Последните няколко години живея предимно в
Македония по една работа и се връщам в България от време на време. Багажът ми
наполовина е в Бг, наполовина е в Мк. за да не се налага да го разнасям като
пътувам. Моите земни притежания в Бг не са много – няколко парцала, компютър,
кутия със златни накити от времето когато съм носила преди сто години. Предимно
подарени – дори като госпожица не си купувах такива, а сега изобщо, но ги пазя.
Пазя си ги в една мраморна кутийка за бижута, която сама си купих от
Минералсувенир, до халите в Пловдив...
В началото на 2023 – осми януари, се върнах в
България. Точно в този ден се роди моят внук. Реших, че това е повод да подаря на
красивата майка един от моите златни синджири. Отварям кутийката и гледам, че
едното от двете сини миничувалчета, в които си съхранявам синджирчетата го
няма. С него разбира се и синджирчето. И таз добра! Жива да не бях – тука беше
бре, да не си го е харесал някой!?
Никога не съм се съмнявала в хората, с които
живея, стаята ми в квартирата в София и сега не е заключена. Отивам при
съквартирантката ми – докато ме няма всеки може да е влизал, тя ще знае. Нали е
тук през цялото време…
— Ш. бе, един синджир ми няма от кутийката, да
знаеш нещо по въпроса.
— Не знам.
Чувствата на Ш. към мен никога не са вибрирали с
високата честота на любовта и откак сме заедно вече цели 10 години под един
покрив, все заглаждаме някакви стари недоизгладени ръбове, но пък за жена на
вече 75 – 6 години, ми беше като ерес да допускам в ума си съмнения за кражба.
Позната и в трите свята със своето потресаващо скръперничество,
тя се отнесе към новината за изгубения ми синджир със завидна небрежност. Това
леко ме изненада. Очаквах да се загрижи дори повече от мен…
— Как не знаеш, нали ти живееш тук, на теб съм
оставила на съхранение багажа си…?!
— Не знам, не съм го виждала аз…
Ш. продължаваше да е странна, избягва да ме
погледне в очите, говори сякаш между другото, движи се хаотично взима-пуска
вещи...
— Добре, а кой е влизал в стаята ми поне, знаеш
ли?
— Ами само Хори, до колкото си спомням…
Сатя и Хори са двойка странстващи дервиши, които
живеят така, където някой им предостави подслон. Те са хора, които буквално
светят. Посветили живота си на Бог те пътуват, отсядат където някой ги покани,
седят известно време и пак заминават. Не се привързват към никакво място – и
без това този свят е само междинна станция. Не струва да строиш къща на мост…
Пътуват, пеят за Бог, медитират… Така живеят. Сатя
е като ангелско същество от друго измерение. Хори е неговата спътница,
прагматично-рационалната част от неговата същност, неговата Шакти. Не съм се
запознавала с тях на живо, но това се вижда много ясно и на снимките.
Добре, Сатя и Хори са оставили багажа си в моята
стая, докато са пребивавали у нас. Много хубаво, радвам се…
— Казваш само Хори е влизала тук?
— Да.
— Хм, някак не ми се връзва Хори да влезе да краде
златен синджир…?!
— Ми… и аз не мисля, че са те…
Ш. се държеше чудно. Нейното поведение повече
насмешливо и цинично отколкото загрижено и отговорно, показваше непривързаност
към вещите, която всъщност тя няма. Отново помислих, че може би тя го е взела,
но веднага пропъдих тази мисъл. Не искам да си разваляме крехкото приятелство с
нея заради един златен синджир.
Добре, не мога през цялото време да мисля за това,
реших – синджирът си е отишъл. Дошло му времето. Беше подарък на сина ми от
неговата прабаба – вечна ѝ памет, още когато беше малко бебе. Сега си е
заминал… па който го е взел халал нека му е. Ако е Хори, още по-добре. Нека ѝ е
подарък от мен. Ако пък не е Хори, все някой ден ще излезе на виделина кой е…
Ако трябва да разбера, ще разбера. Ако не трябва –
не ме интересува.
