Учителката на втори Б клас, другарката Виолета Додова имаше две рокли. Искам да кажа, тя вероятно имаше още много други рокли, но имаше две, които аз изключително много харесвах. Като материя и кройка, те бяха абсолютно еднакви. Къс ръкав, малко над лакътя, хубаво тънко вълнено трико и бяха ушити баш с майсторлък. Дори десенът им беше същият. Различаваха се само по цвят. Едната беше бяла, с три реда от по четири сини ленти разположени хоризонтално на полата. Другата беше синя със същите ленти на полата, само че бели. На мен особено много ми харесваше бялата рокля. Ах, тя придаваше на другарката такава тържественост, като истинска кралица.
В този ден другарката Додова беше дошла с бялата рокля. Седях на дясната страна на първия чин на средната редица. Понеже носех очила, винаги ме слагаха да седя на първия чин с Кольо, който също като мен беше снайперист и въпреки че брилянтно можех да виждам какво пише на дъската дори от последния чин, другарката винаги отдаваше почит на нашите недъзи и ни слагаше на предния чин. Та в този ден, обяснявайки урока, тя минаваше между чиновете от първия до последния, разхождайки хубавата си бяла рокля с три реда от по четири сини линии, разположени хоризонтално на полата и… докато я гледах дизайнерът в мен заговори. Възможно ли е да бъде добавена пета синя линия поне към единия от трите хоризонтални реда?!
Хвана ме истинско творческо вдъхновение, а и днес химикалката ми пишеше много хубаво синьо и ако я разположа да седи така, че писецът ѝ да гледа към пътеката между чиновете, може би другарката, минавайки от там, сама ще декорира роклята си, а после като види каква красота се е получила ще ахне! Бе шапка ще хвърля от радост жената. Разбира се.
Застанах стратегически, подадох химикалката навън и… на следващата обиколка на другарката между чиновете на тази редица, роклята ѝ беше десенирана с хубава синя черта, която по дебелина не беше точно като другите, но във всеки случай се появи като пета синя линия или по-точно казано като… надраскано от химикал на хубавата ѝ бяла рокля. Дано да ѝ хареса, помислих си с надежда, във всеки случай аз лично бях разочарована от резултата. Очаквах да се получи нещо по-различно, но… когато изкуството започне да се случва, знае ли човек до къде може да го отведе…
На другия ден другарката Додова дойде на училище с друга рокля и още в началото на часа заяви, че някой от нас е надраскал с химикал бялата ѝ рокля и сега тя иска този, който го е направил да си признае на момента!
— Няма да ви наказвам и няма да има лоши последици, искам само този, който го направи да се изправи и да каже защо го направи.
Всички мълчаха. Мълчах и аз. Зачудих се дали премълчаването се брои за лъжа… Тогава госпожата осъзнавайки, че никой няма да си признае, каза:
— Добре деца, аз знам кой го направи, въпреки това искам човекът сам да си признае.
В този момент вече знаех какво ще направя. Може би нямаше да се обявя, че съм аз, но ако другарката ме назове, няма да отрека. Ще призная. Гледах я право в очите. Очаквах да ме назове, най-малкото да ме погледне, да ми даде знак, че знае...
Нищо! Ни поглед, ни друг някакъв знак.
Изглежда, че аз бях последният човек, в който можеше да се усъмни. Ясно, блъфира. Ха, значи и тя лъже. Ако знае кой е, ще ме погледне поне веднъж, макар крадешком, но тя не ме погледна. Аз бях толкова тиха, кротка и невзрачна, че не беше възможно някой да се усъмни в мен за каквото и да било лошо дело. И за 99,9 от случаите щеше да е прав, но точно в този случай… аз действително надрасках хубавата ѝ бяла рокля. И то нямах намерение да правя някакво пъклено дело. Просто роклята се нуждаеше от някаква разработка на десена, за да заблести с още по-голяма сила, а аз бях единствената, която я споходи творческото вдъхновение…
Сега вече реших, че няма да ѝ кажа. – Добре, щом ти си лъжлива, такава ще бъда и аз.
— Ясно, - каза другарката Додова - който го направи не иска да си признае. Тогава на родителската среща ще дойда с тази рокля, ще я покажа на родителите ви и нека те да се занимават с вас.
Това беше последната надежда на клетата жена изкопчи нещо от някого. Отново никой не се обади. Естествено. Та тези деца са ангели небесни. Те са невинни като сърненца. Дори най-пакостливите. Добре, ще си призная – помислих си аз и излязох от чина:
— Аз го направих другарко! Аз я надрасках, ама не беше без да искам. Извинявам се, готова съм да занеса роклята на химическо чистене. Ще взема пари от баба… Извинявам се. Няма повече да се повтори.
Забелязах, че докато говорих всички утихнаха. Сякаш не знаеха какво да мислят. Другарката ме гледаше изпитателно. Самата тя не вярваше много на моята изповед и ме гледаше така сякаш всеки момент ще открие къде е уловката. Няколко секунди погледът ѝ беше закован в мен и тогава каза:
— Ето едно момиче, което е герой. Сега тя поема отговорността, за да не пострада някой от вас, който наистина го е направил.
— Другарко, аз Ви надрасках роклята, аз бях.
— Седни Мария. Който го е направил седи и си прави оглушки, ти поемаш отговорност пред класа. Ще говоря за това с вашите родители.
На следващата родителска среща майка ми дойде от училището спокойна. Каза, че някое си дете надраскало роклята на учителката, но не искало да си признае. Каза, че учителката предполага, че е Кирил и баща му обеща да го накаже, ако е той.
Кирил. Разбира се, кой друг. Той беше проявен разбойник и дежурен виновник за всичко, за което не се знае извършителя. Да го заподозреш него за пакост с незнаен извършител беше по-естествено, отколкото да се усъмниш в интелигентността на блондинка. За разлика от мен той беше предсказуем и си беше обичайния заподозрян, в случай че никой друг не се обяви за отговорен. Сега Кирил ще трябва да изтърпи една кавга от баща му. Нищо, айде. Ще го преживее. И така неговите родители бяха доста беззъби и кротки хора. Лесно е да си проявен разбойник с такива родители. МОре, нека да дойде да е проявен разбойник с баща като моя…
Скоро след това учителката направи някои размествания. Така аз, която иначе обичайно си седях с Кольо на първия чин на средната редица, изведнъж за часа по писане се озовах на редицата до прозореца, на чина с Кирил.
Кирил беше прекалено див и никой не можеше да седи спокойно с него. Започна да ме боде с химикал, с молив – каквото имаше под ръка. Щипеше ме и ме удряше с лакти в ребрата почти непрекъснато и то по време на час. Учителката забеляза това и кресна:
— Кириле, Мария е прекалено търпелива. Престани да я тормозиш, защото ще те изгоня от час.
…….
Да… Ето как на такава крехка възраст, нагледно ми беше показано как работи законът на кармата. Правиш нещо, а после получаваш нещо друго… Може и да не е от този, на когото си го направил, но ще те стигне. Също и това, че дори да избегнеш човешкия съд, Божия не можеш. Можеш да излъжеш хората, те са толкова наивни, че сами се лъжат, но не можеш да излъжеш висшата Божествена интелигентност.
Тя те гледа отвътре!
