Студеният декемврийски ветрец приятелски ме близна по лицето. Видях обичайната гледка, която се вижда през прозореца в хола късно вечер. Бензиностанцията отсреща, спирката на автобуса, двама трима смръзнали пътници, които нервно пристъпваха от крак на крак. Високият блок отсреща...

Ахаааа... зад и над него... това е искала да ми покаже.

Мъничката ми прекрасна фея, с романтично сърчице на типичен рак... Магическата гледка я е докоснала и тя е поискала да я сподели с мен. Сърцето ми се изпълни с толина.

Нощната пълна луна накара ума ми да спре.

Уникалният светещ диск, с мистичен ореол около него блестеше на фона на тъмното нощно небе като скъпоценно украшение загатващо тайнствена мистерия.

Около нея на големи разстояния, с балетна стъпка, бавничко  танцуваха малки прозрачно бели петна, които трябваше да са облачета, но по-скоро приличаха на малки сферични кълбета сивкаво сияние. Те само добавяха към мистичния облик на картината . Почувствах се като в картина на Ван Гог.

Не, не. Още по красиво – като в картина на Кану...  

Всъщност бях поканена в картина на Бог...

Облачетата се движат и с това картината се сменя във всеки един момент. Добива нови очертания, разкрива нови измерения и открива нови светове. Невидима ръка рисува нови и нови причудливи форми, които преливат една в друга разказвайки приказки на тайнствен език. Магическа реалност, непрекъснато сътворяваща себе си и изчезваща в същото време.

"Какво ще кажеш – харесва ли ти?" – гласът на Шуки ме извади от захлъцналото състояние,  в което ме беше всмукала картината на нощното небе над Овча купел.

"Ъъъ.... wooow…"

Изведнъж осъзнах колко е беден езикът. Колко е неспособен да предаде това, което цялото ми същество усещаше и излъчваше докато съзерцавах гледката.

"Да, много е красиво" – се чух да казвам, осъзнавайки, че това, което казвам е едно далечно, мноооого бледо подобие и по никакъв начин не може да нарисува това, което видях.

„Какво друго е умът, ако не този полъх в клоните на бора, нарисуван с туш.“

Това изречение на Иккю, което бях чула от Кану изригна в мен не просто като думи, а като вътрешно състояние, като атмосфера и усещане...

Тази красота, която ни обкръжава е толкова величествена по своята същност, че ако случайно се окажеш с ум потопен в нея, осъзнаваш колко е беден езикът, колко са импотентни думите, и колко е нищожен целия арсенал на ума, с който жонглираме през цялото време, докато говорим, без реално да казваме нищо.

А разбирайки това, просто го оставяш на мира и се потапяш в мига.

Снимката е на пълна луна от интернет.

Както всеки път в такива моменти съм прекалено неадекватна, за да хвана фотоапарат....

Поклон пред красотата Ти, о Възлюбени!

Сърцето ми завинаги е Твое!

М.