В следващите месеци червеят на съмнението често се
появяваше в ума ми и аз горко съжалявах, че отново и отново се съмнявам в
съквартирантката ми…
На няколко пъти ѝ споделих, че може да прежалиш
нещо – и така в този свят нищо не е твое, но е много гадно чувството да знаеш,
че някъде си си оставил нещо и да не го намериш там, а тя често ми обясняваше, че
такава е човешката природа – като си хареса нещо, човек може да поиска да си го
вземе…
Тези спонтанни проповеди на непривързаност от
човек познат със своята скръндзивост бяха много странни за мен, но пък де да
знаеш, може някоя трансформация да се е случила в нея. Ето непривързана е… и ме
поощрява и мен да бъда… За всеки случай, когато заминах отново за Македония, си
взех кутията с мен. Да не попадат хората в изкушение, да не грешат душа да
крадат, чи то комай не е много хубаво дело.
Отново бях в България между септември и ноември
2023, но Ш. изобщо не спомена моя синджир. Случаят беше затворен. Прежалих го.
Беше плетка картие, нищо специално. Просто мистериозното му изчезване ме хвърли
в чудене дали могат златните синджири да се дематериализират сами и наистина ли е нужно
материална намеса за да изчезне…
През ноември 2023 се върнах в Македония. Откакто
идвам тук, една съседка от 5-тия етаж заяви желание да ми бъде приятелка, аз и
подарих доверието си и всеки път, когато ходех в Бг оставях ключ за апартамента
тук. Да полива цветята, да наглежда ако нещо се случи, да има достъп и т.н.
Всеки път, когато се връщах от Бг намирах
опаковките на всички консумативи празни. Прах за пране, омекотител, зехтин,
дори оцетът, 20 литров чувал с пръст за саксийни цветя – празен 96%. Сапуни веро,
олио, всичко. Бях свикнала да ме подкрадва и известно време нямах против,
въпреки че малко ме смущаваше това, че не ми казва…
Този път, когато се върнах забелязах, че липсваха
и съдове, домакински електроуреди и т.н. Това ми дойде в повече и реших, че
трябва да се обадя да я питам.
— Т. бе, нещо ми се губи новият ми пасатор
делимано. Да не си го взела да го ползваш?
— Нееее…
— Не? А да си го преместила някъде, беше тук в
кухнята при тенджерите…
— Нищо не
съм местила, бе Мария!
—
Интересно, няма го. Никъде го няма. Чудя се къде може да е и докато го търся
виждам, че някакви чинии, порцеланови съдове, йена съдове липсват, разни други
работи…
Изведнъж Т.
се развика в слушалката като обезумяла:
— Мария на
теб все нещо ти няма. Помниш ли как ти се изгуби тиганът преди 3 години. Е,
после се оказа, че ти паднал зад хладилника… Беше си изгубила флапката, вдигна
цяло Скопие по тревога да ти я търсим, намери си я при бельото… и това ще ти е
някъде, ама като го намериш искам публично да ми се извиниш! Как може да ме
питаш така, само аз имам ключ за у вас, искаш да кажеш, че аз съм ги взела? Не
чувстваш ли, че ме обиждаш?!
— Ооо,
извини, но ако съм дала ключа на теб, не е ли нормално да се обърна към теб ако
нещо ми липсва? Кого да питам?
— Аз повече
няма да взимам ключ и не ме интересува.
— Това е
със сигурност, аз няма и да ти дам ключ, не се грижи, но дай да намерим това,
което сега е изчезнало…
— Какво, ти
няма да ми даваш повече ключ?
Тук Т.
затвори яростно телефона, а мен това ме върна във времето, когато хубавия ни
делимано тиган беше изчезнал и аз го издирвах под дърво и камък. Преди това
флашката ми със всички книги, които тогава ми бяха още само проекти, а после в
годините издадох на хартия.
