Още от дете наблюдавам един интересен феномен. Всеки път около празник –
като да кажем нова година, в атмосферата започва да витае едно характерно
напрежение. Завихря се голяма суетня, врътня и мотня (от глагола мотам се). Не
знам дали има такива думи. Ако не – аз ги въвеждам J
Като дете не си много наясно кое как и защо така и просто гледаш къде си
попаднал и как възрастните правят нещата. Предполага се, че те, тъй като вече
са тук доста преди теб, знаят кое как се прави и се стараеш да учиш от тях.
Обаче сега като се замисля, по-скоро те могат да се учат от децата как трябва
да се живее и как трябва да се празнува.
Защо ли? Защото едно дете например не чака да стане нова година, за да
празнува. То празнува всеки един момент.
После детето също ще стане възрастен и ще изгуби тези умения, но докато е
дете, повярвай ми то я знае тайната.
И така, докато бях дете, наблюдавайки възрастните, осъзнах че те не знаят
как да се радват. Мислех, че това е някаква всеобща болест на тяхното поколение,
затова като станах тийн една нова година отидох да празнувам с връстници.
Мислех си – ей сега най-после ще изживея споделен празник с хора, които знаят
как се празнува. И не че съм имала някакъв специален концепт за това как се
празнува, но със сигурност знаех, че не е така.
Заминахме ние за една вила в планината. Вилата беше на родителите на този
младеж, който ни събра.
Интересното беше, че вилата беше подготвена като за празник с... една
огромна маса по средата на стаята, която се предполагаше, че ще ни събере
всичките.
Тя беше първото, което ти приковава вниманието, когато влезеш в стаята. Гледах я и се чудех защо са я
изтипосали в средата. Нали няма да сме с
възрастните... Кой ще яде и пие толкова...?! Ние ще се веселим, ще се кефим на
това да сме заедно и ще споделяме взаимно радостта, ще танцуваме, ще пеем, а за
това дори не е необходима маса. Кой
го е грижа за храна!? Добре, малко някъде може да има за като огладнеем, но
защо всичко отново трябва да се върти около това?
Харесах си един стол в дъното на залата, седнах и тихо зачаках да дойдат
другите...
Останалата част от екипажа, с който щях да посрещна новата година надойдоха
на тумби. Всеки носеше нещо за ядене. Домакинът,който иначе се беше подготвил с
храна, също беше в кухнята да я готви, а всички, които идваха, се стичаха към
сакралното място да му помагат.
Получи се така, че цялата група се натика в кухнята и се започна едно дълго
и напоително суетене около манджата.
Аз седях на масата сама. След малко някакво момче дойде и седна до мен.
- Ти какво правиш тук? – опита да ме заговори.
- Седя. – казах без да го поглеждам.
- Защо не дойдеш в кухнята при другите?
- А другите защо не дойдат тук при мен?
- Ами те подготвят вечерята...
- Всички?
- Е, ми... – той се засмя смутено. - Не ти ли е скучно сама?
- Не. Добре съм. – казах без да давам вид, че искам да го задържа да остане с
мен на масата.
Изглежда, че му стана скучно с мен и се върна при останалите в кухнята.
Малко преди да стане 12, готвачите един по един започнаха да изпълзяват от
кунхята, носейки чинии с храна. Отрупаха масата, седнаха, казаха наздраве и
почнаха да ядат, да пият, да вдигат шум...
Зачаках да усетя енергията на тишината, на споделеността. на единството, на
любовта, на взаимността... Сигурно ще се появи в някакъв момент... може би след
като се нахранят...
Не можех да повярвам. Повтаря се същата истерия. Защо? Нали не съм с
възрастните? Защо яденето отново взима ключовата позиция и всичко около него
трябва да се върти. Нали ние сме млади, нали за нас е по-важно да сме заедно,
да е весело, да се радваме, да... отколкото да се натъпчем с храна и да седнем
да грухтим пред телевизора...
Осъзнах, че и младежите не знаят как да празнуват.
Не защото не са знаели докато са били деца, а защото са възприели начина на
възрастните. Повярвали са, че това е празникът – най-напред да се блъскаш с другите
в магазина да напазаруваш тонове храна, после да се претрепеш докато я
приготвиш, накрая да отрупаш масата с нея, за да се усети изобилието... и в
сакралния момент да седнеш да се натъпчеш с нея, после да легнеш на дивана и
дремейки да храносмилаш цяла нощ всичко, което си погълнал, не защото си бил
гладен, а защото го има.
Години наред наблюдавах този феномен. Някак усещах, че не е това начинът, но
самата аз не разбирах какво трябва да е, за да се почувствам удовлетворена и
празнуваща...
Ще задоволиш сетивата, това добре. Ще натъпчеш тялото с храна, с питиета... но отвътре оставаш гладен. Защото
ти не си само тяло, а празникът е празник, когато душата ти празнува. Когато
съществото ти се радва, когато направиш жив контакт със Светлината и се
разтвориш в Нея... Но за да започна да празнувам така, трябваше да минат години
и години, през които да изживявам това, което светът нарича празник, за да може
наистина да заплача за Истинския Празник с такъв вътрешен плач, който да може
да го привика в сърцето ми.
И когато наистина заплаках за Истинския Празник, небето ме срещна с един Човек,
в който видях проявено всичко, което някога съм предчувствала, че е възможно да
бъде изживявано. И колкото повече откривах тайната на живеенето чрез него,
толкова повече зяпвах от изумление...
Разбира се трябваше ми малко време, за да вдена, че той е човекът, който ще
ме научи на тайната на живеенето, на тайната на празнуването, както и на всички
тайни, до които ще развия съзнание да се докосна, но сега с радост късам
последния лист от календара на деветата година от както дойдох в София, за да
съм с него, за да посветя всичкото си време, всичката си енергия на това да
възприема, да попия, да живея истински живот. Животът на вътрешния празник.
Защото никой празник не може да бъде такъв, ако сърцето ти не празнува.
Дори да погълнеш всичката храна на планетата, ако душата ти остане гладна, ти
си нещастен и неудовлетворен. Дори да изпиеш виното на всички изби на света,
ако не отпиеш глътка от виното на Любовта, ти ще бъдеш жаден. Защото виното на
света е такова, че от него жаждата ти само се усилва, а ти не разбираш защо хем
пиеш, хем все жаден оставаш.
Но когато Възлюбеният поднесе до устните ти чаша с Неговото вино ..........................................
...........................
.................................................................
Скъпи приятели, в края на това дълго новогодишно послание искам да ви
пожелая тази вечер да изживеете едно истинско пиршество на душата, да се
радвате в светлината на Възлюбения и да бъдете благословени с Неговия мир,
Неговата тишина, Неговата любов и Неговата красота, и така с удовлетворени
сърца да влезете в новата година.
И нека това преживяване да бъде с вас през цялата 2019, и през всички
следващи години до свършека на света!
Амин!
М.
J
