Дали искаш да си прав или да си щастлив?

Когато някой ви напада, не му отвръщайте по никакъв начин, каквото и да прави. Стойте така безмълвни, като камък; това ще ви позволи да триумфирате над боричканията. Какво значение има, какво ще кажат другите хора? Начинът на светските хора е да вземат участие в това, да отговорят любезно на този, който ги атакува. Ето, така започват споровете. Най-добрият начин е наистина да държите устата си затворена така плътно, както когато изцеждате топка от тсампа (вид тибетско ястие).

- Тулку Ургуен Ринпоче

Най-напред много ми беше чудно защо хората толкова се кефят да спорят помежду си и най-вече какво е спорът?

След това и аз минах през това (повече пъти) и разбрах отвътре - както се казва. 

Ако влезеш в спор с намерение да се осъзнаваш, ще видиш мотивите, подтиците и всички подсъзнателни механизми, които движат човека да участва в такъв род комуникация. 

Ако не всички, поне значителна част. 

Е, разбира се ще платиш и цената. нищо не е безплатно. :)

Сега ми се иска да кажа няколко думи за спора. Не нещо специално - просто... това, че:

Спорът е противопоставяне на две гледни точки.

Всеки от поддръжниците им трябва да е до там привързан към своята, че да иска на всяка цена да я наложи като по-правилна. Чия ще победи зависи не от това кой е по-правилен или знаещ, а от това чия енергия е по-силна, за да се наложи над тази на другия. Чий ум е по-спекулативен и лукав, за да може да си обясни тезата по-аргументирано и правдоподобно.

А казват, че в спора се раждала истината?!

Питам се къде е мястото на истината в случая.

От кое ще се роди тя? От двама невежи, но с достатъчно много глупост, за да се опитват да се налагат един над друг?  

За да успееш да докажеш тезата си, не е необходимо да вярваш в нея, макар че това би помогнало.

Но ако човек е непривързан към тази гледна точка и въпреки това я доказва, то той успешно би могъл да докаже и тази на опонента си. Зависи на коя страна на спора ще застане. Това са така наречените софистични спорове, в които с еднаква убедителност можеш да докажеш както едната така и срещуположната теза.  В този случай спорещият не е привързан към никоя от тезите, а по-скоро към това да бъде победител.

Защо човек толкова се стреми към победа в спора?

За да почнеш спор, значи ти държиш много на своя възглед, а и не само това, ти на всяка цена искаш да го наложиш над другите.

Започвайки спор, човек прави сблъсък с енергията на другата страна в спора, който също иска да докаже своята теза. С други думи става сблъсък на две ега, като всяко иска да унищожи другото, защото победителят получава енергия и усеща превъзходство.

Ако човек внимава каква енергия се създава около неговото спорене, той няма да иска да го поддържа. Много пъти се започва спор без това изобщо да е нужно. Хората ги влече да се драпат помежду си. Вика му се енергиен вампиризъм. 

Искам да кажа, че ако можеш да минеш без да влизаш в спор… Мъдрият човек би избрал това. 

Несъмнено!

Понякога човек се изкушава от идеята да обясни, и да бъде разбран, но разбирането помежду хората не се случва в умовете. То е въпрос на вътрешен синхрон. Въпрос на това дали вибрираме на една честота. Когато няма такъв синхрон, когато хората са обзети от дух на спорене, атака, техните умове не са тихи и не са отворени да възприемат. Те едва чакат да млъкнеш, за да ти кажат. Де факто те не те слушат, за да те разберат, а за да използват думите ти за аргументация на следващата си атака. 

Много съм се набирала да се обяснявам. 

Мислех си, че причината е в това, че аз не успявам да направя изложение на своето виждане по разбираем начин. Затова се набирах до припадък. И това, че човекът продължава да копа го приемах като покана да удовлетворя интереса му, да обясня по-разбираемо.

Не разбирах, че не е до това дали ще се обясня, а до това дали отсреща ме приемат. 

Ние най-често се хвърляме да се обясняваме на хора, които не ни приемат... 

Какво исках да кажа всъщност? 

Аха да, исках да кажа, че в спора не се ражда истината. 
Ражда се енергиен вампиризъм. 
Ражда се вражда, поддържа се вражда, а това не подпомага възникването на любов и разбирателство помежду нас, като човешки същества. 
Споренето не е начин да докажеш правота. 
Споренето е един от начините да кажеш на някого - не ме кефиш, не те приемам, не те харесвам, не мога да те понасям... 
То е начин да подкрепяш нещастието на другия човек както и да държиш себе си в нещастие. 