Спомних си
как намерих тигана тикнат зад хладилника и как после много пъти се опитвах да
го бутна да падне пак така зад хладилника, просто за да видя как може тиган да
падне зад хладилник. Той винаги падаше до хладилника, някъде отстрани. Но
никога не успях да го накарам да падне тикнат между стената и хладилника…
Осъзнах че
тя ми е крадяла нещата, а което си го потърся, намираше начин да дойде да го
върне, без да забележа… Крадец със стил. Може би и сега си е мислела, че ще
дойде да върне пасатора следващия път когато ме няма, затова беше толкова
сигурна, че ще ѝ се извиня като го намеря, но аз пък обещах да не ѝ давам
повече ключ…
Спомних си
как търсех спонсори да ѝ помогна да плати ремонта на покрива си… 1100 евро ѝ
дарихме. Колко помощи на дребно… Три деца, безработен мъж, няма горката. Като
аз да имам, но за приятелите какво не бихме направили.
Дълго време
не можех да смеля кражбата на Т. Чувствах обида и болка заради предателството
на някой, който си считал за близък. Как може, защо… В очите ме гледа и ме
краде. Що за безпардонност…
Така в края
на декември се сетих, че в Бг някой ми открадна синджира от кутията за бижута и
сякаш нещо ми каза да отворя да проверя, може да се е появил. Отворих – не беше.
Усмихнах се на глупавата си наивност. Нима може да се появи. Той изчезна в
България. Казахме, че е Хори… как може да се появи в кутията ми днес в
Македония. В кутията ми си се мъдреха двете останали синджирчета – единият подарък
от мама, другият от баба ми, светла ѝ памет.
Оставих
кутията настрана и си пожелах за Коледа да ми се открие кой открадна синджира. Помолих
Бог да го обележи, че да го видя. Въпреки че ако е Хори къде ли ще я видя, но
аз знам, че ако трябва да видя нещо, Съществуването намира начин да ми го
покаже.
На 5 януари
съквартирантката ми, Ш. дойде за няколко дни при нас в Македония. Купихме ѝ
билети, чаках я на автогарата, посрещнах я… Още под влияние на болката от
кражбите на Т. споделих с нея разочарованието си. Тя реагира интересно:
— Не ме
интересува какво е взела и какво не е взела Т. Взела, не взела, минало,
заминало. Майната ѝ няма какво да я мислим.
— Ами не,
просто споделям, защото едно е да те окрадат в автобуса непознати, друго е
някой, когото си приел в къщата си, в сърцето си…
— Е, ми аз
ти казах, нормално е хората ако си харесат нешо да си го вземат.
— Добре бе,
ккво е нормално?! Тя дори беше откраднала новата гъба и новото метално телче от
мивката ми. Беше ми върнала старите от боклука и взела новите, които сложих.
Какво нормално виждаш в това.
— Е, ми…
нормално е. Що да не е.
Добре, може
би аз прекалявам. Чак пък толкова вече два месеца се измъчвам за кражбите на Т.
та сега и Ш. занимавам с това.
Няколко дни
по-късно опитвайки се да отгризне парче баница на Ш. и паднал предния зъб и
веднага щом се върнах от пазаруване, тя ми съобщи:
— Знаеш ли
какво ми се случи, нещо много лошо ми се случи на мен.
— Какво ти
се случи, душа?
Тя ми
показа зъбите си и промуши език през дупката от падналото зъбче.
— Падна ми
зъбът. Лошо, че е преден. Сега колко ли ще ме одрусат като ида да си направя
нов... Леле, мани.
—
Интересно, как ти се счупи бре?!
— Той си
беше напукан, ама си караше така много време. Сега не знам какво стана, тази
баница уж мека, пък…
На 15.01
отидох по работа в полицията. Отсъствах от къщи минимум 4 -5 часа. Когато се
върнах, заварих Ш. да седи на леглото ми. Считах това пространство за много
интимно и там си държах личните вещи, кутията с останалото злато, книги, лаптоп,
външен хард, флашки, диктофон, други ценности…
От всички
възможни места, на които можеше да седне в стаята, тя беше седнала точно на
моето лично място… Но тази констатация само ме накара да осъзная колко сън
дребнава. Какво като е седнала на леглото ми жената?
На следващия
ден я изпратих за Бг.
Седмица –
две по късно нещо ми казва – отвори си кутията със златото.
Аман бе –
си викам. Всеки ден ли ще го гледам. Замина синджирът, няма го! Все пак отворих
кутията. И… какво да видя.
Синджирът,
който Хори открадна в началото на 2023, който търсих, за когото питах,
разпитвах… и не го открих се беше появил ей така от самосебе си в кутията ми.
Изненадващото
беше, че той изчезна сам, а сега го намерих с трите ми малки медалиончета на
него, но пък беше изчезнал другият синджир, на който бяха тези медалиончета.
Очите ми
изхвръкнаха от изненада. Нима е възможно… Заменен е?! Разтърсих се из
пликчетата и открих, че ми няма един медалион нефертити и един пръстен с три
червени камъка…
Това ново
откритие ме захлъцна. Но как е възможно! После се сетих, че по Коледа помолих
Бог да ми открие кой ми задигна синджира… Помолих да ми го обележи… На човека
му падна зъбът, и въпреки че след това цяла седмица ми фъфлеше без преден зъб,
аз изобщо не зацепих, че това е обелязването, за което помолих.
Следващите
десет дни бях като ударен самолет. Да го вземе Хори е едно, да го вземе Ш. и
цяла година да ме трови с философия за непривързаност, докато синджирът е бил в
нея, е съвсем друго. Нима е възможно… Не, не е възможно. Сигурно не е тя… По
някакъв паранормален начин се е случило да се появи, а жената няма нищо общо…
Спомних си
как я видях на леглото си, точно до кутията. Може би тогава го е взела, имала е
доволно време, аз трябваше да чакам на една огромна опашка цял ден…
Никак не
можех да разбера как синджирът, който изчезна в Бг, се появи в Мк, веднага след
като моята съквартирантка си тръгна… И как изчезна другият, като никой не е
влизал тук освен нея…
Накрая
реших да ѝ пиша. Направих снимка на синджира който се беше появил и ѝ писах…
„Синджирът
който ми изчезна миналата година се появи. Сега изчезна другият, който ми е
подарък от майка ми. Един пръстен и едно колие нефертити също ги няма.
Ако ти
трябва още злато, имам и обеци.
Да кажа на
сина ми да ти купи билети да дойдеш да ми откраднеш и тях?“
Тя не ми
отговори. Вместо това се обадила на няколко общи познати да се оплаква как може
да я подозирам на тези години. На мен и до днес не ми се обажда, за да разнбере
за какво става въпрос… Може би защото отлично знае за какво става въпрос. Мен
не може да ме убеди, че не го е взела, затова трябва да убеди околните. Оплакала
се от мен, че ме хванала параноя, че някой ме краде… а на мен ми написала едно
рахитично съобщение на вайбър, толкова неубедителнмо колкото е и тя:
„Видях че
си ми писала. Ти майтап ли си правиш или наистина мислиш, че съм ти взела
златото. Преди да дойда е било там, сега го няма.“
А, майтап
си правя аз… но невинният човек, когато го питат дали е откраднал нещо, не
звучи така… А крадците кокошкари пък явно действат по един общ психо модел –
първо отричат, после почват да събират последователи и правят кампания срещу
този, когото са обрали, а него самия старателно го избягват…
Всичко е преходно,
всичко, което имаме ще ни бъде отнето, истинското богатство не е в този
преходен свят… Дори и най-близките ще те предадат… За да разбереш, че никой
реално не ти е близък и да спреш да се подпираш на измамни подпори, които падат
при първия полъх на кармичните ветрове.
На Ш.
внучката скоро ще роди бебенце. Предполагам, че вдъхновена от моята идея е
решила да подари на младата майка злато за бебенцето. Е, може малко да е
крадено златото, ама де да знаеш, обичаи всякакви. Може да имат обичай новите
хора с крадено злато да ги посрещат в тяхното семейство… Иначе можеше да ми
поиска, а аз дори можеше да ѝ дам, за да не ѝ се налага да ме краде. Ех, никога
няма да разберем това май…
To be continued…