Затова всеки път, когато бъдеш провокиран за спор, помисли дали предпочиташ да си прав или да си щастлив. 
И ако избереш второто, тогава следвай указанията на Тулку Ургуен Римпоче, от началото на поста и си спести емоционални сблъсъци. 

:) 

Такива ми ти... разни работи...

:)

М.

Бог да ти е на помощ ако си се привързал

Понякога срещаш човек и виждаш как в него нещо разцъфва, само заради това, че те вижда, и без никакво разумно обяснение. Лицето му се озарява, и знаеш, че той се радва. Тази радост може дори да няма вербална изява, не е необходимо изобщо да говорите помежду си, тя просто се случва...

После ще се привържеш към тези преживявания и ще започнеш да искаш да виждаш този човек, мислейки си че той прави тези неща да се случват.  И тогава тези срещи внезапно изгубват магнетизма си. 

Дали поради придобиване на рутина, дали поради включване на вербална комуникация, заради различни концепции на менталните схващания относно нещата, живота и т.н. 

Магията си е отишла и когато това стане, ти внезапно преставаш да изживяваш тази радост и тази сладост. Най-вероятно престава да я изживява и другият човек. Тогава няма никакъв смисъл тази активност да се продължава. От тук нататък в нея участват само желанията, проекциите от миналото (как е било), надеждите за бъдещето (как искаш да пак да бъде) и тя започва да носи само болезнени, неприятни преживявания.

Бог да ти е на помощ ако си се привързал към това, защото сега ще започнеш да предъвкваш миналото и да ближеш рани от това, че безвъзвратно си е отишло... и така ще пропуснеш всички нови възможности да се радваш, които ще се появят на пътя ти.

Впрочем ето моята дефиниция за привързаност:

Привързваме се, когато се влюбваме не в Любовта, която понякога виждаме да се проявява чрез хората,  а в тях като личност, с което погрешно взимаме личността за извор на любов...
...................

Личността не е извор на любов. Сърцето е, душата е изворът на любовта.

Човек напразно се поддава на носталгия или сантиментализъм. Изглеждат му като нещо хубаво, положително и оправдано, но всъщност ни става тежко от тях. Всъщност са врата за негативни емоции.

Стремежът да имаш приятели всъщност е стремежът да се срещнеш с Приятеля. Това, което отвътре те води и те прави да не се усещаш самотен. 

Разочарованието от „приятелството” идва, когато осъзнаеш, в че всъщност някой е с теб единствено, за да си подкрепяте егоизма, негативизма и манипулативността или пък ако има някакви ползи. На това ниво, реално приятелство не е възможно. Ако случайно не подкрепиш негативизма и егоизма на "приятеля" той се обръща в твой враг. Почва да се сърди, да се цупи, и това е най-малкото зло. Късметлия си ако не започне да предприема негативни действия спрямо теб. 

Понякога трябва да минеш през тежки изпитания сам. Тогава ще откриеш, че всъщност ти си силен и нямаш нужда от човек, имаш нужда единствено от Божията подкрепа.

А друг път Неговата подкрепа може да дойде чрез човек... Но дори тогава – помни, че не е човекът, който ти помага, а Божията ръка, която се протяга към теб чрез него. Ние непрекъснато забравяме, че Бог няма ръка, затова идва да ни погали чрез ръката на някой човек. Забравяйки това, ние се привързваме към човека изцяло погълнати от външната появност. Мислим – този човек ме обича… А после този човек оттегля интереса си, вниманието си от теб и ти си в траур. „О, той/тя не ме обича повече“. Но кой е този човек и кой си ти? Дали си в състояние да видиш, че любовта е, която се проявява чрез една или друга форма. В този свят на призраци и сенки, кой изобщо е в състояние да обича, ако Любовта не го е целунала отвътре и не го е направила свой инструмент? J

Малцина са съзнателни за Божията Любов и са нейни проявления в тъмните полета на материалния свят. Те са осъзнали егоперсоната като нещо преходно и са я трансформирали, така че да стане служител на Непреходното, на Изначалното, на Вечното.

Всички останали вземат себе си и околните за източник на Това, а после се сърдят на „източника“, че не иска да им свети повече.

Човек, който е в его не може да свети на никого. Нито дори на себе си.

Тук е мястото да цитирам Мевляна:

О, суетна кукло,

тръбяща своята значимост

от някоя дупка,

докога ще куцаш?

Смири се, или ще бъдеш погубен.

Ти хранил си семена на заблуда

и практикувал си презрение.

О, своднико,

вечната истина

поевтиня в ръцете ти!

О, магаре, покрито с кир

и алчно за късче сено,

има вътре и още някой,

чрез който твоите очи блестят.

Цялата поема ТУК